Ловец на пътя

Ето ви и вас, скъпа! Стоите привечер на пътя и ловите мъжките мухи, които бързат да кацнат в скута ви. Облечена с предизвикателна, бяла, доста къса пола, вие дебнете зорко завоя, от който понякога извират тирове. С умопомрачително, крещящо деколте, което не скрива нищо, от прелестите ви на „богиня”, успявате с лекота да спрете, още първия преминаващ камион.

-За къде сте! –пита ви вежлив шофьорът.

-За вас, съм скъпи! –отвръщате вие с дяволита усмивка. И питате тираджията:

-Една бърза любов? Какво ще кажете!

Смутен шофьорът преглъща пресъхналата слюнка в устата си и поглъща впечатлен изкусителното ви тяло с очи, които мигат слисано.

-Кол-ко? – пита той, заеквайки от вълнение.

-Като за теб скъпи, петдесетак! –отвръщате нападателно вие.

-Не е ли малко скъпо? –опитва се тираджията да смъкне от цената. –Има инфлация? –добавя отново той и се пазари отново:

-Двадесет! Какво ще кажете?

-Вие за каква ме вземате? –отвръщате вие обидено и добавяте с изкусителната си усмивка: -Четиридесет! И нито лев по долу!

-Е добре де! Няма да се пазаря повече!- не устоява на изкушението шофьорът и пуска пленителното ваше тяло, на топло в кабината. Тъкмо пробва да ви пусне ръка, когато изненадващо го пляскате по ръцете и му казвате:

-Полека скъпи! Първо да видя мангизите!? Знам ви аз тираджиите! Забавлявате се, а после не плащате!?

-Няма та-кова не-що! –пелтечи смутен шофьорът и вади от джоба си кесията. Плаща и отново, като разгонен заек се опитва да посегне на предлаганото от вас изкушение. Но в този момент, вратата на кабината внезапно се отваря и вашият закрилник /сводник/ спира мераците на тираджията с думите:

-Значи така, забавляваме се а? А не знаеш ли, че момичето е малолетно? Какво правим сега?

-Нищо не съм направил още! –отвръща уплашен шофьорът.

-Нищо, нищо! Това ще обясняваш на ченгетата, като дойдат! –казва „закрилника”и добавя: -Плащай, ако искаш да те пусна, по живо по здраво!

-Кол-ко? –опитва пазарлък тираджията.

-Колкото имаш, толкова!

-Ама, как така! Нищо не съм направил! –отново проплаква уплашен шофьорът.

-Инфлация скъпи! Нали сам го каза? Трябва някак си да се живее! –добавяте вие, момичето с изкусителното тяло и с неподозирана за възрастта сила, грабвате, като орлица извадената кесия. После изскачате навън, долу до вашия закрилник, и пращате въздушна целувка, съвсем безплатно на ошашавения шофьор. Качвате се в спрялата наблизо кола и се устремявате, към улова на нова, нищо неподозираща жертва. Не случайно, вие скъпа, сте ловец на мъжки мухи, които се опитват да кацнат в пленителния ваш, лепнещ скут. Пък и прякорът ви „Мухоловката”, ви пасва съвсем точно. Да му мислят, онези, които мислят да се възползват! При това безплатно! Единствено, вашата въздушна целувка е такава. Но нея давате единствено и само на симпатичните, уплашени заекващи шофьори.

В.СОФИН 

Детското запазих...

Детското, успях, запазих-
изтощен от старостта пролазих!
.............................
Мисълта сбръчкана изгладих -
ненадеен смях извадих,
на гости хумора поканих,
когато любовта опазих!
....................
Полицейски факт -
 паричен осъществен контакт,
след връчения в нарушение акт!
---------
 Алкохол:
Мъж откликнал в услуга,
отворил бутилка друга!
..................
От практикуващ лекар,
 не беше одобрен-
 сърдечен пулса ускорен!
................
Разгорещена жар-
коктейл кошмар -
пиян в бар,
припаднал без коментар!
------------------
В.СОФИН

Улицата, каквато я помня!

Улицата на която израснах, днес е превзета почти изцяло от автомобили. Принудена да диша изгорели бензинови изпарения, тя  цялата облечена в асфалт се задъхва, защото е останала без деца. Няма играещи отвън да радват с гласовете си баби и дядовци. Единствено скитащи бездомни кучета всяват страх и паника в преминаващи пешком по нея жени. Някога улицата бе свободна! Не кашляше и не се задъхваше! Единствено само вятъра рошеше почвата пред моя дом. Необременена от асфалт, при внезапен дъжд,тя потъваше изцяло в кални локви . Нозете на прибиращите се вечер след работа хора бяха принудени да се борят. Те търсеха сухо място, и шляпаха недоволни в рядката изобилстваща кал. Като нежелан гост, обикновено я внасяха  у дома си.

