Връщайки се назад във времето, отново виждам в мен хлапето с
пазарска чанта в ръка, което неуверено крачеше към една произволно избрана
фурна за хляб. Със заръка и пари от майка си, аз без желание отивах там, където
опашките изнервяха хората. Защото тогава редовно се налагаше човек да губи от
скъпоценното си време за да се осигури с насъщния, без който и днес не може да
мине нашата родна българска трапеза. Едва пристигнал пред фурната виждах, че
съм изпреварен от ранобудни граждани, които сякаш цяла нощ не бяха спали за да
са най-напред в опашката. Хляб знае се още нямаше. Чакахме закритият камион от
Хлебозавода да пристигне, понякога с часове. И когато най-после го виждахме да
се задава от завоя облекчено въздъхвахме, като си мислехме, че скоро ще свършат
дългите мигове на очакването. Уви, щом камионът разтвореше врати и мирис на
току що изпечен хляб бръкнеше в любопитните ноздри на опашката виждахме, че
съвсем недостатъчно е докараното. Тази ситуация изнервяше хората и те, неизменно започваха да мърморят
недоволно. Веднага няколко от тях явно акълии, нареждаха безкомпромисно на
продавачката да ограничи продажбата, като дава само по-два хляба. Явно с цел да
може всеки от нас да вземе и да осигури дневната си дажба. И когато все пак
насъщния свършваше се оказваше, че половината опашка не са били от щастливците,
които са успели да се облагодетелстват. Проклинайки късмета си, ние които не
бяхме успели в начинанието си бързо се изнасяхме към следващата фурна която още
не бе успяла да продаде изцяло хляба си. И когато най-после явно с късмет купувах
и аз, бързах да се прибера у дома. нетърпелива майка ми, постоянно ми задаваше
един въпрос. Защо толкова съм се забавил. Понякога цялата ми сутрин отиваше
дето се вика, хей така на вятъра. Но всеки знае, че без хляб не може.
Висейки лятно време
постоянно по-опашки нашенецът бе привикнал. Едни от хората разговаряха за
времето, други обикновено споделяха каква гозба ще приготвят за деня. Чуваха се
съвети на по възрастни жени, които явно бяха по-опитните домакини и неизменно
даваха наистина ценни наставления. От тях, разбира се възползваха по-младите,
които също губеха от времето си по-опашки. Всеки един от нас купувачите
задължително, мъкнеше със себе си пазарска платнена чанта. Тогава нямаше,
найлонови торбички, които днес ни затрупват от всякъде и нарушават крехкото
природно равновесие.
После дойде демокрацията. Уж тогава редовно докарваха хляб,
но се оказа, че някой от политиците ни явно бе сключил изгодна сделка
продавайки житото, нашето родно българско жито в чужбина. И адът се отприщи!
Всяка вечер, хората избираха, къде да се наредят на опашка. Стояхме с майка ми
пред една частна фурна, редовно всяка нощ. Даже тези, които го месеха идваха
след нас. На всеки от нас, разбира се даваха само по-два хляба. Но за да успеем
в начинанието си трябваше да висим до заранта. Чак тогава фурната отваряше и
насъщния бързо свършваше. На пазара където също разкарваха хляб, някои от хората
премръзнали от нощния хлад палеха огньове на които принудени висяха до зори с
цел да сгреят измръзналите си тела. И когато най-после хлябът пристигнеше, всеки заемаше мястото си,
без да се блъска. Отново се чуваха гласове и наставления по-колко да се дава.
Това бяха трудни времена! На всички тогава, ни се спеше. Но без хляб не се
живее нали!?
Онова време когато социализмът бе на мода, днес някои хора отричат. Тогава хлябът струваше стотинки. После дойде демокрацията и
поскъпна. Като всяка стока у нас, насъщния стана достъпен само за хора с пари.
Често ставаме свидетели на дрипави изпаднали в немотия хора, които бъркат
по-кофите за да търсят препитание. Жалко! Но е истина!
Днес хляб всеки знае, има навсякъде. В големи МОЛОВЕ; малки
дюкянчета, магазини. Опашки няма! А в онова отдавна отминало време, който
не успееше да вземе хляб, купуваше брашно за да омеси питка. Или всеки намираше
начин да осигури насъщния си. Споменът, който успя да смути мислите ми, беше,
че въпреки всичко, опашките създаваха възможност за разговори между хората,
защото днес такива почти липсват. За съжаление всеки свит в черупката си,
просто се мъчи да оцелява. Ето такива бяха тогава времената, трудни но искрени!
