Голямата щука!

Интересни хора са риболовците. Клечат по цял ден на язовира, хвърлили въдици и тръпнат в очакване на голямата риба, която така и не иска да клъвне. Пък и защо, след като от другата страна на пръта, стои сам хванат в примка риболовецът. Стиснал здраво зъби, чака. Да ама от чакане, файда няма. Тук в тази история се появява и моя милост, новакът. Или прощъпулникът, който за първи път лови риба.  Решавам да правя компания на един въдичар, който е вперил немигащ поглед в плувката, която упорито не иска да помръдне. Явно рибата, не е гладна или пък предложената и стръв, не струва нищо. Разгъвам нетърпелив моите, току що закупени риболовни такъми. Куката на въдицата ми ловко хваща в примка червея и ръцете ми с един плах замах успяват да изпратят кордата ведно с плувката във язовира, при което се чу отчетливо цопване.

-Тихо бе, серсем, ще изплашиш рибата! –прозвуча глас до мен. Това е непознатия въдичар, който не отлепва влюбен поглед от плувката си. Чакам! И съседа ми също! Да но рибата, не иска и не иска да се „влюбва” в червея ми. „Интересно!”-мисля аз. „С каква ли стръв лови човека до мен?” И докато се мъча да гадая, риболовеца измъква кордата, ведно с плувката и хвърля поглед в куката. Тя е празна! Явно гладна рибата е успяла да изяде заложената стръв, без да усети въдичаря.

-Мамка и и риба! –псува той. –Ето, че от сутринта, почти цялата стръв изяде. И не се хваща пущината!

-Какво! –осмелявам се да попитам.

-Как какво бе! Проклетата щука! Също като куче, грабва кокала и се омита. А за беда плувката, дори не е помръднала. Пък и куката е цяла! Как става така и аз не знам? –отговори ми огорчен въдичаря и заложи последната стръв на куката. После с опитен замах ловко, почти безшумно хвърли кордата в язовира.

- Ето,така се хвърля! Тихо! А не, като теб, та всички риби, да те чуят и офейкат! –изръмжа  риболовеца доволен и съсредоточи отново поглед в плувката си. Хвърлям поглед в моята. Бавно се носи,поета от тих ветрец, който умело бразди водната повърхност.  Жалостив, решавам да измъкна червея на куката си с цел да му дам възможност, да вземе глътка въздух. Дърпам кордата, но на нея внезапно, нещо се закачи и почна да се размотава с голяма бързина. Риболовеца до мен се ококори, впечатлен и дори позеленя от яд.

-Късметлия! –каза той и добави:

-Я дай, дай на мен, че като те гледам, като нищо ще изпуснеш плячката!

-Едва ли! –инатя се аз. –Въдицата е моя!

-Може и твоя да е, но щуката на нея е моя!

-Как така!? –мърморя недоволно аз и за малко да изпусна въдицата от ръцете си.

-Внимавай бе келеш! –изрева в лицето ми въдичаря и ловко ме отблъсна, като същевременно успя да отнеме от мен пръта с опъващата се корда.

-Гледай и се учи! –каза ми той. После с ловко движение, започна да мъчи рибата. Отпусне кордата, дръпне, пак отпусне, докато най после се показа тя. Щуката! Огромен зъбат звяр! Погледна ни в очите свирепо, сякаш искаше да ни унизи с това и отново набрала сила  се дръпна. Да но опитния въдичар до мен, нали не е вчерашен? Леко я засече и я измъкна на плиткото, като без да поглежда към мен извика:

-Какво дремеш бе, келеш!? Давай бързо, големия кеп!

Скочих, хванах прибора и малко неловко подхванах отдолу големия хищник.

-Е справихме се! –ревна с изморен глас опитния въдичар. С дружни усилия ведно успяхме да извадим чудовището. Метър и седемдесет! Толкова излезе след като го измерихме. А тежеше... сам не знам, колко..., но все пак много!

-Сега какво? –питам аз наивно. –Ще делим нали?

-Да бе! Как пък не! Да не би, ти да хвана щуката, че да поставяш условия?

-Но нали, моята въдица ...! – не успявам да довърша изречението си, защото риболовеца ме прекъсна.

-Твоята въдица! Да! Но добре, че бяха наблизо, моите ловки ръце, иначе  като те гледам, какъвто си левак, едва ли щеше да успееш да хванеш нещо. Може би само грип!