Ето ме и мен в тази история. Малко хлапе, което обичаше да пуска лодки саморъчно издялкани от борова кора, в по големите образувани от дъжда локви. Естествено прибирах се у дома целия изкалян и слушах принуден търпеливо, справедливата тирада на майка си. Когато грейнеше с усмивка слънцето и глътнеше жадно влагата, улицата оживяваше изпълнена с детска глъч. Всевъзможни игри занимаваха нашите умове и предизвикваха у нас смях и веселие.  По малките от нас, тогава се увличаха от така наречената „жмичка”или криеница. Чертаеха се деления, на които с малък съвсем плосък камък, наречен „коч” се подскачаше на един крак. Момичета скачаха на въже. Други играеха на гоненица. Народна топка и футбол също доставяха радост в детските ни сърца. По големите се справяха с умение в „челика”, „прескочи кобила” и небезизвестното –„кралю порталю”. Изобщо моята улица кипеше от живот. Свободно и непринудено по нея подскачаха „щастливи” кокошки придружавани от горд петел. Те кълвяха гладни наоколо, от така наречената „свинска трева”, която изобилстваше тогава. Встрани от улицата, превзета от прах, имаше огради, които изцяло бяха от дърво. Това бяха така наречените „пармаци”, сковани с пирони. Точно пред моя дом  неизвестно защо, стоеше необезпокоявано сметище.  Колкото и да ви е чудно, млади приятели, тогава нямаше хора, които да работят в чистотата и да изхвърлят в кофи боклука. Като дете, заедно с други и аз се увличах да ровя в сметището, като обикновено търсех изхвърлена счупена играчка. Когато родителския поглед стигаше до нас, ние бяхме порицавани за това си действие. Караха ни се и за скъсана дреха, когато прескачахме дървената ограда . Тя спираше юношеския ни ритъм, като ни хващаше здраво в прегръдките си и поставяше кръпки на панталоните. На тази улица научих бащиното колело да се подчинява на краката ми и успешно да вози тялото ми. Освен сметището, пред моя дом изпъкваше гръбнак рид превзет от многобройни борове, посадени някога от доброволния труд на такива хора, като моите родители и други граждани. През зимата, когато паднеше пухкав сняг излизахме да се пързаляме.  Пускахме се отвисоко с шейни  и ски, направени от дървените части на стара каца с кожени каишки за краката. Беше весело, приятно, истинско. Въпреки студа, който вилнееше тогава, изобщо не искахме да се прибираме по домовете си. Родителите ни постоянно викаха по нас, но кой ли ги слушаше. Близо до дома ми, отвън на улицата течеше чешма. Тогава нямаше такива по къщите ни, защото просто липсваше водопровод. Често пъти на опашка се редяхме пред нея. Пълнехме празните кофи и гледахме на чешмата като чудо. Тя течеше пред нас необезпокоявано в малко каменно корито и не беше притеснена като днешните от водомер ограничаващ живителната и течност. Разбира се, че в домовете ни освен водопровод, липсваха баня и тоалетна. Отвън в двора, построен и измазан стоеше клозет, който подканяше всеки влязъл в него да го ползва. Вътре в него, задължително имаше пълна кофа с вода и вестник нарязан  на малки правоъгълници. Естествено, че тогава нямаше днешната тоалетна хартия.

