Кучето

         Неведоми са пътищата господни! Никой от нас и не подозира, какво му крои съдбата, какви карти ще му раздаде и как ще го изиграе, така, че нищо да не му остане. Нито вяра още по-малко живот.

Възрастен мъж, мършав на вид, зле облечен живееше на топло скрит  от зимата в руини, които някога, изглежда са били къща. Имал бе късмет да оцелее за разлика от други намерени вкочанени на улицата завинаги. Случайността го бе довела до дълбоко вкопано в земята мазе под развалините,  където се опитваше да живее тихо, почти незабележимо от другите, които бяха принудени да градят капитализъм, като трупат безразборно пари. С тях явно подлъгани, мислеха да купят щастие. Отдавна стопаните на това място, си бяха отишли от тоя свят на завист, измама и неразбирателство. Преселени в отвъдното, те нямаха нужда от сплетни, интриги, и храна с която да задоволяват всекидневно нуждите си. Да но Стоян, който все още бродеше жив по-засипаните с мръсотия улици, се опитваше да оцелее по-някакъв трудно измислен начин, като търси всекидневно ядене, топла завивка и спокоен сън. Затова когато случайността му помогна да открие под руините мазето, той не се поколеба и се засели там. Отдавна Стоян нямаше дом, защото му бе отнет с измама от безкомпромисни  манипулатори, които въртяха необезпокоявано закона в своя полза, като трупаха пари и имоти, къде с влияние, къде със заплахи  в целия град. От всичко отнето единствено у него, остана душата, която той все още крепеше, стискаше я здраво в изкуственото чене, правено някога, когато беше състоятелен. Чистото и неподкупно сърце му пречеше да бъде, като всички други. Да бъде злобен, да мрази и завижда. Нямаше нужда от много. Някаква храна с която да изкара деня и мъничко топлинка за през нощта, за да сгрее премръзналото от зимата тяло. Единствено което липсваше в мизерния негов живот, беше другар. Приятел с когото да разговаря и да не се чувства самотен.

Една ранна утрин, както винаги Стоян  реши да провери за храна най-близкия контейнер за смет. Правеше го всекидневно при това почти още в сумрак, защото хора от така нареченото от мнозинството малцинство, бяха обсебили всичко. Един път когато го видяха случайно там, му се нахвърлиха, като глутница прегладнели вълци. Едва успя да избяга захвърляйки чувала, който носеше тогава. Ровейки в контейнера с явно намерение бързо да приключи и се отдалечи, Стоян намери няколко недогризани  кокала от печено прасе. По тях не бе останало много месо, но все пак ухаеха  още приятно и той ги прибра в кърпената торба преметната на рамото му. А когато случайно откри и половин бутилка не допито вино се почувства истински щастлив. Чист късмет! С придобивката на рамо Стоян тръгна да се прибира.  Почти се развидели и започна отново да вали сняг. Докато пресичаше една от съседните улици, внезапно пътят му бе преграден от глутница прегладнели, бездомни кучета. Подушили армагана в торбата му те се озъбиха ръмжейки заплашително. Стоян не ги обвиняваше, защото и кучетата търсеха начини да оцелеят в това забравено от бога време. Изплашен той се дръпна назад и опря гръб до стената на една къща. Освирепели от неистов глад кучетата заградиха Стоян и вкупом го нападнаха с лай. Опита се да извика за помощ. Напразно! Кой ще го чуе рано сутринта, когато най сладко се спи? Стиснал торбата до гърдите си уплашен,  Стоян се опита да се защити, но всичко бе напразно. Едно  едро куче, явно водачът на групата, скочи и захапа китката му. Почувствал остра болка Стоян изпусна носещото, което падна на тротоара и шишето с виното което щеше да го сгрее се счупи. Без жалост кучетата се сбиха за кокалите разкъсвайки тъканта на торбата . Единствено едрото куче, не се отказа от Стоян. Явно бе решило да приключи земния му път, защото се опита да захапе гърлото му. Почти бе успяло, когато отнякъде внезапно изплува огромното тяло на санбернар.Без да се колебае, дори за миг, той скочи върху едрия пес и се сборичка с него. Не устоял ухапан, нападателят на Стоян с квичене, напусна полесражението уплашен. Останали без водача си бездомните кучета се пръснаха, като оставиха на мира разкъсаната торба на ухапания човек, който се превиваше паднал на пътя от болки.  Стоян стискаше окървавена ухапаната ръката със здравата, като очакваше примирен края си. Мислеше, че огромния санбернар ще го довърши. Вместо това обаче със скимтене кучето се доближи до него и започна въодушевено да върти опашка .Дори близна ръката на Стоян. Разбрал, че е намерил приятел той го помилва и каза:

-Добро куче! Много добро!

