Лева да провра в сделката добра

Мъча лева да провра
в изгодна сделка, сигурно добра -
уви в чужбина, всичко е в Евра!
............................
Макар години да са минали -
любовни страстите,
не са изстинали!
.....................
Дали всички са съгласни -
марионетки управлявани безгласни,
у нас днес изглеждат, наистина ужасни!
..........................
Натежала душата с грам -
 гладна и без срам
глътнала коричка от салам!
.........................
Засвири в ушите ни познато -
 стоим, треперим -НАТО!
........................
Изникнал необичаен оборот -
изблизани трохи от под
от гладен български народ!
.......................
В.СОФИН

За постоянния кърпеж, на живота у нас!

Когато излезем навън на улицата, нашият поглед неминуемо забелязва многобройните кръпки, които украсяват достойно напуканият остарял асфалт. Гледайки в тях, тръгваме пешком към близкия магазин за хляб. На пътя срещаме хора, които поздравяваме,  а други просто отминаваме, защото превзети от мизерен живот, те просто не ни виждат. Но ние, които  все още се надяваме на нещо хубаво тук, сме шокирани от гледката пред нас. Кръпките изцяло са превзели нашенеца. Смутени от видяното навеждаме глава и пред погледа ни цъфват кърпени обувки. Като, че ли у нас кърпежът се е наговорил и е превзел безскрупулно всичко до което е  успял да се докосне. В парламента мислят с какви пари да закърпят бюджета на страната ни. В болниците също. Лекарите се опитват да кърпят многобройните дупки цъфнали в душите на хората. В кръчмата благороден кръчмар, ни лишава от последните пари в джоба ни. Целта му е, посредством, негово величество алкохолът, да закърпи, поне за момент стреса, който извира постоянно у нас. Как обаче да закърпим, когато сме изнервени, изчезналият детски смях? Как да обясним у дома си, че сме безработни от дълго време и няма скоро да има пари с които да закърпим семейния бюджет? Автомобилите по улиците и те са повечето втора ръка. На тях също личи докъде сме стигнали в стремежа си към по добър живот. Кръпка до кръпка! Къщите по улиците с изронени мазилки, молят за нов живот. Повечето хора не могат да си позволят да ги ремонтират поради липса на пари. Затова и по тях цъфтят кърпежи. Но знае се на повечето места няма такива. Кръпки и руини! В това се е превърнал животът у нас! А нови строежи! Строят хората с пари. Но те са малко. Има и такива, които са робували в чужбина, за да могат после някак си да се устроят тук. Но мисля си, че и те не са много. Повечето  хора, предпочитат да живеят, далеч от родината ни, макар да знаят, че в чужбина  също не е леко. В политиката ни често също правят кърпежи. Едни  си отиват за да освободят място на други. Уж по.достойни. Или по-хитри знаещи как да закърпват собственото си положение. Излиза, че у страната ни всеки работи, срещу всеки. Сами с надежда за оцеляване! С продиктувани условия от чужбина, кое да се закърпи и кое да се остави на мародерите. Те са успели да проникнат в не една самотна сграда, която претърсена и изядена е била докрай разрушена. Гладът нали трябва да се кърпи!? А да се строи? Защо? Та нали всичко се внася от чужбина. За нашата мила татковина!  Оказва се, че ние сме -малка лесно управляема страна. Чуждите интереси са по-важни от оцеляването на един народ, принуден да живее от кърпежи. А дали така трябва да се живее! Кой казва, че това е живот? Не е ли мъчително живуркане? Правото на могъщия богат който определя, да бъдем или не! В това е въпросът! Дали сме достатъчно храбри, да се опълчим срещу наложеното ни статукво и намерим по-достоен начин на живот!? А кръпките? Те трябва да останат в миналото и забравени. Трябва ни ново начало, което положително ще измъкне държавата от блатото в което се намира в момента. За малката България, която ако има воля и смелост би стигнала Швейцария! Все пак, нали сме в Европа!? Нима Европейският съюз, толерира единствено богатите страни? Другите бедните са роби и подчинени! Демокрация нали! А ни убеждават, че нищо по-хубаво не е създадено! Докога, ще вярваме на лъжи! Кръпките около нас недвусмислено говорят и питат: „Защо?”

В.СОФИН 

Любовна сила

В живота действа нежна
привързана любовно неизбежна -
любопитна сила центробежна!
.............................
Единствено целувката гореща
вдъхва вяра и подсеща,
как работи веща
любовта на първа среща!
...................
Добре, че съществува зрение,
 за да видим слънчевото осветление -
лишено от стеснение
как ни гали с настървение!
.............................
Народ боде свободно
не признавайки се за виновно -
политическо жило отровно!
......................
На пешеходната пътека се намирам -
когато бързата кола съзирам
 уплашени краката спирам!