След тези гръмко изречени слова, риболовеца ми се изсмя в лицето.

-Не е честно! – с плачевен глас опитвам да протестирам. –Няма ли поне да ми дадеш нещо?

-Ето заповядай! –рече въдичаря и ми връчи моя въдичарски прът. –Хвърляй и си улови!

-Да бе, след толкова, много пляскане и шум във водата, ще хвана дръжки! –отговарям му аз.

-Такъв ти бил късмета! Келеш! –отговори ми риболовеца и запъхтян от зор най после успя да вмъкне огромната щука в багажника на автомобила си. На сбогуване ми каза с успокояваща усмивка:

-На слука!

После запали колата и изчезна от моите очи, които се пълнят със сълзи от пропуснатия голям шанс. Шанс, който както знам, каца на рамото на човека един единствен път в неговия, кратък живот.

В.СОФИН 

Жена модерна, на име-Еленка

-Та, ти разправям стара приятелко! Това мъжете са много глупави хора! Щом им покажеш, крак  лигите им потичат. Лепват се за теб, като никулденски шаран, хванат на въдицата. Започват да мятат очи в нас, сякаш не ги виждаме, колко са жалки с действията си, когато се опитват да ни впечатлят. Наскоро се запознах с един от тях. Красив, малко старичък, мъж но с доста интересни очи, които не спират да ме пият цяла, сякаш съм отлежало квалитетно вино. Отначало ми се видя, възпитан. После отнякъде  изпълзя мисъл в побелялата му глава. Вика ми: „Еленке, много си хубава!” Каза ми го в лицето и наистина мисли така. Да ама, аз му викам: „Аз ли? Не виждаш ли, колко съм грозна, като крастава жаба съм!” А той ми отвърна: „Хубава си, много си хубава! Дай да те пипна!”

Той мене! Да ме пипне! Как пък не! Не ги ли знам мъжете! Все мислят, как да се възползват от създаденото положение. Отрязах го! Той, обаче не се отказа да ме ухажва и бях щастливо поканена на театър. Приех! По време на антракта, дъртото му говедо, взе че сложи ръка на коляното ми! Питам го: „Какво дири ръката ти там?” А той ми отвърна: „Почива си!”” Как така си почива бе!?” –не му останах длъжна аз.

 „Нали е антракт! Докато актьорите отморят и ръката ми щастлива почива на твоето нежно коляно.

Отблъснах го. А той запази самообладание и ми вика: „Недей така Еленке! Обичам те!” Той мене! Как пък не!

„Какво видя в мен?”- питам го аз.

„Красива си! Душата ти Ленче, цялата пее! Я дай, да те пипна!” –поиска той пак да се възползва от мен и посегна към пазвата ми.

-И ти даде ли му? –любопитства не издържала приятелката на Еленка.

-Как пък не! Да не съм вчерашна! Пернах го през ръката. Чак синка му излезе!

-Как го прие? – попита пак дружката и.

-Не знам! Малко се намръщи и се поотдръпна, но аз взех мерки. Сложих ръка на коляното му.

-А той?

-Той вика: „ Какво правиш Еленке?”

„Как какво!” казвам му аз. „Не виждаш, ли че ръката ми е изморена и почива на коляното ти”

„Ама ти, нали на мен не даде, да те докосна!?”

„Е нали аз те докосвам бе! Нали съм, твоята хубава Еленка?”-казвам му това в лицето и го виждам как се поти преди да ми отговори: „Да, но не е прилично! Какво ще кажат  хората, като ни видят?”

„Ти не гледай другите! Сега така е модерно!”-казвам му аз. „Модерно е ние жените да поемаме инициативата! Като ви гледам, как всички сте се свили плахо. Ако не сме ние! Вие сте загубени!”

„Ти какво Еленке? Занасяш ли ме?- попита ме тогава той.

„ Не те занасям! Свалям те бе!”-отвърнах му аз. „И докато го правя, ти мирно ще стоиш!”

-И какво Еленке? Стоя ли? –отново се обадила любопитната приятелка.

-Стоя! Къде ще ходи! Като мен Еленка, друга няма да намери. Вярно грозна съм, капризна, но и вярна! А знаеш приятелко, днес е трудно да намериш, такива добродетели у жена. Все се гласят! Все се пудрят! Чак и веждите скубят! А не виждат, че с тези  действия са заприличали, не на жени а на чучела.

