Под вол теле

На  синът ми , който е студент за първа година, се налагаше да се яви на изпит по-психология. Беше се притеснил, защото много други, не бяха успели в начинанието си. Каза ми една вечер преди изпита:

-Лесно ти е на тебе, тате! Четеш си книга. Свиркаш си. А пък аз трябва да науча от психологията, какво значи „мисленето”? Ти случайно да знаеш, краткия отговор?

-Хм! –затрудних се аз. –Виж какво! Мисленето, хм мисленето… Я му речи на професоро, че знаеш и мислиш за тройка…  Може да се усмихне и да пише…

-Да бе! Веднага ще си заслужа двойката. А като си толкова умен, я ми кажи, какво знаеш за „паметта”?

-Какво за нея? Она паметта още не ми е изневерила. Кога беше малечок, кога ме издебна и порасна…?

-Стига тате с тия глупости! Нищо не знаеш, а на мене ми е притеснено. Случайно да имаш на представа, какво значи „въображение”?

-Е синко, това е най-лесно. Въображение, това е, „да намериш под воло, теле!”Я кажи, че не е верно!  Можеш ли?

Позасмя се синът на моя отговор и ми каза:

-За такива измислени приказки тате,веднага ще ми заковат двойка.

-Какво па знаят професорите? Они ми се видат много прости… Аз само си въобразих, че под воло има теле… Представих си го дори визуално… А они двойка…! Оправяй се синко! Сам чети!

Веднага след тия думи вперих отново уверен поглед във вестника, който ръцете ми, явно развълнувани от проведения разговор, здраво стискаха изпотени от напрежението създадено от зададените ми въпроси, за които нямах правилен отговор.

В. Софин

Заедно в "бурята" на живота

                                                    В бурята да бъдем заедно

         Бе един от ония дни, когато зимата едва прохождаше. Тънък снежец се бе промъкнал навсякъде по-дворове, градинки, тротоари и пътища. В това студено време почти всеки комин по-къщите в селото, пускаше загрижено дим от сложените в печката дърва. Наоколо не се забелязваше жива душа.

Но когато леко притъмня, привечер с торба през рамо с тихи стъпки от ромската махала изпълзя човек. Огледа се предпазливо и като не видя никого, с бърза крачка се отправи към края на селото, където  живееше пенсионерът Свилен.

 Постоянните ромски набези по-къщите на хората, бяха успели да подлудят почти всички. Работа нямаше. А и никой не искаше  да създава работни места, защото хората твърдяха, че производството, каквото и да било, е много трудно и по-лесно е човек да се занимава с търговия. Почти всеки закъсал в селото търсеше, някакъв начин за оцеляване. Хората се бяха превърнали един за друг в зверове.Времето в което живееха ги бе направило безчувствени. Гладът стържеше безмилостно вечно празните стомаси и когато пред погледа на някого паднеше перде, той не се колебаеше,  а нападаше без да мисли за последствията. Някои по-закоравели  дори направо убиваха за коричка хляб.

Така и Хасан, баща на три невръстни деца и с жена бременна в шестия месец, решен на всичко, бе тръгнал въоръжен с нож, към къщата на пенсионера Свилен. Когато стигна в края на селото, спря и се огледа отново. Учуден бе, че не вижда светлина от прозореца на стареца, а и комина от печката  съвсем умрял не изпускаше дим.

„Къде ли се е скрил, стария негодник?”-мина мисъл в главата на Хасан. „Може пък да е отишъл до града по-работа! Още по-хубаво! Ще го обера до шушка, докато го няма…”

Събрал кураж Хасан без повече да се колебае и миг се втурна, към зимника на Свилен. Унесен  в подреждане на буркани, стария човек, изобщо не бе забелязал, кога отвън се беше стъмнило. Тъкмо приключваше работа, когато внезапно се оказа изненадан от  слисания Хасан, който не очакваше да види стопанина там, когато проникна в зимника.

-Ти какво Хасане? –обърна се изплашен донякъде Свилен.

-Какво? Давай от зимнината бате, че децата дома са гладни! А и пари, ако имаш!? Дай ги сичките!

-А ако не дам?

-Ако не дадеш, ще те разпоря! –повдигна гневно вежди Хасан и за да докаже сериозността на положението измъкна скрития нож от торбата. Размаха го убедително пред лицето на Свилен, който изнервен промълви смело:

-Нищо не давам!

После за да се защити някак, грабна компот от череши в ръка. Видял това Хасан се разсмя:

-С това ли, ще ме спреш старче?

После пъргаво насочи ножа, към гърдите на Свилен. Изплашен той се дръпна рязко назад, но не достатъчно бързо. Безмилостното острие докосна болезнено рамото на стария човек и го поряза.

Точно тогава по-каприз от страна на съдбата, внезапно зимника потъна в мрак. Токът спря. Отвън неизвестно защо, прозвуча бучене, което стигна до ушите и на двамата неприятели. Докато те се чудеха отвън какво става, земята потрепери, като ранено животно от мощен трус.

