Тъга!

Когато усмихнах любовта,

а тя подло ме предаде,

осъзнах горка участта,

която скръбта ми даде!

Когато сълзите преляха,

и Слънцето се скри в дъжда,

не разбрах печален как, изтляха

мечтите ми, удавени в тъга!

В.Софин  

Последната капка...

      Последната капка се отцеждаше... Изтичаше! Времето не бе в състояние да я върне. Чувствата също. Залиташе! Бягаше в поле от тръни. Разранените му нозе, говореха. Пламъкът от сърцето искреше. Небето зовеше. Готов ли беше? Може би Юда знаеше. Знаеше той за тридесетте сребърника. Исус също знаеше, но с тъга прие съдбата си. По пътя на истината.

      Пътят по който не всички се осмеляват да тръгнат. Към вечността и любовта към всяко живо същество. Към всяко, не зависимо дали е с душа.. защото не всеки ден се раждаме, въпреки, че всеки ден част от нас умира... изчезва сякаш не е била! Няма я!... Сърцето обаче е тук, тупти блъска гърдите готово да изхвръкне, да избяга далеч от всичко, което пречи на живота. Въпреки това, то избра нас, хората.  Не го заслужаваме, защото все още истината не е достигнала до всички ни... Истината, че животът не е само кръговрат, не е необходимост, някаква. Животът просто трябва да се уважава. Да се подкрепя и пази във всичките му форми.

 Последната му капка днес обаче, изтича!  Бяга! Дали ще успеем да си я върнем? Там в градините е Раят!  Но и Адът, който чака с отворена, отровна паст!

    Кръвта земна изтича приятели! Ако не разберем , че е нужно малко... много мъничко! Да се обичаме, въпреки различията по-между ни. Тогава и небето би се смилило. Не би пращало потопи, не би ни удавяло в мъка. Но голямото но, си остава! Алчността, която заедно с парите не можем да вземем със себе си някъде там, където няма да са ни нужни. Тогава?  Времето? Времето отброява дванайстият си час... за всекиго от нас, добър, беден, богат и зъл...

    Бъдещето, което е за тях за децата, които не сме успели да научим на уважение и смирение...

Последната капка живот, което човечеството е на път да унищожи, изтича...

Време е да се осъзнаем и задържим: „За тях за бъдещите хора, които храбро ще поемат поста ни!“ – Никола Вапцаров.

В.Софин  

Казармен живот-седма глава

                                                        Глава седма:

Седма глава:   Какво стана когато най-после успях да оставя  на спокойствие лъснатия до блясък автомат. Как без да искам бях успял да изплаша войник от стария набор, който от своя страна също изкара акъла ми.

   След цял час отегчително изпитание за мен, най-после успях поне временно да се отърва от зачисленото ми оръжие. За да не му бъде скучно, като добър приятел го оставих в компанията на други калашници, които го приветствуваха вече изчистени, хванати здраво в направената им с любов стойка в оръжейната.

  Облекчен и леко изпотен почти с усмивка на устата излязох отвън да глътна въздух. Още не успял да са почеше там където не ме сърби, когато строг ефрейторски глас излязъл сякаш от нищото ме стресна:

-Ей, новобранец! Ела тука!

  Обърнах се. На близката пейка седеше най-важната част от командния състав на армията. Негово височество, другарят ефрейтор.

Пристъпих уплашено, като успях да се задавя със следващата си не дошла свободно глътка въздух. След щателния обиск, който ефрейторът, командира на отделението извърши на лицето ми прозвуча:

-Това, което виждат очите ми... вярно ли е?

Огледах се безпомощно. Не забелязах нищо освен други като мен опитващи се да вземат свободно въздух.

-Какво зяпаш? –чух отново безкомпромисният глас на ефрейтора.

-Нищо...! Съвсем нищо, другарю ефрейтор?

-Как...! Нищо, а?! Тия мустаци дето си ги пуснал за да ме плашат какви са?

Попипах едва наболия мъх на горната си устна и свих неразбиращо рамене.

-Нямам мустаци...  –отвърнах съвсем тихо като едва познах свилия се от неизбежност или страх, мой глас.

-Опитваш се да спориш?

-Съвсем не, другарю ефрейтор!

-Тогава няма какво да говорим повече... Бегом до умивалнята и след малко да ми се представиш без мустаци! –нареди ми негово височество и аз омърлушен поех в указаната посока. Сълзи на възмущение бликнаха от очите ми, но армията си е армия, заповедта, заповед и всяко шикалкавене бе, повод за наказание.