-Така е Еленке! Но какво стана с господина, когото свали?

-Как, какво! Заведе ме и на кино. Вика ми: „Еленке, ще те водя да опознаеш културата на други народи...”

-Кой филм гледахте? –прекъснала я без да се удържи приятелката.

-Не помня заглавието. Само знам, че беше любовен и господина, моя де, до мен, не издържа и ме целуна.

-А ти?

-Какво аз! Цапнах го през устата, чак кръв му потече!

-Защо бе Еленке? Защо си толкова жестока? Той те обича човека, а ти го биеш?

-Нали ти казах! Аз определям, кога ще е целувката и си я вземам сама.

-Как така сама?

- Обичам да поемам инициативата, а не той. Да го бе видяла само. Как се сви на стола, като бито, непослушно куче! –не се стърпя да се похвали Еленка и прихна развеселена:

-Точно когато беше най отчаян, аз го награбих. Опита да се брани, но на мен не ми минават такива. Стиснах здраво срамежливеца и го нацелувах!

-Откликна ли той?

-Опита  да се отдръпне, но после явно му хареса. Нали ги знаеш приятелко на мъжете, колко много са им слаби ангелите. Щом почувства докосването на моите две нежни „гълъбчета”, краката му се подкосиха. Аха да падне, но аз го държа, здраво, стискам го в прегръдките си.

-После, после какво стана!? –  приятелката на Еленка, пак не издържа  и попита.

-Ами, отведох го в моята къща. Лично се заех! Той стоеше мирно през цялото време. Да разбере, как се ухажват беззащитни жени. Толкова слаб, не го бях виждала. Добре, че с моите сръчни действия, успях да се справя с него. Срамежливец!

-Днес ще ходите ли някъде? – не се сдържала приятелката да попита Еленка.

-Днес ли!? Ще ходим на мач! Той не обича, ама кой го пита! Накарах го да плати билетите за вип ложата.

-Няма ли да ти избяга?

-Кой, той! Смее ли Еленка да остави! Може да съм грозна, но не съм глупава. Като му скръцна със зъби и той омекне. Омекне, та чак позеленее! Ама нали знаеш мъжете няма къде да ходят. Слушат!

След тези изречени гордо думи Еленка, най-после успяла да се раздели с любопитната своя приятелка. Докато се отдалечавала от нея, постоянно въртяла заканително глава и показвала с ръце, какво ще се случи на нейния приятел. А вярвайте ми! Жеста и не бил за подценяване, защото било застрашено достойнството на стария добре изглеждащ господин.

В.СОФИН  

Усмивката на Прошко

Всеки знае, че усмивката доставя радост на човека. Не така мислеше един мой приятел, който бе имал нещастието, да се роди с вечно усмихнато лице. Каквато и гримаса да направеше, колкото и да се опитваше да бъде тъжен, не му се получаваше. Като дете, постоянно го наказваха в училище. Когато учителката по литература, четеше драматичен разказ, на който особено момичетата пускаха горещи сълзи, от красивите си очи, моят приятел Прошко се усмихваше. Не нарочно естествено. Нали така си беше роден? Това обаче, изобщо не спираше учителите и те го наказваха сурово. Казваха му постоянно, че е безсърдечен, безчувствен и приличал на животно. Затова и родителите му често, били привиквани редовно в училище за да се срамуват, че са създали, неразумно чудовище. Когато Прошко порасна, получи повиквателна за казармата, където отново усмивката му изигра лоша шега.

-Нещо смешно ли видя в думите ми, редник? –питаха го офицерите и старшините и го наказваха с непоряди. Когато най - после успя да се уволни от там, срещна първата си любов. Поне за него беше така, защото още на първата среща усмивката на Прошко отново го предаде. Приятелката му, миловидно стройно момиче, внезапно се подхлъзна на високите си токчета и рухна като подкосена, точно пред Прошко, който с голям зор, успя да я вдигне. За зла участ момичето се надяваше, да види на лицето му съчувствие, но вместо това, пред погледа и блесна щастливата усмивка на Прошко. Тя го зашлеви с цялата моминска сила, която притежаваше и му каза, че с „дръвник” не може да излиза на среща. После, веднага го заряза.  Тогава моят нещастен приятел Прошко, внезапно реши, че не може повече да гледа усмихнати, щастливо лица по улиците на града в който живееше. Това изпълваше душата му с болка. Започна работа, но и там колегите, почти веднага го намразиха. Един от тях пострада при трудова злополука, като една машина отряза пръстите на лявата му ръка. Плисна ужасяващо кръв. Прошко се втурна да помага с щастливата усмивка на лицето си. Колегите му бяха ужасени, от това според тях, безчувствено отношение.

