Солта на живота!

   Не разбираше как изобщо пламнаха чувствата в сърцето му. Не бе и подозирал, че може толкова, да се увлече. Но фактът си беше налице. При това за цял живот...

   Думите и проникващи с тъга в ушите му носеха нежност. Докосваха, биеха, караха очите му да се насълзяват.

   Все пак имаше моменти, когато успяваше, да го развесели. Струната в живота му бе опъната и готова да слуша. Толкова много любов, тъга и радост събрани в едно. Миналото оживяваше... Бъдещето не се колебаеше... Тревите, цветята играеха. Деца се гонеха. Морето шепнеше... Реките и планините с вълшебство приказваха, а вятърът и Слънцето замечтани с любовни думи се обясняваха на Луната, която уплашена нощем се показваше...  Чувства събрани в едно. Успокоение, размисъл, бунт.

  Нямаше как, да не я обича. Понякога  идваше в спомените му с майчиното мило лице, надвесено над него, загрижено. Присъстваше навсякъде.

         И всичко това само с подходяща, не щадяща никого, песен. Песента, която дарява всичко от себе си, и носи дори на плещите войната и сълзите на всички, които се стичат самотни върху майката Земя.

  Когато  умираше на бойното поле разкъсан от шрапнели, той си спомни за всичко това. Беше обзет от тъга, че няма да я чуе отново. Песента, която ще остане да живее и след него. Няколко капки кръв, малко сълзи и това беше всичко...

   Наблизо вдъхновен щурец тихо пееше за солта на живота, за сладостта от тревите и невежеството на хората, които тачеха единствено, парите.

В.Софин  

В търсене на скъпоценност!

       Той имаше нужда от нея... Животът, изчерпваше смисъл! Изтощен до крайност от очакване, мъжът приседна, отчаян.... Това обаче не помогна на очите му, които  се взираха и ровеха, далечината, напразно...

Времето изтичаше... Избор нямаше.  Налагаше му се да чака. Оставен беше сам в ръцете на съдбата, която без жалост стискаше гърлото му, от което бликаха хрипове... Глас нямаше. Отнет от жаждата, която го мъчеше неистово с мисълта за срещата... Вече я сънуваше. Бълнуваше на глас името и. Уви! Тя му липсваше толкова много! Бе готов да я замени със златото, което пареше откраднато, джоба му.

Но цената на живота, не се изплаща в пари и скъпоценности.

„Нищо не е, не заменимо!“ –твърдяха философи в ушите му, докато четеше книгите им.

 „Бих искал, да ги видя сега!“ –мина без жал мисъл в изтощения мъж.

Свободата нищо не струва... Всеки може да избере, смъртта! Да но, не нея чакаше, вече трети ден. Терзаеше се... Бълнуваше, плачеше без сълзи, защото тя беше далече... Тъй желана, тъй обичана от всички... Нея я нямаше!

Въпреки погледите, които хвърляше към небето в очакване... Мисълта за Бог минаваше, ако имаше някъде там, то той се бе скрил на сянка и наблюдаваше...

-Защо? –искаше му се да попита, но глас нямаше.

    Примирен от съдбата, мъжът затвори с голяма трудност очи. Все пак, не му се искаше да си отива така. Желаеше я! Искаше не само да целуне за последен път, но и да я вкуси...

 Жарко лятното Слънце, продължаваше да отнема от миговете на живота му.

И когато беше останал сам разпилян без никакви чувства, изведнъж... Усети я...!

Чудото беше станало! Идваше спасение...

   В просъница дочу гръм. Небесата разтвориха задъхани от влага, пазви и изляха хиляди събрани през годината потоци... Вода, която му даде шанс. Не само да живее, но и да обича и мрази истински. Тя му бе вдъхнала надежда и той нещастника попаднал по-случайност в пустинята беше успял най-после да вземе в устни от дъха и.  Дългото чакане, умря без възвратно. Срещата се беше осъществила.

   Останал без сили мъжът не успяваше да я целуне тъй както му се искаше... Водата обаче, взимаше своето. Даряваше, милваше биеше... И създаваше живот не само за него, а за всички, които я обичаха...

А има ли някой, който да я мрази, въобще?

В.СОФИН  

Пролетен живот

С очите, слънце вдишах...

Усмихнах градината с любов!

С ръцете Пролетта прегърнах,

теменужна в свят, суров!

Откъснах порива виновен,

в гнездата птичи, що живей!

Усетих повика любовен -

освободен в гърдите, да едрей!

Погалих устните с целувка.

Времето забавих в ход...

Откъснах чувствата с милувка,

в Пролетта, родена за живот!

В.СОФИН 

Голямо разтапяне...!

-Като чуя датата дванайсти от новия месец, направо се разтапям... Лошото е, че до другия дванайсти, започвам да изстивам и се вледенявам... –оплаква се жена на мъжа си.

-И защо?

-Защото скъпи всеки ден не взимам заплата, а харча пари, които намаляват с отдалечаването на тази скъпа за мене дата... Чуй само, как мило звучи... Дванайсти!!! Недей се смя! Свети Паралей, парички в кесията, ми ще налей!

