Мисла...!

                                                                                МИСЛА

-Мисла, мисла...! –тюхкал се Ванчо на двора обзет от мисли, когато отсреща комшията Гено го прекъснал поучително:

-Не се казва мисла! А мисля, комши!

-А бе, убаво! Да ама я, мисла да я взема, ама она, не сака да ме взима!

-Е...! Бъди по-настоятелен комши и Радка ще те вземе!

-Да, ама я само мисла! Пък после взема ракия у кръчмата, и не ми пука, дали, сака де ме взима...!

В.СОФИН

Красива вечер

Пристигна вечерта красива,

сенките си търсят място!

Отблясъкът по-розите се слива,

с малини зрели, вдясно!

Бяга поглед към лозата,

пуснала листа зелени.

Зрели ягоди в краката,

очите спъват удивени!

Лъчите слънчеви заспиват.

Небето синьо притъмнява.

Събудени звезди изгряват,

румена луната се явява!

Нощта дразни с аромати,

скара, миризма изпрати!

Вятър с приказки познати,

клони разюздано разклати!

В.СОФИН

По-мъдро, утрото!

   За да спази народната мъдрост, „Утрото е по-мъдро от вечерта!“Гошо започвал от рано да пие и това,  през работно време. Щом обаче обедът превалял рязко спирал и удрял по-една, лека дрямка с цел да не го хване шефът му. Когато работния ден приключел Гошо спазвал друга народна мъдрост – „ Ни лук ял, ни водица пил!“. Щом успешно изтрезнеел  се прибирал прозявайки се, при жена си с думите:

-Скъпа, мила много те обичам!  Я виж там... нещо, дека си скрила у мазето! Сипи по-един аперитив от домашната. Оти да знаеш, днеска просто джигеро / Дроба/ми пресъхна от работа...! А да не говорим за врато, така ме боли от навеждане,  кръсто се обажда недоволен и гърлото ми чак скърца, не смазано от  еликсира  правен от мене лани!

В.Софин 

Целувка

    Чаках я дълго. Тръпнех. Най-после тя, като че ли се смили над мен и пристигна. Видях я как идва с любопитство. Усмихната, почти нежно пърхаща, едва недоловимо като пеперуда успешно кацна. Усетих я! Оказа се прекалено сладка, когато всеотдайно залепна по- устните ми. Превзе ги без пощада като силен магнит и си остана там! Само няколко трохи се отрониха от сладкото изкушение, целувката, която ми беше поднесена вместо бонбон на рождения ден на мама!
В.СОФИН

"Гадняра"

     Виж го ти гадняра“ - мислеше си опечалената жена –„когато се навъди толкова много работа, деца проблеми, наводнения и какво ли още не, взе, че умря. Погледна ме мило в очите, усмихна се гадината, както някога когато бяхме млади и се вързах на номера му, че е единствен и други като него няма и никога не ще позная. Зяпна за последно в очите ми удивен, сякаш искаше да се удави в тях и наистина потъна. Лошото бе че се оказа, завинаги.

   Избяга подлецът му с подлец и остави непосилните данъци на мен. Като, че ли съм длъжна да ги плащам. Лошото е, че гадовете от общината не се поколебаха, изпратиха хора от енергото, цъкнаха тока и ме оставиха на свещи.  Притъмня ми за миг пред очите, когато дойдоха и от Вей като. Не само запечатаха чешмата, но и ме предупредиха, че ако не си платя изконсумираната с примеси на ръждясало желязо вода, ще остана и без тръби за нея.

 Как да не се ядосвам за милия, нежния, пуст да остане гадината, избяга, остави ме да страдам и да плащам, пък той кротичко си спи там горе на върха на рахат сред борове и въздух за който всеки дори и най простия софиянец ще му завиди. Лежи юнакът на "Ридо", крие се на сянка, пък аз сърбам чорбата! –тюхка се опечалена вдовицата и проклина мъжа си на гроба, гътнал се, избягал видял трудностите на живота. Не знае той, забравил е Вапцаров, че вярата в доброто и човека са на първо място.

„Поне да беше предупредил, а той...“ –още повече се разгорещява в мислите си жената и проклина, не само съдбата, починалия си мъж, но и всички пречки появили се пред нейните скромни, мили очи.

    А горе на хълма, на „Ридо“ край нея гарвани кряскат без жал, нажежават до огън обстановката и само вятъра мил, който шепне тихо в нежните женски уши, донася някакво из търгувано облекчение. Вдовицата сякаш, чуваше глас, който казваше, че за всяко зло има и добро. Важното е търпение. Търпение до кога? Живота премина не с фанфари, песни дюдюкания весели усмивки и чувства които раздират тишината. Днес само това е останало, една надежда при това малка, че все пак утрото новото, не само ще дойде по-мъдро от вечерта, но и ще се запази такова.