-На кого се смееш, бе? –ревнаха те и Прошко отнесе бой, без да е виновен. Колкото и да се мъчеше да обясни, че така се е родил, никой не му повярва. Дори шефът го наказа за усмивката, цъфнала щастливо на лицето на Прошко. Докато той обясняваше, че ще трябва да се извини, за лошото отношение към колегите , физиономията на приятеля, за зла негова участ, сияеше, като луна, която озарява вечер, тъмната нощ.  Шефът го лиши  заслужена заплата.  По нещастен, моят приятел никога не е бил. Затова взе съдбоносно решение, което го отведе до козметичен хирург. Когато щастливо ухилената физиономия на Прошко, озари лекаря, той го попита:

-Защо се смееш? Какво толкова весело видя в мен?

Тогава Прошко, честно  му обясни за своето незавидно, сияещо положение. Хирурга, разбира се, не му повярва. Все пак реши, да направи промени в усмихнатото лице на приятеля ми. След сполучливата операция, Прошко се сдоби с объркана и тъжна физиономия. Колкото и да се опитваше да се усмихне, не му се получаваше. Когато хората видяха нещастното му лице, всички които избягваха доскоро щастливото му лице, го съжалиха. Едва тогава приятелят ми се почувства наистина добре. Щастлив беше, защото въпреки нещастия придобит след операцията, вид успя да напредне в кариерата си. Дори се ожени за красиво момиче.  В края на краищата от всичко това, стана ясно, че човек, ако има вродено усмихнато лице, не може да е щастлив, но щом физиономията му е тъжна и видът му нещастен, той предизвиква съчувствие у всеки. Затова накрая моят приятел, най после успя да се почувства жив, полезен и желан. За по голямо щастие от това, здраве му кажи!

В.СОФИН 

Нещастните "леви" ръце

Хубаво е, когато човек има две ръце. Лошото е, когато и двете се окажат „Леви”, а ви имат за „Десняк.” Каквото и да докоснете го изпускате. Безуспешно се опитвате да задържите молива в ръце, с който решавате интересна кръстословица. Изпускате го, защото сте на работа, а шефа, вашия шеф е съвсем близо до вас и слухти за нарушения. Той забелязва неловките движения на ръцете ви, които безуспешно се опитват да скрият все още нерешената  кръстословица. И съвсем естествено понасяте удара на съдбата, когато шефа ви наказва за проявеното от вас безочие. Тюхкате се ядосан. Скърцате безпомощно със зъби, но това не помага.  На обяд в стола изпускате чинията с гореща супа. Това става така, защото пръстите и на двете ваши ръце са станали изключително чувствителни. Единствено успяват да задържат само получената заслужена  заплата, която за късмет взимате точно днес.  Усмихвате празната си кесия, като я пълните догоре със смачкани демократични банкноти. Решавате, че тази вечер, ще пирувате. Отбивате с настроение сухата си глътка, като отнасяте крака до близкия магазин за алкохол. Там ръцете ви се опитват да задържат бутилката с уиски. Успяват временно със задачата си, защото на касата внезапно забравят, че държат нещо и го пускат.  Уискито пада на сухия под, който лакомо поглъща угощението. И докато си плащате ядосан, вашето счупено удоволствие, бутилката, гърлото ви предателски не спира да преглъща. Виновни ръцете, почват да треперят гузни, като безуспешно се опитват да се скрият. Те са уплашени, че ще ги накажете. И с право! Лишавате ги от привилегията да ви сервират вечерята. Това прави вместо вас, жена ви. Докато вашите ръце виновно зяпат отстрани, как става това, отново изпадат в безизходно положение. Изпускат на пода дистанционното за телевизора. Несвикнало на грубо отношение, то се счупва.

-Левак! –ръмжи по ваш адрес съпругата  и добавя –Кога ще пораснеш?

Докато  се опитвате да и обясните ситуацията, като обвините ръцете си, вечерята загаря в печката.