-Земетресение! –викна Свилен и миг след това, цялата къща над зимника се срути изцяло. Двамата неприятели бяха затворени в капан. Неочаквано и за двамата, краката им отказаха да се подчинят. Заедно с част от бурканите,рухнаха на пода, като окосена трева през лятото. Измина време преди да се опомнят от случилото и се размърдат. Най-после въоръжен с малко фенерче от запалката с която Свилен палеше цигарите си, той успя да светне. В зимника цареше пълен хаос. Част от рафтовете съвместно с  буркани зимнина бяха намерили място долу на пода при двамата неприятели, които учудено установиха, че изхода е затрупан изцяло. Изплашен от видяното Хасан преглътна появилата се от напрежението слюнка в устата  и проплака жалостиво:

-Умряхме ли бате?

-На косъм беше… Ти нали се канеше да ме убиваш?

-Не исках бате, не исках! Но децата ми са гладни… та затова!-изплака пак Хасан и направи усилие да стане от пода, където един рафт го беше приковал. Успя да се измъкне  цял от ситуацията и се втурна да помогне на Свилен, който също лежеше долу  в плен от нападалите предмети в зимника. След като отмести падналия рафт и част от съдържанието му, успя да стигне стария човек, който се оказа със счупен крак. Двамата доскоро неприятели, внезапно се оказаха в плен на стихията, която се беше разиграла в дълбините на майката земя. Сякаш господ бе решил да ги накаже, като ги постави в изпитание. Бяха затворени и двамата за да осмислят и преценят живота си.

 От една страна, Свилен, настръхнал и озлобен от постоянните набези на хората от малцинството се бе превърнал в особняк. Не обичаше никого и винаги, когато някой минеше покрай двора му го пъдеше. Някога като млад, беше добър и отзивчив. Втурваше се редовно да помага на съселяните си изпаднали в беда. Сега времето безскрупулно, му беше отнело човещината. Беше превърнат във вълк единак, готов да показва зъби и да вие, когато се наложи.

От друга страна Хасан също беше успял да стане животно. При това винаги бе готов и да убие. Принуден беше не за удоволствие, а за коричката хляб, която днес на много други като него постоянно убягваше. Но сега съдбата явно си знаеше работата, защото се бе намесила успешно. Затворени и двамата, като хищни животни в клетка, те бяха оставени сами с мислите си. Смутени и изплашени, все пак стигнаха до помирение. Свилен показа на Хасан, къде има забравена свещ от някога, когато бе слизал в зимника и токът тогава също бил спрял. С помощта на запалката, фенерче я запалиха и разгледаха целия хаос сътворен от земетръса. Добре, че отнякъде през отломките проникваше въздух и правеше, донякъде поносим  принудителния престой  на двамата. Хасан смъкна две от дъските, на които преди лежаха компотите на един от рафтовете и с указанията на Свилен успя да шинира счупения крак на стария човек.  Помогна си с ремъците, които свали от панталоните и на двамата. Превърза с някакъв парцал и кървящото рамо на Свилен. Когато свърши с помощта,  обърна внимание и на себе си. Ръцете му бяха порязани от счупените нападали на пода буркани . Като видя това Свилен каза:

-Виж Хасане! Ето там в ъгъла на най –долния рафт, който не е паднал има шишета с ракия. Дай от нея. Хем ще пийнем, хем раните си ще дезинфекцираш.

След като отпиха няколко глътки от ракията на Свилен за миг забравиха незавидното си положение, създадено от изненадалия ги трус.

-Надявам се, скоро да ни открият!- вдъхна надежда стария човек у Хасан. –А докато има ракия, ще пием и ще караме на компот…

Уви! Двамата не подозираха, че отвън земетресението беше успяло да срути повечето къщи в селото. Помощ нямаше да дойде скоро. А може би и никога! Лошото в случая беше, че къщата на Свилен, не само, че бе най-отдалечена от другите, а бе почти в началото на близка гора. Пък и кой, ще помогне на един свадлив старец, вечно намусен и не общуващ с никого? А и Хасан, не беше споделил с Айшето жена му, къде ще бъде.

„По-работа!”- само това, беше казал преди да се измъкне бързо навън от къщи ,изпратен от обвинителния поглед на бременната в шестия месец съпруга.

И двамата бяха в безизходица.  Но го разбраха, чак когато им свърши ракията. Скоро и компота щеше да си замине, а после…

Тропаха, викаха, плакаха, крещяха докато останаха без глас. Никой не ги чу, а и никой не се отзова. Чак след месец се сетиха, че в края на селото, където започваше гората живееше пенсионер.

Когато ги откриха долу в избата спасителите бяха учудени, защото не очакваха да намерят там и Хасан. Но не това им направи впечатление, а това, че ги намериха прегърнати, като братя…!