     Всеки иска, всеки вярва, но малко са тия, които правят истинска, все народната любов. А все пак живота е кратък, нали! Днес сме тук, утре ни няма. Вятъра отнесе спомена за любовта на вдовицата, някъде далеч над морето изсипа в него чувствата и ги разпиля нашир,  да бягат от бряг до бряг, от залез до залез и от изгрев до нов.

В.СОФИН

"Кал до шия!"

   Отвързано времето се усмихна в кал. Още не беше  съмнало изцяло, когато небесните двери отвориха паст и изсипаха със злост върху нищо неподозиращите граждани, потоци вода идващи сякаш от друг свят. Уви, този свят се оказа нашият. За да покаже, че сме слаби времето не само не спря да се усмихва ехидно със крокодилски сълзи идващи сякаш от тропика, но и мълниите бяха толкова страшни, че по улиците почти не се виждаха хора. Това не пречеше на автомобилите да се движат по-превзетите улици с кална вода.

  Моя милост приклещен близо до туристическата градина преценяваше обстановката като сложна и чакаше дъждът да спре. Вместо това обаче продължиха да се изливат реките отгоре и не само отгоре. Въпреки създадената от Природата ситуацията макар и невъзможна, тръгвам към дома си.  Изцяло потопен почти удавен но все ощи дишащ стигам до малката река „Боклуджа“, която оправдава името си. Въпреки, че е с добре изидан канал пречещ на водата да се разлива, тя течеше във всички посоки. Уви! Днес изобщо не бе малка. Идваше като хала която превзема всичко, хора и животни, контейнери с боклук, коли, хладилни шкафове  с бира и безалкохолно. Хаос! Моите невярващи очи проследиха моста отгоре по която кални водните потоци на реката изливаха яростно своята мощ. Нямаше как да мина от другата страна. Подвуомих се за секунди и поех нагоре към другия мост който за моя радост се оказа малко по-висок. Преценявам ситуацията като много страшна но въпреки всичко намирам сили и вяра в себе си да продължа. Минавам вперил невярващи очи във водата която излязла от коритото бе тръгнала на гости към моя дом и не само към него. Едва стигам до двора си преследван по-петите от стихията. Скрит някъде отзад но винаги с усмивка ме посреща Бъки, който идва към мен на площадката. И тогава отнякъде се задава огромна вълна, кал и вода. Висока разярена, могъща реката взима своето. Открила старото си някогашно русло, тече с мощно ръмжене по улица „Подридна“. Скача от двор в двор, мушка се ловко през огради, влиза през стени и превзема всичко. Млади хора ужасени се спасяват пред невярващия мой поглед съзрял тези страшни, невероятни неща. С бързина те се катерят  по-огради, гаражи и наблизо на хълма „Ридо“ от който също течат отвързани, ревящи кални потоци. Времето сякаш спря.  Нямаше край. Нямаше спасение. Отвързан контейнер с боклук доплува до стълба пред къщата ми и се закотви там. Водата се опита да мине оттам и подкопа пред погледа ми стълба на който освен електрическото табло се намират високо жици, които също уплашени гледат смирено надолу, където образувала мощ на стихията играеше. Няколко коли биват повлечени от течението и забързват увлечени надолу по-улицата превърната в река. Уплашен от водната стихия Бъки стои на високата площадка пред къщата и лае възбуден неистово. Отвсякъде вода. В тоя миг, осъзнавам, че съм на остров.  Пред погледа ми, силата мести, дълбае ями, носи растения, боклуци, които завзимат отстрани оградата пред къщата. Образуват се езера от кал и вода. Малка реката „Боклуджа“ се бе превърнала в могъща, неукротима и непобедима хала, която носеше разрушения и страдания на хората в града ни.  Безпомощен като другите, наблюдавам ставащото. Не сънувам както ми се сторва за момент. Не участвам във филм. Не съм статист дори. Всичко бе на живо, вълнуващо, плашещо и отблъскващо едновремено. В приземието мазето и стаята плуват във вода. Вратата не устоява на халата и се отваря безпомощно. Със сила я затварям. Това обаче не и пречи да превзема полека лека устремно моя дом. Стария шкаф на майка ми пълен догоре с книги бе удавен. Около мен плуват свободно ботуши, обувки и всичко онова дребно, което бе по-леко и умее да плува. Изгубвам представа за времето. Уви то не бе изгубило своята, защото драмата продължаваше. Под стълбите където бяха бурканите и бутилки чувам странни звуци. Разтвям вратата удивен. Всичко лежи и танцува в кална вода. Отвън стихията помъкна без жал колибата на Бъки. Удари двете кофи за боклук в двора и ги подкоси. Под основите а къщата халата намери пролука от която взе да се излива безпрепятствено на двора, който бе превзет и от кал.