-Виж, какво направи? –крещи съвсем изнервено жена ви – сега ще гълташ, печеното изгоряло. След тези гневно казани думи, тя сервира на гладните ви ръце, но те естествено не могат или не искат да държат храната. Решително, взимате вилица, но я изпускате на пода. Докато се опитвате безуспешно да я вдигнете, другата ръка за да не остане по назад хвърля долу и ножа за месо.

-Левак! –крещи отново жена ви и пъха в прегладнялата ваша уста, парче прегоряло месо. После добавя с цел да ви унизи:

-Докога, ще те храня бе пеленак?

След вечерята някой трябва да измие чиниите. Но това разбира се, не са вашите две леви ръце, а достойната за уважение съдомиялна, която без да сипе обиди по ваша милост, успява да се справи, отговорно със задачата. Когато вече, съвсем изморен бързате да се скатаете на топло в кревата ръцете ви отново предават. Отказват да облекат тялото с пижама.  Вбесена съпругата помага. Най после се отпускате щастливо в леглото и опитвате да затворите очи. Но вашата съпруга изобщо не мисли за сладкия ви сън.  Заявява с нетърпящ възражение глас, че трябва да изпълните брачните си задължения. Ръцете ви притеснено се опитват да я прегърнат. Уви вашата съпруга е станала толкова плъзгава с новата си ефирна пижама, че не може дори да я докоснете. Все пак по нетърпеливи устните я намират и жадно целуват. Разярена от грубото, левашко отношение на ръцете ви, съпругата взима решение вместо вас.  Безславно оковава непослушните  ръце за таблата на кревата. Поемайки инициативата, тя ви заповядва да не мърдате и сама успешно извършва любовния акт.

Вие унизен си мислите, че не сте виновен за двете  родени левашки ръце. Така сте имали щастието да се явите на белия свят, така и ще си отидете. Все пак на времето, когато бяхте млад именно ръцете ви помогнаха да се ожените. На първата среща купени рози, бяха се вкопчили здраво с бодлите си в тях.  Тогава бъдещата ваша жена,  едва успя да отърве кървящите ви длани, за да вземе букета, който по право се падаше на нея. Впечатлена, тя имаше неблагоразумието да се омъжи за вас. Така, че ако сте късметлия,  дори и двете ви ръце да се чувстват леви, стига да знаете как, може да намерите полза от тях.

В.СОФИН 

"ЛЕГЕТО!"

За сетен път ръката ми не издържа и се впусна в спомена. За времето отдавна минало, но все още не успяло да избяга. За времето, тук близо до моето сърце, което постоянно мъчи мисълта ми.

От баща си съм слушал, че в Самоков, някога широкото място между улиците „Отец Паисий”, „Захари Хаджигюров”и „Захари Зограф”е било център на града с името „Легето”.  По онова време, когато бях малък, на един от ъглите съществуваше детска градина. Казвам имаше, защото днес сградата е изоставена и времето безжалостно руши каквото е останало.  Когато минавам днес от там спомена ме озарява. Някога и аз я посещавах. Беше толкова весело!  Всяка сутрин бях хващан здраво в майчините, нежни ръце и пешком отвеждан там. Веднъж реших, че там не ми е интересно, защото винаги след обяда се мъчеха да ме сложат да спя. Не бях свикнал на такова отношение, и детският ми мозък се противопоставяше. Лежах, въртях се в креватчето си и все гледах към играчките. Понякога ми излизаше късмета, защото ме оставяха да се ровя сред тях, докато другарите ми спяха. Но друг път, строга лелка на смяна ме мъчеше, като не даваше на крехката ми особа да изпълзи от детското креватче. Тогава взех, че се опълчих на майка си, като открито и заявих, че не искам да ходя на детска градина. Тя ми отвърна, че така трябвало и приключи диалога. Видяла бе, че все още съм против и ме заплаши с измислената версия за „Торбалан”. Каза ми, че долу под стълбите, където беше склад и миришеше на тютюн, живеел някой си на име чичо Бухор, който слага всички непослушни деца в чувала си и ги отнася неизвестно къде. Когато чувах тази история аз преставах с хленченето си и здравата майчина ръка ме оставяше с успех в детския дом.

Веднъж, когато все още имах честа да бъда там, близо до нас една къща се запали. Това беше, така наречената днес „Стара къща”, която днес е механа и се намира на улица „Захари Зограф”срещу църквата над „Легето”. Някой беше видял сеещият се безпрепятствено дим и една от лелките, които ни гледаха, като писани яйца се обади, по телефона,  веднага на пожарната. Тя пристигна недоволно виеща и потуши с бързина огъня.  „Старата къща”тогава бе цялата в сажди и опушена, но все пак оцеляла.