„Как пък не!”Ще възкликне недоверчивия читател. Да но всеки знае, че човек когато се окаже в буря с друг, при това живото застрашаваща, се случват неочаквани приятелства и взаимопомощ, която не би се получила, ако нямаше пръст съдбата.

Все пак се оказва, че земята, нашата родина на всички живи същества, всесилна сама решава, кой да щъка цял по-нея и кой да бъде премахнат. Някъде там в бурята се раждат истинските чувства, които създават завинаги приятелства между различните хора. Тук става не само дума за цвят на кожата и религия, но и за лоши и добри хора.

За всеки един роден има място под слънцето. За всеки един, то свети е еднакво. Само ние хората се бунтуваме единствено  срещу себе си. А защо го правим? Естествено заради пари. Забравяме често, че живота е кратък на всеки от нас. Толкова крехък, че всеки един момент може да се счупи завинаги. Вместо да се радваме на всеки предоставен ни прекрасен момент от природата, ние се мъчим да вгорчаваме живота на  съседа ни. Движи ни максимата: „Щом на Вуте му е зле, на мен ми е добре!” А от тук нататък накъде?  Единствено разумно времето знае… Знае но, нехае! А човекът все ръмжи,недоволен и не трае!

В. СОФИН  

"Аз съм българче!"

      В една ранна неделна утрин, седях отвън пред кафенето и мъчех гърлото си с горещата напитка. Докато отпивах от чашата, очите ми преглеждаха новините от вестника, който се опитваше да ме впечатли с българската политика, която уж правеше държавата, ни всемогъща и не подаваща се на чуждо влияние. Вярно опитваха се народните избраници, но явно много не им се удаваше, защото постоянно залитаха нататък накъдето ги насочваха.  Възмутен от прочетеното погледът ми внезапно се спря на едно хлапе от ромски произход, което внезапно се материализира пред масата ми. Събрало кураж, то решително ме запита:

-Чичо дай двайсе стотинки! Гладен съм!

Позамислих се. Видя ми се хилаво детето и бръкнах в пазарската чанта в която скрито дремеше, купен от мен хляб . Извадих няколко от нарязаните филии и му ги подадох с усмивка. Вместо да се зарадва детето почти обидено от действията ми каза:

-Ама чичо, исках само да ми дадеш двайсе стотинки!

Веднага ми просветна. Явно бе от кафето, което успешно събуждаше мисълта у мен. Хлапето бе изпратено от възрастен негов роднина, с цел да проси. И ако  му дадях парите, щяха да изчезнат в джоба на изпратилия го, да се срамува пред мен. Опитах се отново да му дам филиите.

-Вземи де!  -насърчих го отново аз. –Не се срамувай!

Да ама хлапето, пак настоя за пари." Какво си знае баба, това си бае!"

-Виж какво! –казах му аз. –В тая страна, човек трябва да заработи парите си. Ако успееш да ми кажеш, поне първия куплет от стихотворението на дядо Вазов, ще ти дам не двадесет, а петдесет стотинки.

И за да убедя детето, че не се майтапя, а говоря сериозно извадих монетата и му я показах. В очите на хлапето внезапно проблесна появила се радост, но бързо угасна.

-Не го знам... бе чичо! – сподели унило то.

-Ходиш ли на училище? –попитах го аз невъзмутимо.

-Ами ходя. –отвърна то.

-Явно ходиш напразно. Щом като не учиш… Все пак, щом си гладен вземи хляба, който ти давам. Пари няма да ти дам!

Обидено детето не посегна, към филиите, а внезапно се обърна и побягна. Наблизо около масите обикаляше друго хлапе заето със същата дейност, да иска пари. Явно беше чуло и видяло разигралата се сцена пред него, защото се доближи до мен и попита плахо:

-Чичо, ако аз ти го кажа, ще ги дадеш ли на мене?

-Защо пък не. Ако успееш да кажеш, сега пред мен стихотворението на Вазов „Аз съм българче!”, парите са твои.

-Да не ме лъжеш чичо? –промъкна се съмнение в очите на хлапето.

-Не няма! Ето виж! Честен кръст! –казах аз и се прекръстих.

Убедено, че няма да го подведа детето изрецитира, не само първия стих, а успешно каза цялото стихотворение. И при това без да се запъне изобщо. Впечатлен от способностите му, вместо обещаните петдесет стотинки връчих в треперещите от вълнение негови ръце, цял лев. Хора видели от другите маси случилото се изръкопляскаха и на свой ред извадиха стотинки и зарадваха хлапето. Докато то се отдалечаваше, съвсем щастливо от нас, броейки събраното в ръка, от съседната маса до мен прозвуча мъжки глас:

-Значи можело а? Нужен е обаче подход и търпение. Че то без учение, днес накъде? А и вие господине… -обърна се човекът към мен. –Вие бяхте прав! Парите трябва да се заработят, а не да се дават даром… Човек трябва да ги заслужи и спечели честно. Тогава и хлябът му, ще е благ… и усмивката чиста!

В.СОФИН