В.СОФИН  

Ставаме ли?

-Е, как е днес? Ставаме ли? –пита загрижена жена, съпруга си, употребил алкохол предишната вечер.

-А-а! Остави! Оно я ставам, ама „Ние“, не иска... Явно му е , рано още... Не се е събудил!

В.Софин 

Казармен живот! -втора глава

                                                                      Глава втора

Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...

За разлика от някои колеги по –съдба, които бяха изпратени от разплакани приятелки, които щяха да ги забравят със сигурност на втория ден, моя милост влезе под изгарящите от гордост погледи на майка ми и баща ми. Родината ме зовеше и се налагаше да откликна. Все пак не аз, а други правеха моя избор, легален.

      Когато най-сетне тогава успях да припълзя през портала на поделението бях посрещнат с усмивка. Не разбрах дали е иронична, защото бях отпратен бързо към банята. Опитах се да протестирам, заради това, че бях къпан от сутринта. Това не ми помогна въпреки гримасите, които хвърлях. Докато събличах абитуриентският костюм от себе си и се прощавах с него завинаги, дейна ръка на младши сержант, пъхна в ръката ми парче сапун и бях вкаран в голямо помещение, където парата играеше на нерви с всички влезли под душовете. Уплашени вътре се гърчеха като червеи излезли след дъжд, моите бъдещи другари по-съдба.

 Намокрих се с вода като всички други и бързо поех към изхода на банята. Там вече ме очакваше старателен старшина, който веднага ми връчи войнишки дрехи и разбира се обувки, подковани с цинтове. Ето, че успяха да ме облекат. Пък аз хърбелчето тогава, бях притеснен. Виках си, че няма да има дрехи за мен и ще ме пуснат. Ядец!

Изведнъж заприличах на Хашековият герой Швейк, който се усмихваше на всички, не за друго, а от страх и притеснение. Усетих пародията, която изригваше от мен, защото съзрях и други опечелени физиономии като моята. Сякаш не влизахме в казармата, а в затвора. Изглеждахме смешно в очите на старите бойци, които се подсмихваха и потриваха ръчички. Явно бяхме паднали в тях, без дори, да се усетим. Остригани еднакво, някои с по-големи кепета и с тъжно зяпащи очи, нямаше как да избегнем хилещите подигравки. Старите бойци вече ни разпределяха като законна плячка паднала без милост във вече обучените им на дисциплина, здрави ръце.

 За момент бяхме омилостивени, като ни накараха да върнем цивилните си дрехи на родителите, които жадно зяпаха през телената мрежа отвън на поделението.

Прегърнах ги сякаш за последно и с буца в гърлото, която обещаваше да прерасне в кашлица бързо се отдалечих без да се обърна, дори за миг. Не, че не ми се искаше. Но изборът не беше мой.

Точно в седем и половина тръбачът, оповести вечерята. Домъкнахме се под първия си строй до столовата, където храната изобщо не успя да ни впечатли. Повечето от нас, новобранците почти не хапнахме. Буцата седеше в гърлата ни и пречеше дори на диалога ни, който бързо беше прекратен от следящия ни зорко дежурен офицер.

-Никакви приказки! –оповести заповедта си той и добави:

-Пък ако сте от приказливите, мога и да ви осигуря работа след вечеря...

   Това накара всички ни, да замълчим. Не така мислеха лъжиците в столовата, които  подрънкваха ядно в алпака чиниите, обзети от чисто възмущение. Тях ги наказаха после с насилствено къпане в миячното помещение, отстрани до кухнята. И ето, че след първата вечерна проверка и химна на страната, бяхме упътени към спалното помещение, където щяхме всички да прекараме нощта... Първата незабравима и почти будна нощ за всички...

В.Софин

Трета глава: Какво видяха учудени очите ми, когато посредством тялото ми влязоха в спално, приличащо на голям обор за коне и какво произлезе от всичко това...

Казармен живот!

                                                                         Първа глава

     Как лекарите на преглед убедиха тялото ми, че е годно за военна служба в Н. Р. България и какво произтече, от всичко това:

         Съвсем отнесен от течението  на детството не усетих как невинно бях успял да навърша осемнайсетте си години. Почти бях готов да грабна омаян живота в ръце, когато обстоятелствата, които бяха задължителни по-времето на социализма, ме призоваха...

 Бях извикан на комисия за войник. Годината преваляше. Все още беше двадесети век. Все още се мислеше за светлото бъдеще. Някои мислеха за друго, но това не пречеше на експертите в комисията, все избрани лекари да ни пъхнат на топло в казармата.

И така... Пристъпих смутен пред тях и те започнаха да се забавляват. От мен течеше пот от напрежение, а те, комисията се хилеше:

-Дишай! Не дишай! –мълвеше щастлив докторът отговарящ за вътрешните болести. Докато той заповядваше, аз притеснен изпълнявах. Все пак бях, кандидат новобранец, който нямаше право на глас. Оставен без избор с объркани мисли в главата си мислех, ако откажа...