Сега когато пиша за онова време си спомних. Бях в първи клас и посещавах близкото до „Легето” училище „Кирил и Методий.” През голямото междучасие с моите съученици идвахме при сладкарница с име –„Незабравка”.  Дали заради името и но, аз не съм я забравил, защото когато имахме стотинки в джоба си, купувахме вафли, всяка от които струваше едва пет стотинки. Сладкарницата се намираше в края на улица „Захари Зограф”,където на „Легето” с късмет се срещаше с друга носеща името на „Захари Хаджигюров.”В посока четвърти квартал или така познатия на всички самоковци „Гробищаро” съвсем близо до „Легето”, стара кръчма с името „Персо”успешно утоляваше жаждата вечер на завръщащи се от работа мъже. Спомням си, че точно срещу сладкарницата „Незабравка имаше дори, малка книжарница.  От нея като малък купих първата си книга струваща едва четиридесет стотинки.  Тогава трябваше да гладувам четири дни, докато нетърпеливите мои детски ръце я докоснат. Всеки ден, получавах по двадесет стотинки за закуска. След като си купех кифла струваща символично десет стотинки ми оставаха още толкова. Затова и успях, събирайки пари да разлистя книгата и да усетя магията написана там. Незабравимо време!  На успоредната улица с името на „Отец Паисий”съществуваше бакалия за хранителни стоки.До нея, аптека предлагаше илачи на почувствали се болни самоковци. На втория етаж на сградата се мъдреше клуб в който  тогава млади хора  се събираха на така наречената „вечеринка”. Това е като днешните „дискотеки”но нещо съвсем различно, защото все пак тогава на мода бяха старите шлагери, които докосваха струна в душите на влюбените определили срещата си там. И докато аз като дете броях жълтите си стотинки за бонбони в бакалията, а нуждаещите взимаха лекарства от аптеката, други горе в клуба се забавляваха. Такъв бе живота тогава. Точно, където трите улици се срещат имаше и зарзават, който успешно се бореше за своето място под слънцето. Есенно време съвместно с майка ми взимахме от там на безценица дини от които после дълго време вкусвахме аромата на отминалото лято. Отсреща на улица”Захари Хаджигюров”, където днес е новата баничарница имаше частна градина. В нея бяха разположени спокойни пчели в кошери, които грижливо създаваха вкусен  мед. Техния стопанин, възрастен човек имаше малка будка в която криеше все неща, които вълнуваха тогава нашите детски умове. Преснимани картички на артисти, известни тогава футболисти и други дрънкулки привличаха неустоимо ръцете ни и те не устояваха. Купувахме от там и дъвки на които, като развиехме опаковката стигахме изненадващо до красива картинка. Обикновено събирахме тези хартийки и се чувствахме, като новоизлюпени колекционери. Да но на някои от нас това преживяване явно се струваше малко, затова се опитваха да бъзикат стария пчелар. Обикновено някой от приятелите ми питаше:

-Чичо имаш ли мед?

И когато пчеларят отвърнеше утвърдително, малкият зевзек добавяше:

-А скапан имаш ли?

При тези  думи пчеларят побесняваше и се втурваше да гони, малкият негодник.

Днес уви, няма сладкарница. Градина, която огласяше с детски смях  улица”Захари Хаджигюров” също липсва. Сградата подложена на изпитание от времето стърчи съвсем олющена и предизвиква съжаление в онези от нас, които като малки бяха чести посетители там. Стария зарзават не работи, защото след реституцията къщата бе върната на собствениците, които веднага издигнаха ограда. Около нея някогашното голямо „Леге”, днес се чувства малко и притеснено. Бакалията и аптеката съвместно с клуба горе също са затворили кепенци. Книжарница също няма. Стария някогашен самоковски център липсва. Могъщо времето е успяло да промени всичко. Но аз, не се оплаквам, защото споменът в мен и всички нас от по старите самоковци, все още живее. И когато тревожно краката ни преминат от там, ние пак виждаме и  докосваме аромата на отдавна отминалото време. Време в което дишахме чист необременен въздух от многобройните днешни преминаващи коли по  малкия особено скъп за мен център с името „Легето!”

В. СОФИН  

Буквояд!