    Когато всичко свърши и водата се оттчече надолу, където  превзе и много следващи, други къщи, дворове и дори успя в центъра да ухапе общината. Наложило се там, да спрат тока, за да не стане по-лошо.

   Опомнихме се двама. Или трима, ако се смята и кучето. Кал до шия. Влага отвсякъде. Дори ушите ни пищяха обзети от немощ. Показала силата си реката най-после смирена донякъде се отегли в коритото си.

Могъщ враг е природата. Рече ли да ни покаже силата си, нищо не можем стори. А и ние неразумно и пречим и унищожаваме. За това и патим.

Всеки от нас си мислеше, че е защитен. Всеки бе намерил бряг. Но не и всеки стигнал до него, разумен и смирен пред могъществото на майката природа.

   Не искам да мисля за това което стана. Но знам може би, дълго ще го сънувам. Може би до края на живота си. Някога баща ми през петдесет и седма е преживял същото, но на река „Искър“ на която после са изградили преграждаща стена. А ако я нямаше?

  В тоя определен момент разбирам, че никой не е застрахован от яроста на майката Природа. До скоро мислех, че моят дом е моята, непревзимаема крепост. Оказа се, че всичко е преходно, подчинено на свои закони, неуправляемо въпреки нашите ненаситни хорски домогвания, че светът ни принадлежи. Бяхме като дребни мравки подгонени от съдбата, която нямаше жал към нас.

В.Софин 

Пратка

    Ето ме и мен пред „Еконт“ с пратка.

    Влизам. Вътре четирима служители добро съвестно и с усърдие обработваха документи. Застанали на пост двама клиенти търпеливо чакаха да ги обслужат. Присъединих се. Тъкмо свършиха с единия клиент и се присламчих. Ненадейно до мен се промъкна млад мъж, който до преди миг пушеше цигара отвън и като ме погледна свирепо, сякаш бях изял черешката от тортата му за рождения ден, избълва не приветливо думите:

-А бе! Ти оти се опитваш да ме превариш? Кьорав ли си, та не видиш, че съм пред тебе!? Мястото е мое!

Изненадах се. Как така бил пред мен като го заварих отвън. Запитах се, кой ли му бе запазил мястото, та се репчи така пред мен като младо неоперено, още петле. В този миг прозвуча моят учуден глас, който чух да казва:

-Аз да се опитвам?

-Да вие, дори сте след този господин. –посочи ми „неопереният“ клиент, който тъкмо в тоя момент биваше обслужван от служителите на „Еконт“.

„Нагъл тип“ –мина мисъл бърза в главата ми. „Твърди, че мястото е само негово. Откъде да знам. Може и да си го е закупил предварително."

    За някакъв момент от времето пред мен проблесна стар спомен. Видях началото на демокрацията. Когато се редяхме за насъщния. Тогава младежът, който сега ръмжи и подскача недоволен до мене и ръмжи за място е бил едва на три, четири години. Учил се е да ходи правилно. Ами и ние, нашето поколение, ако бяхме същите като него. Като нищо щяхме да се избием по-между си. Поне тогава имаше повод важен, хлябът. Вместо това, да водим нервни диалог, ние тогава си приказвахме уверени че всяко зло е за добро, и че все някога ще тръгнем напред към бъдещето, което неуверено в действията си, ни чакаше в тъмното. Премръзнали тогава, някои от нас палеха огън близо до фурните. Но това е друга история нали?

 Реших да покажа великодушието си пред неопереният младок и му заявих, че не бързам за никъде. Само времето бърза без милост и ни прави хора които все още търсим мястото си в обществото, което днес явно само спи и сънува цветни сънища от миналото.

  Наглецът ме изгледа учуден от думите ми, нищо не разбрал и като поклати глава в която явно изобилстваха само разгневени бръмбари, обслужен бързо раздвижи невярващ „гребен“, и без дори да изкукурига се изсули навън.

  В този момент отново се запитах, откъде ли си взимат такива хора. Мислят се за прекалено умни, а всъщност са въздух под налягане. Не са научени на поведение, труд. Знаят явно много за филмите промиващи мозъците им, за телефоните, компютрите. Но явно така и най важното в живота още не са научили. А то е да бъдем търпеливи и великодушни в отношенията си между нас. Ако можем да помогнем на изпаднал в беда човек да го сторим без нищо в замяна. Да се научим да обичаме, защото омразата родена в нас ще погуби всичко красиво в свят, който не прекъснато унищожаваме без да се замислим за бъдещето и за нацията.

В.СОФИН