В началото на рида пред дома ми имаше, а и днес ги има три бора на които краката ми се научиха чевръсто да се катерят. Не само това, защото дори с успех знаех да се прехвърлям от дърво на дърво. Това ставаше възможно защото, боровете изправят снаги, близо един до друг. До сметището пък, имаше градини, а и днес ги има. Притежание на съседи, които ги засаждаха пролетно време с фасул, картофи, тикви.  Друг комшия пък, отглеждаше малко стадо овце и беше сковал барака за тях. Изобщо моята улица на времето беше доста интересна. През летния сезон вечер бе наистина спокойно. Автомобили, които смущават съня нямаше. Единствено в мрака се чуваше, песента на щурците, смесена с хоровия концерт на крякащи близо жаби. Това ставаше възможно, защото недалеч от моята улица минаваше малка река. Носеща името „Боклуджа”, тя напълно отговаряше на името си. В тъмното проблясваха и малките фенери на светулки, които караха мрака да изглежда, като изваден от фантастичен филм. През деня пък, обикновено минаваха дървени каруци, които тракаха по камъните на улицата с украсените си изцяло, направени от дърво колела. На празника наречен „Поклади” на улицата срещу моя дом, кипеше трескава оживеност. Част от нас децата, съвместно с по възрастни, събирахме хвойна или така наречената „смрика”. Целта беше да издигнем голяма клада или „купен”, който щом намалееше с огъня си, беше прескачан смело от нас децата. Възрастните пък бяха се събрали пред „купена” на раздумка и си подаваха шишета с домашна ракия или вино. В онези времена все пак зимите бяха особено студени и вътрешната загрявка, просто беше задължителна. Много от нас децата, тогава стискаха в ръцете си, така нареченото „пукало”, което се състоеше от кръгло плътно желязо, пробито в средата, за да може да бъде захранвано с барут, взет от закупения струващ десет стотинки кибрит. С отрязания донякъде пирон, мушнат в „пукалото” се опитвахме да произведем гръм, който ни развеселяваше, също като днес „пиратките”. Освен това по опитните, големите правеха бомбички. Увити с хартия и хвърлени на улицата предизвикваха истински фурор у нас децата.  Пред моя поглед, дори изпъкват старите дървени стълбове за тока, които се огъваха под напора на силен вятър понякога и караха горе на тях, жиците да играят кючек.  Днес когато се връщам, към отминалия вкус на времето, пак виждам в мен хлапето играещо отвън на улицата, необременена от коли. С моите връстници, дори и с по големите от нас, ние общувахме, необезпокоявани от компютърни игри и мечтаехме за бъдещето, което просто днес, ни плаши и смущава. Наистина за моето поколение това беше интересно и съвсем, смислено време. И такова, ще остане завинаги!

В.СОФИН 

Непресъхващия кладенец на любовта

Някога, когато бяхте млад срещнахте любовта на живота си. Влюбен до уши вие и предложихте сърцето. Вашето невинно, тръпнещо сърце. И когато, тя  каза  -„Да!”, нямаше по-щастлив човек от вас. След годежа притеснен, заведохте момичето вкъщи. Запленен, гледахте в очите му, като прегладнял котарак. От своя страна, момичето виждаше във вас, мишката, която тя, като истинска „писана”, щеше да разиграва през предстоящия, тогава ваш съвместен живот. Докато се усетите и потърсите някакво спасение, вие потънахте в топлината на нежните момински очи. Удавихте се цял! Усмивката, извитите примамливо вежди, разплетените дълги ухаещи на лавандула коси ви привличаха неимоверно и правеха от вас глупак в очите на другите хора. Вечерта след годежа, бяхте доста срамежлив и притеснен, докато се опитвахте да влезете в пижамата си. Тя се оказа излишна, защото момичето до вас без свян взе нещата в свои ръце и вие изгубихте, безславно вашата невинност. На сутринта с ококорени от удивление очи, открихте до вас „спяща принцеса” с разпуснати дълги изящни коси. Усмихваше се на сън в който явно вие, бяхте главен герой. Или може би не? Кой знае? Докато се обличахте чевръсто за работа, вие се чудехте, как ще мине дългия ден, който се очертаваше да прекарате без вашата „Дулсинея”. Измъчвахте съзнанието, мислехте единствено за любовта.  Опиянен от нея разсеян вършехте работата си. Брояхте миговете, минутите и дългите мързеливо точещи се часове, докато те скъпернически съвсем бавно отлитаха.  Най после обаче, изгря както се казва и на вашата улица слънце. Времето за работа, разигравало ваша милост през целия ден отлетя, сякаш не е било. Вие вече бързахте нетърпеливо към дома си. Пътьом взехте цвете за любимата и бързешком се прибрахте. Целта ви беше да зърнете любимото лице, което ви привличаше неудържимо. И когато това станеше факт, вие с пламенна целувка освежавахте устните на вашето момиче, като дори не забравяхте с език да погалите ушите, окичени с обеци. Прегръщахте нежно моминската снага, и потъвахте в двете малки езера на очите и. Тогава бяхте толкова влюбен, че не забелязвахте нищо друго, покрай вас. На гости при вас беше пристигнала красива любовта и вие трябваше да и обърнете внимание. Щом годината успешно, неусетно се претърколи, вие приятелю станахте горд баща на малка принцеса. С букет избрани ухаещи на младост цветя, който връчихте на любимото ваше момиче, вие за сетен път доказахте любовта си. А когато и синът ви, „малкият принц”се появи на бял свят и двамата бяхте обзети от превзелото ви щастие. Звучи, сякаш бе приказка. Но това разбира се, беше вашата приказка, за която не съжалихте никога. Единствено останахте сърдит на времето, което скъпернически успя да отнеме младостта и от двама ви. Въпреки всичко случило се, любовта остана. И когато днес, поднесете цветя на любимото до вас момиче и отправите тръпнещ поглед в двете малки, топли езера на очите и вие пак, откривате в тях онова пламъче, което все още закачливо гори и смущава вашето душевно спокойствие. Но именно това ви прави, наистина щастлив човек! Човек докоснал и уловил мига! Мигът на непресъхващия кладенец на любовта!