Двама приятели, любители на чашката, седели в кръчма. Докато отпивали от чашите си по глътка ракия водели интересен разговор. Тази вечер решили да не споменават думата политика, която често ги изнервяла и ги вкарвала в дълги спорове. Койчо взел думата и разказал за свой съученик, който го бил впечатлил още от първи клас.

-Та ти разправям Драгане! Просто не мога да ги разбера, буквоядите. Също, като мишките са. Докато не изядат безкрайно всички букви с поглед, не спират да четат. Викам му на моя приятел с когото сме делили чин в училище, да дойде с мен на по ракия в кръчмата, та да се разговорим а той все отказва. Бил зает. С какво бе? Питам го и гледам в очите му, които са отнесени някъде в космоса.  Той ми отвръща, честно, че трябва да чете. Буквояд? Спомням си го, сякаш вчера беше, когато едва сричаше, но въпреки това с инат бореше буквите. Майка му, трудова жена, горката без да подозира, сама вкара таралеж в гащите си. Лично го отведе до библиотеката и го записа. И се започна, едно безкрайно четене. Няма спиране бе! Истинска болест. Вечно гладен за знания, съученика ми неистово гълташе лист след лист. С настървение, като гладна мишка за сиренце, гризеше без търпение разкази, романи, та дори хвърляше и поглед на някакви си там стихове, които хора като нас изобщо не могат да разберат. Като го попитах честно, да ми каже, за какво му е това четене. Той нещастния буквояд ми рече, че му било интересно.  Представяш ли си Драгане! Интересно!  Как пък не! Да гледаш букви в книга. Пълна простотия! Да но на съученика ми харесваше.В четвърти клас, докато седяхме заедно на чина, този буквояд, беше скрил между учебниците книга и четеше по време на час. Четеше гадината и не забелязваше, какво става в клас. Веднъж го забелязаха, че се смее на нещо, явно което е видял в книгата и го вдигнаха. След като рипна чевръсто от чина попита: „Какво?” Как какво бе! Двойка естествено. Но на него изобщо не му пукаше. Продължи да си чете сякаш бълха го ухапала. Питах го за майка му, дали не му се кара за книгите. А той ми отвърна с усмивка, че тя се опитва да го отдалечи от тях но безуспешно. И тоя мой съученик буквояда, тогава дори сподели, че чете вечер скрит под юргана. Снабдил се беше с фенерче, което всяка нощ мъчеше, като го принуждаваше да следва буквите по страниците на интересния според него приключенски роман. А когато в почивните дни, ние другите деца играехме отвън, моя съученик отново блуждаеше, търсейки път в буквите. Много често в занималнята, където ходехме  го питахме, защо се смее. Да не би да е полудял от четенето. На което той ни уведомяваше, че книгата била причината. Смешна била! Как пък не! Буквите били смешни! Едва ли! Друго е братче, казвам ти, когато в книгата има илюстрации. Човек може да се порадва на картинките. А той съученика ми, серсем със серсем се радваше на буквите. Поне да се бе изучил. А той буквоядът му с буквояд, четеше ли четеше. Понеже библиотеките в града не му стигаха, обикаляше близките села, от където се снабдяваше, пак с книги. В книжарницата един път се излъгах да вляза с него и той просто забрави къде е. Като опули едни очи и се зазяпа, няма излизане. Ако не го бях ощипал да се събуди, казвам ти щеше просто да си остане там. Побъркана работа ти казвам Драгане! Ха сега наздраве!

Чукнали чашите, отпили отново по глътка ракия и Драган не устоял, попитал:

-И какво стана със съученика ти?

-Как какво!? Прописа гадината! Не му стигна това, че чете под път и над път, но и започна да драска буквите, като ги мести в тефтера си. В резултат се получаваха разкази. Смешни, като него. Буквоядец! Поне да взимаше хонорар от тях, а той ми разправя с отнесена усмивка, че го правел, защото му било хоби. Хоби брат! Какво хоби, бе серсем, като всичко днес е скъпо? Не ги разбирам буквоядите Драгане!? Някак си отнесени ми се виждат. Хем са тук, хем ги няма. Блуждаят някъде си. Далеч от тук. Щастливци! Добре, че ние с теб Драгане си имаме  пари за ракия  и успокоение. Все пак нали живота е кратък. Хайде сега, наздраве! После ти си наред, да кажеш нещо интересно, защото знаеш политиката ни брат, една и съща. Омръзна.

В.СОФИН