Изнесох се на бегом като подплашен заек, а именно бях и такъв. Успях да се опазя цял, но не и абитуриентският ми мъх над горната устна, наречен мустак. С него се мислех за мъж, а тогава след като го унищожих се почувствах като плъх хванат в капан.

Когато най-после като голобрадо пиле с увесен клюн се представих пред негово височество ефрейтора, той ми каза с усмивка:

-Можело значи!

Успокоен, че съм изпълнил безпрекословната му заповед добави:

-Довечера ще се научиш да бръснеш брадата на Христо Ботев. Ясно ли е новобранец?!

Пълна мъгла беше паднала пред мен, но отвърнах почтително:

-Съвсем ясно, като бял ден, другарю ефрейтор!

Това го омилостиви донякъде, и той хвърли изпепеляващ поглед към друга жертва, мотаеща се спокойно покрай него. Жаден за кръв ефрейторът,захапал новата стръв  изплю спокоен следващите удрящи стомаха думи, пристигнали веднага в нещастника. Чух:

-Новобранец, защо не отдаваш чест на по старши, а се мотаеш в облаците...?

Докато дъвчеше, жертвата си, аз успях да се шмугна вътре в спалното помещение на спокойствие. Спокойствие, което  нямаше никъде.   Казармата се оказа действие, а не почивка. Никакъв курорт! Забавленията са разрешени само за командния, старши състав. Всички други естествено като мен новобранци, са плюнки, които не трябва да полепват по-лъснатите до блясък, командирски обувки. Естествено това го разбрах после...

/Край/

Осма глава:Как тренирах без почивка цял месец и половина за клетвата. Успях да я наизустя изцяло и разбира се измъчих до крайност краката си несвикнали на маршировка. Първата отпуска след клетвата и какво се случи почти веднага след нея.

В.СОФИН

Натрапчивата, Тя!

    Всеки се запознава... С нея! 

   Идва с раждането на човека и си отива заедно с него.

   Едва отворили уста за първата си глътка въздух и ето че, дошла. Щастливи майките се радват. Бащите се усмихват притеснено. И за тяхна радост всички заедно като хванати в капан я притежават в този момент.

   В най-тъжното време и , в най-сложното, отново е при нас.

       Докато сме още млади, досажда но по-рядко. Но после с напредването на възрастта става наш, отличителен белег. Макар, че е допълнителна украса към някои лица, все пак е особено неприятна за жените. През дългия си живот, те се опитват да я ликвидират. Не я обичат. Какво приказвам? Направо я мразят. Гладят я, ако трябва, лъжат я с кремове и въпреки грижите, тя изпъква тогава, когато не е нужна изобщо. Животът я познава. Направо е влюбен в нея. Не може да си представи времето напред, ако тя не е с него.

     Интересно защо тя, обича най-много възрастните хора.  Намерила място, свила гнездо в чертите, неумолимо стои и дори си позволява да се разшири. Даже не е болест. Просто бръчица някаква, опитваща се да живее дружно в чертите на всеки от нас. Не харесвана, не любима, натрапчива, но с времето в комбина.

В.СОФИН  

Дългото броене

        Представа си нямаше, защо така и не успя да заспи.

  Усърдно преброи овцете. После премина на козите в село, по-именно. Като свършиха те, отправи мисъл към кравите, които също бяха кръстени. След като започна с Блага и свърши с Милка, се отправи към прозореца, защото просто се задушаваше от броене.

   Отвън обаче вече, беше съмнало. Ококори очи, които и без това не можа да затвори през нощта. Стана и съвестно се приготви за работа. Докато отдавна захабеното не сменявано скоро бръснарско ножче смъкваше никналата от зора при броенето брада, устата му успя блажено да се прозяе, няколко пъти.

   Предстоеше му труден ден. И вчерашния не беше лек. Разправии, спорове, задачи. При това толкова много, че бе готов да заспи на бюрото. Благословена секретарката се досети първа. Докато отегчен зяпаше стрелките на часовника и броеше секундите до края на работния ден, тя се втурна като хала в кабинета му, и преди да успее да се прозяе за двадесет и първи път/ нали ги броеше/му сервира кафе.