В. Софин 

Законите в ущърб на бедния

 

Уж все избираме свестни хора, които ни мислят доброто, като създават закони. Но за жалост повечето от тях се оказват в ущърб на мнозинството. То е принудено постоянно да стяга колана и да търси задни вратички, за да скрие нещо от държавата.

Прави си нашенец казан за ракия за лично ползване. Не за друго, а защото знае, че цените в магазините са завишени. Пари няма! Работа трудно се намира! Пък и да има, работодателят не плаща на време заплатата и той е принуден да се свива, като червей в студено време. А когато все пак докосне за момент парите, те вече не са негови, защото трябва да върне вересията, която е взел за да оцелее в това трудно време за живеене. И така принуден от обстоятелствата и с много зор нашенец направил незаконен казан за ракия.  Да но в милата ни родина се навъдиха хора, които дебнат мераклиите на високия градус. Щом ви надушат, скачат сякаш са хрътки. Тези подмолни елементи, веднага докладват щастливото ваше производство на властите. Идват и прибират с труд направения казан, за лично  ползване. Докато данъчния  се усмихва щастливо в нещастното ваше лице, той ви глобява за неплатения акциз. И понеже нямате пари в наличност, пък и кой днес ги има, описват имуществото и прибират без жал пералната, телевизора и всичко друго по ценно което притежавате, и което сте добил с пот на челото. През това време вие се чудите, откъде са се появили тези вечно гладни „хиени”!? Не им стига, че всичко ви отнеха, пък дори и се подсмихват. Едва после разбирате, защо това е така. Съседът, взел че ви „изпял” пред властите. И защо? Защото той не пие алкохол и вашето производство го дразни.

„Как може така!?” –възмущавате се вие, но нямате никакъв избор. Хората са станали безчовечно, завистливи. За най-малкото ви предават без жал. С триста зора, дето се вика, успявате да намерите, още една работа за трудолюбивите ваши ръце. Всичко това го правите, за да изплувате от тежкото финансово положение в което, не по ваша воля се намирате.. Да но, пак се намира „изрод”, който ви докладва отново на компетентните власти. Отново глобяват ваша милост, като му обясняват, че да се работи на две работи и да не се плаща данък за едната е престъпление. Естествено, не сте съгласен с това, но законът е категоричен. Колкото и да се оплаквате и да ревете, освен усмивки от данъчните инспектори,  съчувствие не може да изкарате. В особеното положение в което се намирате, вие сте учуден и от друго. Питате се? Чий ум създаде плоския данък, който е безскрупулен, както някога „ергенския”? На всеки сто лева спечелени с неимуверен труд и лишения от ваша страна, сте принуден да давате по десет лева от малката и без това заплата. Естествено, че не ги давате даром, а ви ги взимат насила. Като се замислите и за другия данък за добавената стойност и него също, не го намирате за справедлив. Добавят си нашите мили търговци, добавят и после! Какво? Не плащат, или ако го правят подхвърлят стотинки на държавата. Затова пак обикновения данъкоплатец страда, като и последните му кътани пари за живот, бягат от джоба. А вие бедняко гласувате! Възторжено, мислейки за щастливото бъдеще, което някъде там в „тъмното” ви чака. Гласувате! И какво? Плащате! Докато имате! А после се знае! Ако оцелеете някак си, ставате клошар.

 Нима това е бъдещето на децата ни? Ако ги имаме, все пак! Защото без пари, се оказва, че няма живот. А за да има, трябват справедливи закони, за мнозинството, което днес постоянно изнемогва с една едничка мисъл в главата –как да оцелее, като и това дори вече му е забранено!