...........................
Достоен животът ни внушава -
да се диша заслужава
с пари в чуждата държава!
...............
В.СОФИН

На ресторант!

Унесен в спомен по- отдавна отминалото време, когато бях млад и неразумен, внезапно почувствах пристъп на глад. Забравен стомахът ми предяви претенции за нещо повече от вода и кафе. Заслушан в стоновете му, реших да не го мъча повече, а да го заведа на ресторант. Влизам там,  с уверена стъпка и сядам на собственоръчно избрана маса. Млада сервитьорка бърза с действията си, ми се притече на помощ, като връчи в моите ръце добре изписано на български език меню. Погледът ми шарещ вътре в него се спира на „Сирене по-тарикатски.” Стана ми ясно, че тази гозба се приготвя в гювече. Съдържанието на ястието, трябваше да съдържа, сирене, колбас, яйце, домат и не на последно място лук. Отпивам, бавно глътка  от бирата, донесена ми веднага и чакам с нетърпение, гладен поръчаното. То пристига съвсем точно на време, преди да съм преодолял с жаден език, цялото си пиво. Ловкият инструмент в ръката ми вилица, работеща безапелационно установява, че яйцето чукнато най отгоре върху ястието, което трябваше да бъде добре изпечено във фурната е сурово. То се бе разтекло без чужда помощ в цялото съдържание. Бъркам вътре в гювечето и установявам, че липсва лук. През цялото време докато дъвчех полека за да не се задавя, аз си мислех питайки се: „Какво ли е това, сирене по-тарикатски?” Тарикатското тук, бе че лук няма.  Все пак, тъкмо решавам да смутя сервитьорката с въпроса,  който поканен се оформяше в мозъка ми, когато внезапно бях осенен от идея. Ами, че той, негово величество лукът явно се намира в ситно нарязания, добре подпечен, чеснов колбас.Къде другаде може да бъде!? А пък аз бях готов вече почти наежен да отстоявам правата си, като си поискам моето. Очите ми удостоени с очила, не бяха видели нужното, докато  носът, моят добър приятел, успешно бе надушил миризмата на чесновия лук. Браво на него! Не ми се мислеше какъв скандал би произлязъл от ситуацията, ако не дай си боже устата ми не бе устояла на изкушението да се обади. Е, все пак накрая и тя се отвори, не за друго, а за да поиска сметката, която обезпокои скритата кесия в джоба ми. Доволен, недоволен плащам, дори оставям мъничък бакшиш, защото днес само със заплата трудно се живее. Така си постилам килим и за утре. Тогава знам, че отново нетърпящ възражения, гладния ми стомах, ще се обади за да обезпокои краката, които ще го дотътрят в ресторанта. Там ще ме посрещне приветлива усмихнатата сервитьорка с написаното тарикатско меню, от което моя милост ще се помъчи да избере онова ястие, което най малко ще изпразни, вече почти празната скрита  кесия в моя джоб!

В.СОФИН         

Идилия в гората!