После  изоставил унищожената  торба на произвола на улицата, Стоян тръгна към руините, където топлото мазе го очакваше. Безмълвен санбернарът го последва. Не вярващ на късмета  Стоян го повика, въпреки, че нямаше нужда. Двамата бездомници се прибраха в леговището на човека. От този ден те станаха неразделни. Където и да отидеше Стоян ,кучето бе плътно с него. Нощем сгушени един до друг се грееха взаимно. Отпадна нуждата да се става много рано, за да ходи до контейнерите за смет. Щом го видеха другите клошари се изпаряваха, защото Балкан, /такова име му даде Стоян/ изръмжаваше предупредително и хората уплашени се разбягваха, спасявайки кожата си. Каквото и да намереше за ядене Стоян делеше наравно с кучето. За такъв космат приятел, верен помощник и другар дори не бе мечтал. Балкан го пазеше, а той делеше благодарен залъка с него. Раната на ръката заздравя, макар и трудно. Понякога Стоян се питаше: Изоставен от хората или изгубен бе Балкан?

Не знаеше, как едно такова вярно куче е изоставено на произвола на съдбата. Защо Балкан бе избрал именно него, беззащитния и почти грохнал старец, на който явно не му оставаха, още много дни за живеене. Дали кучето не бе усетило чистата душа на човека, който не знаеше, какво е омраза и завист. Никой не се поинтересува за това. Уви сладката идилия на двамата неразделни приятели, продължила шест месеца внезапно свърши. Намериха се подли, завистливи хора, които не искаха да виждат доволната усмивка на Стоян, когато минаваше горд с кучето си по-улицата.  Добре скалъпен донос ,пристигна при кмета на града. Оплакаха се, че са били хапани и че този „звяр”, така го бяха написали в лъжливата си приказка, трябва да бъде махнат от улицата, като много опасен елемент за обществото, което се опитваше да живее само по свои правила.

Една късна сутрин след като се бяха наспали двамата, Стоян и Балкан, както винаги заедно, рамо до рамо, бяха тръгнали на обичайната  обиколка до контейнера за смет. Докато кучето пазеше отстрани, стопанинът му търсеше усилено нещо за ядене. Внезапно отнякъде изникна малък закрит пикап, който спря до Стоян. Двама опитни кучкари изскочиха навън и със  специална примка хванаха Балкан, който не оказа особена съпротива, защото нападението не беше срещу стопанина му.  Стоян се опита да защити Балкан, като се развика за помощ. Никой не откликна на неговия измъчен  зов с който той се молеше. Кучкарите му показаха лист с печат на който ясно пишеше, че кучето му е опасно за хората.  В нареждането пишеше, че освен да бъде махнат от улицата Балкан трябваше да бъде  и приспан завинаги.

-Ама как…? Защо? –не повярва на очите си Стоян, като прочете това. После мъчителна кашлица обхвана гърдите му, и бликнаха сълзи на немощ от сбръчканото старческо лице. С голямо усилие Стоян тихо промълви:

-Вие хора ли сте…? Що сте? Зверове!

-Виж какво дядо! –обърна се единият от кучкарите с учтив тон към Стоян. –Ние просто си вършим работата. Все пак на улицата играят беззащитни деца.

Не слушащ нищо повече Стоян се втурна смело срещу кучкарите, готов на всичко. Но те бяха доста млади и едри на ръст. С лекота блъснаха стареца на земята, изсмяха му се в разплаканото лице и се метнаха на пикапа , който изчезна зад завоя на улицата с предупредително ръмжене.

Лишен от верния приятел Стоян се опита да продължи жалкото си съществувание. Вечер като се прибереше на топло във вкопаното мазе, където живееше все още, той редовно избухваше в рев от който почти се стопи. Вече изглеждаше като сянка, която все още диша но, трудно се мести.