В.СОФИН   

Куцукащия български футбол

Когато се появят на футболния терен, хора които мислят единствено за заплатите си, играта не се получава. Парите разединяват отбора. Дори се стига дотам, че футболистите не знаят какво да правят с топката по време на мач. Те се чудят, защо коженото кълбо се върти и мами погледа им. И докато го наблюдават безучастно, то взело че излъгало вратаря и влязло във вратата. Щом до дремещите футболни уши проникне думичката „гол”, отбора отново е учуден. Гол, гол, ама за кой? Разбира се, че за противника, който се е оказал по-мъдър и е успял с хитрина да промъкне коженото кълбо в десния долен ъгъл на вратата им. Радват се гостите, за тях това значи плюс. Домакините клатят глави и мърморят:

-Нищо, поне ще бием център! –успокояват се взаимно те и започват пак играта, като през това време единствено мислят отново за заплатата си. И как да не мислят? Та нали всичко в държавата, ни е скъпо!? За да се поддържа стандарта, трябва да идват на тренировка с модерни коли. Пък возилата пият скъп бензин. И това не е всичко, защото приятели и футболни фенове искат при победа футболистите да черпят. Това е така, защото за тях, те са звезди. Нали всички играят в „А” професионална група. Затова щом пристъпят на терена футболистите почват да преследват топката. Те я гонят! Тя бяга! Все повече и повече нагла топката се разтяга и приплъзва между футболните крака. По опитния отбор започва да играе с другия, като котка с мишка. А всеки знае мишките бягат от мъркащите животинки. И понеже не желаят да бъдат контузени избягват нарочно съприкосновението с коженото кълбо, но за сметка на това ползват с успех краката си в спъването на противника. Целта им е да не му дават да играе футбол. Дори между тях си подхвърлят реплики, като:

-Хайде де! Какво си мислят тия, че топката е тяхна? Нека ритат! Ние поне успяваме да ги чукнем по глезените. При това го правим с финес! Вярно съдията все вади картони и се заканва, но след мача, ще го накараме да ги изяде.

И ето, че отново атака оформя противника. С леко докосване на топката за да не я обидят,те успяват да вкарат пак. И това става лесно, защото вратаря е зает в момента. Отворил шишето с минерална вода утолява жаждата си. И докато се усети и види какво става, коженото кълбо го чуква по темето и влиза щастливо във вратата му. Чисто вратарски гол. Домакините отново са принудени да бият център. И докато те го правят, отстрани треньорът беснее. Крещи обиди в ушите им, които звучат така: „Мърди! Размърдайте се! Какво правите? Това да не ви е спално помещение!” – и други по сериозни епитети, които за момент ускоряват играта, наречена футбол. Като по учебник футболистите му, стигат до вратата и вместо да я мушнат вътре, те с лекота бият в страни. Като, че ли вратата на противника е тясна и когато коженото кълбо достигне до нея, все бяга встрани. Понякога дори ехидно, скача високо сред публиката, която разгневена крещи и ругае. Естествено футболиста. Той обаче, не е виновен, че топката го разиграва и отказва да влезе в мрежата. Треньора отново крещи изнервено.  Но футболистите му отново са заети да спъват противника. Упорити не желаят да играят по правилата. Или мърдат успешно крака, само тогава когато трябва да направят „фал”. Мачът естествено завършва в тяхна загуба. При това, домакинска. Три на нула! Класически, запомнящ се резултат. Треньорът на падналия безславно домакин възмутен иска от футболистите да научи, защо не са играли по правилата. Той се интересува, как така колективна игра е станала индивидуална. Дори ги укорява, като им казва, че това не е тенис. Отборът му вместо да мълчи засрамено, отварят уста и той си го получава. Цветисто естествено. А някои от тях, дори му обясняват, че снощи колективно са били на съотборник на рожден ден. И това било с цел, да са сплотени. Вярно, признават те, че на празненството се лееше бира, но какво от това!? Нали са отбор. Трябва да са заедно във всичко. И в победи и загуби.  Така, че ако иска да остане на поста си, като треньор, трябва да млъкне. Не така обаче мислят феновете отвън. Те обидени крещят:

-Оставка! Оставка!

И треньора не издържа и я дава.

-И това ако е футбол! –казва на излизане той. –Някога играехме! Раздавахме се! А сега какво? Нищо!

Дочул го на излизане фен казал:

-Футбол е! При това много български. В тая държава всеки се стреми индивидуално да спечели. Затова и нищо не върви, а все куца. Всеки у нас гледа в паницата на другия. Повече пари взимал, по малко работел, докато пък тези които завиждат твърдят обратното, че повече се раздавали а вземали само подаяния.