Да  вмъкнеш  непоканен крака в гората и да уловиш живота, който кипи там се иска, не само очи, но и усет. Ранна утрин. Росата навсякъде е простряла мокри пипала. Съвсем нагла с действията си, дори е влязла на гости в мрежата на горският паяк. Той пък, ловко е заложил капан и преградил малката пътека, която неизтощими, краката ми следват. Над главата, различни по-цвят и оперение птици се съревновават да представят репертоар от свои песни, които ушите ми пленени слушат. По-гласовитите опитват с високи трели да смутят душевното ми равновесие. Други пък, пърхайки с крила, се гонят по-между си, танцуват във въздуха обзети от пролетен, любовен блян. Вървя бавно в гората с тихи едва доловими стъпки, за да не смутя покоя на животинския свят, който ме заобикаля. Внезапно долавям необичаен шум. Пред мен в дълбокото дере виждам, как блести и се пени, ревящ  поток. Той се провира смело между камъните и образувайки вирове, неспирно шуми с висок напевен  глас.Стигам до него и тъкмо да го прескоча, когато отнякъде скрита невидимо от очите ми, внезапно изкача жаба, която подплашена бързо се гмурва в гьола пред мен. С два ловки маха на плавниците си, тя застива неподвижна на дъното, сливайки се с околната среда. Тя сигурно мисли, че очите ми са отслабнали и не я виждат, но водата която е кристално бистра разкрива пред погледа ми всичко. Над образуваните вирове усещам, дори как танцуват ранобудни, гладните комари. Мухите все още ги няма. Явно изчакват росата да си отиде и едва тогава, ще започнат да досаждат не само на мен , но и на всички скрити бозайници в гората. Докато вървя покрай потока, съзирам, как пълзи бавно с натежалата си черупка охлюв. Той оставя бледа, едва доловима следа в пясъка изтласкан от силата на водата. Ранобудно водно конче, скача от вир на вир, зарадвано от хубавото време. Над пеещият кристален поток са паднали изкъртени от минали бури дървета, които днес почти са изгнили. Благодарение на влагата, те са почти изцяло превзети от зеленият мек килим на мъхът, който придава на горската картина фантастичен вид. Провирам, тяло между дърветата и най-после стигам до една полянка, на която успявам да стресна внезапно появил се пред очите ми горски заек. С думите: „Почакай Скокльо!”- се опитвам да го накарам да остане. Но явно по-изплашен от мен се скрива с мощен скок в гората. И тогава ненадейно горската идилия внезапно бе, грубо нарушена. Ужасяващо в ушите ми се провря  висок тон на недоволно ръмжащи, моторни резачки. Чух как стенат за последно, чупят клони, с болка падат отрязани дървета. Уви, те никога вече, няма да видят омайния слънчев, топъл изгрев! Доскоро с изправена гордо корона дърветата са срещали поклащайки тела вятъра, радвали са се на всеки следващ ден. Сега нарязани грубо на парчета от дървосекачите, те са превърнати в материал за огрев. Виждам как ги товарят  на камиони, които бълват свободно, отровните си изгорели газове навсякъде.Нарушена бе чистотата на кристалния въздух, унищожена тишината, хора и техника създадоха паника в гората. Птиците изплашени се скриват. Животът замира. Тържествува неразумен, негово величество човекът. За капак в следващото дере, където краката ми неуморно стъпват се натъквам на ловци, които са решили, че тъкмо днес е време да изпробват мерника на пушките си. Пуснати на свобода гончета лаят ненаситно уловили със сигурност, дирята на бягаща панически сърна. Красотата на гората, която до този момент успешно блестеше в очите ми угасна, от истина ужасна. Сякаш сивотата успя да превземе това благословено от бога място. Мислейки че всичко му е позволено,човекът влиза днес грубо  в гората с цел да  замърсява, унищожава! А дали това си заслужава, внезапно мисъл в главата ми изгрява! Гората е храм! Тя е живот! Трябва да се пази от нагли бракониерски посегателства!?

Денят, моя хубав ден си е отишъл. Ловците ме спират и предупреждават. До тук с разходката. Сменяйки походката, ядосан тръгвам обратно. Без път, цепя направо през гората. Бързам да се измъкна от стрелбището, което си бяха организирали ловците. Внезапно подплашвам змия излязла да се попече. Тя се шмугва в храсталака и се скрива от изплашеният ми стресиран поглед.  Шипка спира устрема ми. Хваща ме здраво в бодливата си прегръдка. Къса дрехата ми. Едва се отървавам от нея, когато налетявам на глог, който също предяви права, към моята изнервена особа. „Виж ти! Виж ти!” –възкликвам аз. Значи, все пак гората има някаква защита. Внезапно за момент, изпитах чувството, че съм натрапник. Да но другите хора, съвсем спокойно и неразумно унищожаваха безскрупулно, крехката идилия на гората. Колко неправилно е устроен животът!  Едни рушат, а другите които са разумни  но малко на брой, се опитват да променят статуквото, като запазят за поколенията красотата на гората. Уви, това доста трудно се отдава на еколозите, които усещат безразличието на околните затормозени от личното си оцеляване.

Най-после с труд успявам да измъкна изморени от бягането крака на пътеката. Вече е обяд. Мухите в горещината са излезли на лов. Съзрели достойна плячка в мен, те безжалостно пускат гладни хоботи в стичащата се пот по гърба ми. Докато се мъча да ги пропъдя в ушите ми с бръмчене  пристигна сякаш появили се от нищото, смущаващи думи, които звучаха така: „Натрапник! Натрапник!”

Горската защита в действие! Дори времето и то реши да помогне, и се начумери. Явно виждайки грубото посегателство, вятъра помощник духна тъмни облаци и с мощен неспирен дъжд взе да се бори, отстоявайки правата на гората. С подкрепата на опасни гръмотевици, времето спешно прогони всички нарушители. А когато слънцето, най-после показа засмяна и горда муцуна, тишината пак върна красотата на гората. Успокоени всички животинки изпълзяват, пак от скривалищата си, за да се порадват на обновения живот в гората. А моя милост, мокър, но все пак оцелял, най-после стига до началото на града. В този момент настигна ме полъх на вятъра, който пъхна ледените си пръсти в ушите ми, и изсъска  интригуващо думите: „Тук живееш, тук е твоето място, човече!”

В.СОФИН