Спомен от момичето, което обича морето

                                                           

                                                                         

Спомен от момичето, което обича морето

     Лятото си отиваше. Но не и спомена за морето, чайките, стъпките оставени по плажа; изгревите, залезите и оня ден, когато Вие имахте рожден ден.   Зелените очи на морското момиче отразени във вълните на Черно море. Розата, която Ви подари, Той. Снимките, които направи, Той! Стъпките, които морето скъта в пазвата си завинаги, но все още някъде там ги има. Може би в съзнанието, Вашето… Но понякога те ще идват в съня, Ви. Понякога доста отчетливи стъпки като на Слънцето, което държахте в ръцете си… Идваха мисли, които Ви караха да мечтаете; Вие сте Морското момиче с любовта и вълните на сърцето! Вашето сърце, което искаше, очите даваха, но Той, ах, Той все се колебаеше… Защо? Морското момиче страдаше. Той си отиваше. Някъде във вътрешността на страната, където щеше да се скрие от зелените ѝ, очи. Щеше да чака обаждане. Винаги щеше да има такова. Поне за миг, Той да чуе гласа ѝ… С трепет, да улови смеха ѝ, който влизаше в сърцето му и го караше тихо да страда.

Но любовта е и страдание. Далеч един от друг, но всъщност с мисъл, че са пак заедно. Вярно, не можеше да се замени близостта на целувката. Погледа ѝ, който се забиваше в очите му и караше сърцето му да хвръква като на гълъб видял, гълъбица.

    Морското момиче тихо въздъхна. Единствено морето, което палеше изгревите и гасеше залезите усети това. На плажа нямаше никого. Дори лятото си беше отишло. Глухо и пусто. Не, не беше пусто! Морето надигаше глас. Гласът му заедно с тоя на Морското момиче и сърцата нарисувани на пясъка по плажа се чуваха и виждаха. Вълните прииждаха и си отиваха, лятото отдавна се прибра на топло.
    Трябваше да тръгва. Морското момиче, което направи стотици снимки, видеоклипове и запечата историята на красивото лято; лято, което оставеше завинаги в сърцето ѝ на птиче. То беше готово да хвръкне и се зарее над морето, което обичаше.

Не сбогом, а довиждане, мълвяха устните на момичето. Обърна се и тръгна. Морето я изпрати до ъгъла. Повече не можа да се изкачи, защото брега пазеше ревниво собствеността си.

    Стъпките на Морското момиче се отдалечаваха. Някъде там далече остана глухото ридание на морето, което искаше; молеше Тя да се върне!

   Сълзите напираха, вълните също плачеха. Чайките бяха избягали. Всичко си отиваше. Но Лятото, завинаги щеше да остане в съзнанието на морското момиче; плажа, изгревите, срещите и Той!

В. Софин 6. 10. 2025год. на Морското момиче