-А честа? Къде отиде тя?- попитал треньора.

-Че кой играе, днес за чест!? Все няма пари! Или ако са малко, нека друг да търчи на терена. Защо футболистите да се раздават? За да ги контузят ли? Няма смисъл! Просто този футбол без пари, няма смисъл!

В.СОФИН 

"Пубер"

Някога, когато бяхте млад, имахте честта да бъдете в осми клас. Тогава карахте нелесен пубертет, заради който доста често ви наказваха.  Целта на вашия тогавашен учител бе, да спре вашия  „див” устрем, който постоянно излизаше от контрол. Млад амбициозен хлапак, вие се интересувахте от всичко видяно до вас. В час разсеяно слушахте преподавателя, който се опитваше да ви покаже света от учебника. Вие не вниквахте в урока, защото погледът ви замечтан се рееше между съученичките ви. Шареше любопитен при тях, и се местеше постоянно, като скачаше от чин на чин. Явно търсеше нещо изгубено. И то бе, че внезапно, бяхте забелязал странни промени в развитието на девойките. Бяхте удивен от необикновените малки „хълмчета”, които немирно повдигаха ученическите престилки на съученичките ви. Ококорвахте учуден очи. Не издържахте на напрежението от изумителната гледка. Решавахте любопитен, лично да проверите,какво е това, което толкова много ви смущава и привлича едновременно. Объркани във вас бушуваха неудържимо хормоните.  Едва изчакал междучасието, вие тогава пуснахте уж неволно ръка, на едно от девойчетата в класната стая. Вместо разбиране от нейна страна, вие приятелю, взехте че получихте упрек, който звучеше така: „Простак! Къде пипаш!”и веднага след това момичето отворило мощно гърло започваше да пищи, като че ли го бият. Това пискане, обикновено се оказваше достатъчно за чувствителните уши „сензори” на класната учителка, която пристигаше на мига. И тогава за вас естествено, ставаше страшно. Страшно за  неукрепналия юноша, който веднага биваше наказван сурово. Дори принуждаваха родителите ви да присъстват на вашия срам.  Докато през това време, вие си мислехте: „Какво пък, толкова е станало!?” –баща ви ядосан дърпаше ушите ви за назидание и вместо вас се извиняваше на вашата учителка, като че ли той беше виновен. Явно бе така, защото преподавателката, му заявяваше, че в клас няма да търпи „животно”. Животното разбира се бяхте вие. Според нея, още сте били „теле”, което после щяло да израсне, като „вол”. Естествено, че не бяхте съгласен с това определение, но бяхте „пубер” и нямахте право на глас. С уверение, че това повече няма да се повтори, баща ви тогава остави на чина нещастното ви тяло за да продължите измъчването на ума си с неприятния урок, а той си отиде. Смирен вие, успешно отклонихте поглед от съученичките, докато в следващия час в клас влезе новата учителка по математика. Млада красива госпожица, тя беше облечена доста предизвикателно с къса пола.  Само с един поглед към вас успя да разпали юношеските ви мечти. Изправена до черната дъска, тя се повдигаше на пръсти за да достигне горния и край, където вписваше задачите. Вие със съученика до вас тогава все пак знаехте че, не сте направени от „дърво”. Веднага реагирахте впечатлени на изложеното пред невинните, още ваши юношески погледи. Забравил, че се намирате в час почнахте спор с другаря до вас. Неизвестно как дочула  вашето мрънкане отзад в класната стая, младата математичка безкомпромисно вдигна изплашеното ви тяло на дъската. Естествено веднага получихте заслужено двойка. Как да внимавате в час когато тогава, погледът непреодолимо следваше добре оформеното, изкусително тяло на математичката. Да но, слабата оценка си е слаба! Баща ви се поинтересува, защо не сте внимавал пак в клас Не сте си учел съвестно уроците, като всяко добро дете. И тъкмо, тогава  решихте да отворите уста в защита, обяснявайки положението, родителят ви прекъсна с думите:

-Пубер! Тресе те, пубертета, синко! Внимавай да не те изключат от училище! Стане ли това, веднага отиваш на работа!

Тогава вие не бяхте виновен. Просто, соковете напъваха тялото ви и го караха да се чувства странно. Но работата разбира се, винаги е такава, просто няма справедливост. Щом сте били във възрастта на пубертета и хормоните безскрупулно  са играли танц във вас, просто е трябвало да се примирите. Няма начин!