Една сутрин когато са връщаше от контейнера за смет бе нападнат от същата глутница кучета с ужасния водач, който като видя Стоян направо побесня. Скочи блъсна стария човек на тротоара и впи алчно зъби в гърлото му. Миг преди да си отиде завинаги от тоя грешен свят в главата на Стоян изплува една мисъл, последна и тя бе за неговия верен приятел Балкан. За неговата голяма обич и преданост на  „вълчата” улица където оцеляването е просто невъзможно.  С последно издихание Стоян, все пак успял да каже смирено няколко думи, които бяха отнесени от вятъра и изчезнаха, сякаш никога не казани:

-Идвам друже! Пак ще бъдем заедно, макар и в смъртта…!

Всичко приключи. Двама ужасени клошари наблюдаващи нападението хукнаха търсейки спасение от глутницата с викове за помощ. Когато помощта пристигна и кучетата бяха прогонени видяха Стоян паднал на гръб с прегризано гърло, с отворени насълзени очи, които гледали нагоре към слънцето, което въпреки станалото продължило да се усмихва, неразбиращо на всички, добри и лоши. На устните на стареца беше запечатана усмивка, която озадачи клошарите. Те не подозираха, че в  последния  миг от живота си Стоян се почувствал отново щастлив. Особено щастлив защото напускал свят в който за съжаление хората бяха забравили, какво е съчувствие, какво любов, привързаност. Единствено се вълнуваха от личните  пари, които им се стрували все малко. Намирали се и такива странници като Стоян, но те били малко и на изчезване.

 Светът се разпада. Времето недвусмислено говори за това, но упорито болшинството от хората затварят очи. Земетресения, наводнения, войни, измами, жестокост, глад…! Кому е нужно това? Нима не трябва да бъдем единни за да оцелеем? Нима на трябва да създаваме и се радваме на красотата на света? Не! Научени сме да унищожаваме хубавото покрай нас. Защото просто сме изтъкани от непримирима злоба по-между си. Воплите на планетата земя, кой ще  чуе? Кой ще се отзове за помощ? През годините винаги ние хората правим едни и същи грешки и унищожаваме разнообразието и красотата на света с глупостта си. Уви За съжаление, не сме дорасли още да се противопоставим на алчността, измамата и незаслужените обиди сипещи се всекидневно в ушите ни. Добрите хора мрат като мухи. Честните си отиват първи. Естествено и такива хора, които се опитват да се противопоставят на измислената система за живот. Но не ще успеем приятели, ако не сме единни, ако не мислим и си помагаме за да преборим тази действителност, която изкуствено  е наложена от корпорациите командващи света.

 За съжаление реалността в живота ,не винаги завършва с хепи енд.

В.СОФИН

Кой е виновен, че днес не се учи?

         Днес изнервени родители твърдят, че децата им са подложени на психически тормоз от учителите в училищата. Някои от тях, изпускайки нервите, били си позволили да почешат заспало дете в час. Крещи бащата с груб тон обижда учителя и налита на бой.

Разрошили с дърпане косата, пречеща на очите на ученика да се взре в задачите написани на дъската или може би за установяване на въшки, които бъкат в нея и пречат на детето да се съсредоточи, когато се преподава урока. Естествено даскала е непоправимо виновен и заслужава пердах.

Ученик погален зад врата любезно за да слуша урока в час, недоволен връхлита безскрупулно на този, който се опитва да го научи на търпение и толеранс.

Като добър самарянин учител от добро сърце разрешил на учениците да пушат през междучасията по кутия цигари на ден. Недоволни те, палят в час опитвайки се с дим да зарибят и тия, които все още искат да научат нещо за живота, който  и без това, днес така особено е изкривен. Изгонвайки ги вън, отново учителят е виновен и заслужава да му бъде сменена физиономията, която и без това е променена от доброто отношение на ония, които не мислят за друго освен за материални придобивки, купени от родителите им.

Наркотици плуват свободно в училищата дишайки с упойващ аромат върху ученическото обременено тяло. Даскала е виновен, защото когато решава да ги отнеме, подлага на стрес младите издънки, които може би утре с нагло отношение към другите, ще управляват страната ни.