Да но затворът стоеше наблизо и приканваше. Навяваните мисли, че всеки от нас беше длъжен... Длъжни бяхме да се подчиним. Да бъдем пушечно месо или безпрекословно, пионки в ръцете на системата.

  Понеже бяхме оставени без избор на оспорване, стояхме всички, гледахме опулени като бичета на заколение, мълчахме и кимахме в съгласие, глави.

  Все пак кой бях аз, та да оспорвам системата? Един слаб едва шейсет килограмов юноша, още не докосвал женски устни... С неясни мечти за бъдеще, което се криеше тогава от мен.

  Геройски  изтърпях издевателството от групата лекари, които се забавляваха за моя и на моите колеги по-съдба, приятели. Най-после ушите ми въздъхнаха почти облекчено. Бяха удостоени с милостта, заедно с тялото ми, да се подчинят и влязат в редицата на военно служещите, без избор.

 Без никакво напрежение от лекарска страна, комисията надраска в картона ми, че съм годен за мото стрелкови войски. Последният който ме изпрати до вратата с поглед ми пожела приятно прекарване в родната казарма.

Хм! –приятно мислех си тогава." Лесно ти е на тебе тука седиш, мериш температурата и обявяваш всички за годни..., а ние ще се забавляваме в казармата и при това приятно. Как пък не –избухнаха еретични мисли в бедната ми глава не свикнала още с войнишко кепе.

Не е лесно да си момче за всичко, в казармата, ама редът го налагал. Да бе!

      Все пак стиснах принудително устни, изплюх се отвън свободно пред вратата, мислейки за оцеляването си и като се прекръстих, озъртайки се като котарак хванат с крадено месо, изгоних петите към вкъщи.

 Тъкмо завърших средното си образование и мисли взеха да ме прегръщат, за свобода за купони... Да но, не ми било, писано!...

Докато се чудех, какво ще произлезе от всичко това, косата ми не го правеше... Растеше свободно пусната и заприличах на член от групата „Битълс“.

  Лятото свободно, избяга без възвратно... Дойде притеснителен септември и повиквателната за родната казарма, кацна не притеснена с тежките си рамене, на моите все още крехки юношески...

Докато се взирах в заповедта, която трепереше в ръката ми, разбрах, че ще служа в родния си град... Така поне си мислех. Едно е мисленето, друга става действителността, когато влезеш вътре... Там в родната казарма, където важат законите само на ония, не казвам хора , а ония, които носят пагони със звездички или пиявици на раменете си, които се хранят с новобранска кръв.

 На обяд точно в дванайсет часа на двадесет и девети септември 1980 година бях длъжен... Бях призван в армията на Н. Р. България.

Донякъде се чувствах, облекчен от обстоятелствата. Разбунтувалата се  душа в мене, почти беше готова да преглътне горчивия хап, когато съзрях безпрекословната заповед, да се явя остриган до кожа...

-Как така без коса? –попитах уплашен баща си.

-Така е прието! –обясни ми той, че със заповедта не трябва да има "гъбаркане".

После взе да ми дава наставления и да ми показва как се слагат партенки на краката. Съсредоточен той ми показваше, пък аз блеех по-звездите...

-Защо ми е това татко? Нали си имам чорапи...?

-Имаш си ти, ама един войник трябва да знае всичко... –продължаваше с обучението, той и ми се усмихваше, приятелски.

За да не се уплаша и хукна да бягам, той именно, придружи притеснената ми от страх, обрасла глава, при бръснаря. Без да се мае, свикналият да стриже коси, без жал смъкна скалпа ми. Когато се огледах в огледалото пред мен, изобщо не се познах. Някакъв уплашен кретен ме гледаше от него. Личеше си, че е толкова притеснен, толкова изплашен.... Нима това бях аз? Озъбих се! Кретена срещу мен в огледалото повтори маневрата ми и взе, че се усмихна.

 Хубавата ми гъста тогава коса, лежеше безпомощно остригана в краката ми. Обзет от чувства бръснарят Митко разбра бушуващия огън в моята изтерзана душа. Наведе се тогава,  и събра, юношеската ми гордост и красота в един плик. После ми го връчи като награда в из- тръпналите пръсти на моите ръце.

 Преглътнах в сълзи огорчението си, по изгубването на скалпа и вече бях готов да поема пътя на войника.

Рано на следващата сутрин изкъпан и облечен в костюма от абитуриентската вечер, сякаш отивах да купонясвам, поех в ръка с куфар, към родните, ограничени простори на казармата.

Нали съм късметлия в моето начинание бях придружен от притеснените ми родители, които ме придружиха до вратите на поделението, където веднага бях без прекословно всмукнат. Почувствах се тогава, като червей глътнат от безжалостно, гладен шаран!...

Съдбата пред оставяше ново предизвикателство пред мен и аз бях длъжен да отговоря... Да издържа на напрежението и се справя с високо вдигната непоколебимо глава... Въпреки ония...  Тези с нашивките!

Край –първа глава

В.Софин 

Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...