Ученици често забравят, че са длъжни да ходят в училищата редовно. Не го правят, защото не им било интересно там. Когато все пак отидат и се почувстват отегчени, направо излизат и бягат без разрешение. Познайте кой е виновен? Даскала, че се е опитал да ги спре крещейки. И естествено родителя отново връхлита бесен в клас за саморазправа.

Вдигат врява до небесата бащите, които твърдят, че отрочетата им на нищо не били научени. И Как? Нали дисциплината в училище, вече е забранена. Учителят има само едно право, да слуша, да мълчи и да се усмихва на глупостите на учениците си, които просто от добро сърце не искат да учат. И защо да го правят? Нали имат права? А който има такива в училище, няма на какво друго да го научат, освен на мързел, наглост и неуважение към себеподобните.

Едно време биеха, но имаше защо. Днес галят с перо и резултатът е, че учениците се научават да живеят единствено като паразити, които смучат родителското тяло, което с обич ги насърчава и дори им се радва… А бъдещето? България? Нея и без това я управляват от вън. Така, че просто няма смисъл у нас да се учи…!

В.СОФИН

Гъби за отбиране...

Оказва се, че брането на гъби е колкото интересно, толкова и трудно. Трудно е рано сутрин, когато още  на очите им се спи, да се отворят. Клепачите упорито не желаят да откликнат на молбата ни за това. Устата и тя изморена се прозява тъй широко, сякаш е решила да откачи ченето, което протестира шумно с гърлото, обаждащо се със странно гъргорене наподобяващо крякане на гладно пате.  Но, както се казва, хубав денят трябва да се оползотвори, заради времето, което най –после след поредицата дъждове е благоволило, да покаже слънцето и топлите негови лъчи върху всяко живо същество, тръгнало на разходка. Затова примирено смъкваме крака от топлото легло, което заинатено все още, не иска да пусне тялото ни. Когато обаче насила го принудим, стоящи дрехите отстрани най-после облекчени ни обличат. Раницата с готовност ляга почти празна на плещите ни, като се обляга на топлия не протестиращ гръб. Дори ножа въпреки болката от точилото, стене почти радостно обзет от голямо нетърпение да реже гъби. Щастливи сме и ние, че гората бъка от разнообразие. Навсякъде издигат гугли, всякакви на вид, цвят и мирис поникнали от дъждовете странни същества, които очите ни определят като гъби. Как да познаем, кои са нашите? Ето погледът ни се мести впечатлен от малка полянка, на която разпръснати красиво, издигат шапки червени гъби украсени с бели точки. Естествено очите не издържат и приканват ножа да ползва ръцете ни.  И когато гъбите скочат на място в приготвения плик, тръгваме по-нататък в самото сърце на гората. Впечатлени от разкоша предоставен ни, от майката природа  събираме различни по-цвят от странните същества. Някои от тях, приличат на печурки, защото са бели но с островърхи гугли. След дългия и изморителен ден за нас, най-после приканваме изморени краката да се приберат у дома. Когато обаче, стигнем вкъщи се оказва, от справочника за гъби който сме забравили да вземем за помощник сутринта, че всичко което ножа е свършил и ръцете безропотно прибрали е някаква палитра от смесена отрова, която впечатлява мозъка ни. Червена мухоморка, съвместно прави компания на зелената, бял вълчи зъб, огнена манатарка и някаква показваща странна светлина гъба. Всички те, стоят смирено пред погледа ни, сложени в панерката и се чудят, кой наивник да гътнат. Явно това съм ние, защото не мислим да се отказваме от дневния  улов. Как да ги изхвърлим, като ножа ни, целеустремен се е борил мъчейки се с тях. Ръцете ни и те изморени от събирането, не са съгласни да изхвърлят на боклука  плячката. Решаваме да сварим съвместно гъбите в тенджера. Варим ги до кипване. Изхвърляме водата и после пак, докато не ни омръзне да се забавляваме. Така от раздробената до неузнаваемост смес от гъби, изгубила цвят и мирис правим каша за чувствителния ни стомах, който е подложен на изпитание. Дали ще оцелеем? Дали на сутринта очите ни с готовност, ще се разтворят за света който още не са опознали напълно. Това ние не знаем. Единствено времето, единствения измерител, е който знае и може всичко.

В.СОФИН