 Това го бе ободрило до толкова, че намери сили да се придвижи до личният автомобила, и се прибере вкъщи. Преди да си легне погледа интересен филм по-телевизора. За да не заспи по-време на дългите реклами си направи съвсем късо кафе. Мислеше, че няма да му действа дълго.

  Не така мислеха, овцете, козите и кравите от село. Цяла нощ докато ги броеше и се силеше да си припомни имената им, те блееха, врещяха и мучаха. Нищо чудно, че когато отиде на работа сутринта вместо традиционното „Добро утро“ изблея жалостиво като жертвено агне приготвено за заколение на Великден.

    Жалостива секретарката успя да овладее ситуацията. Отново му сервира, силно ароматно кафе, което го върна пак при разправиите, споровете и задачите за деня. А довечера? Кръгът се затваряше. Денят и нощта се сливаха в едно. Преживяванията пак. А животът? Животът без жал бързаше към своя край.

А после? Оставаше броенето, но за някой друг, който тепърва щеше да се учи, да пие кафе и не на последно хората останали на село, на които отдавна бяха, забравени имената.

  Времето надникнало в бъдещето показваше една и съща жалка картина. Полусрутено село, без животни и хора и гробище с паметници на които все още личаха имената на тези, които някога – „БЯХА“!

В.СОФИН 

Всичко е в очите...!

       Търсих го навсякъде! Скитах из пустинни местности. Прескачах забързани, ручеи. Преминавах дълбоки реки. Опитвах да изкача върхове. С малко повече късмет, успявах да го сторя. Горите ме привличаха със зелените си пролетни корони. Тревите спираха устрема ми, когато сред тях с невероятно красиви лица, засияваха, ароматни билки. Небето играеше покер в червено, озарено вечер. Утрото галеше с нежния си бриз, повърхност на морето, което кипеше. Но не от ярост, от чувства, които прескачаха на пясъка с вълните.

   Нощем светлините на града се къпеха съвместно с луната в необятното езеро от мечти. Тъмнината уверено щипеше с поглед, звездите, които мигаха срамежливо уплашени.

  Докато тези мисли ухажваха моят вечно зает мозък и книгата в ръцете ми изгаряше от спомени, внезапно прогледнах. Всичко е в очите! Или казано, въображението е силно тогава, когато човек не само усети невидимото, а го види пред себе си, такова, каквото сърцето му го е подсказало.

   Любовта я има, но само ако успеем да я уловим. Красотата на Природата също. Но, ако го нямаше въображението в човек, колко пуст би, бил света. Остров създаден от пари, без надежда за нещо, което удря щастливо шамари и се меси в съдбата на всеки от нас.

   Някои се къпят в пари. Вярно е. Но, ако се къпем във въображението за тях...? Преследваме ги, обзети от мисълта за нещо повече. Когато човек има всичко, липсва му въображение. Няма какво да се намери в очите му, освен страх от загуба. Блясъкът се губи. Мечтите увяхват, като прецъфтели рози. Остават острите шипове бодящи  душата, която е изпразнена от съдържание.

 С въображение не можем да се нахраним! Вярно е. Но мисълта, която кара очите да виждат, невидимото, дава живот. Защото, ако човек изгуби въображение, губи себе си.

Във света на парите, където чувствата на завист, злоба и лицемерие изобилстват наистина е нужно да имаме опора. Крепост, която ни дава сили да продължим напред. Да погледнем с очите на въображението това, което докосва мислите на всеки от нас и да се опитаме наистина да бъдем, не просто хора, а човеци, които избират бъдеще! Бъдеще за всяка зелена тревичка, за охлюва, който пълзи, орелът в небето, еленът в гората, чистотата на Земята!!!

   Успеем ли да видим тези неща, успеем ли да ги стиснем в очи, тогава бихме могли да променим и истински негативните неща около нас. Боклукът разхвърлян навсякъде. В реки, езера, гори, градове, села... Болестите, които идват от немарливото ни поведение. Отношенията ни, крепящи се днес, уви само на пари и оцеляване...

А любовта? Тя ни е необходима! Тя е огън със закъснител! Идва запалена и си отива, догаряща. Радва и скапва едновременно душата. Но...! Но въображението на очите... То, то приятели е нещо, което пази от грешки, сърцето!

В.СОФИН  

Къде се губиш още?

-Къде се губиш още? –издигнала жена, висок глас на възмущение в ушите на любимия пратен да вземе салата за Цветница.

-Празнувах Цветанке! –опитал се той да се защити.

 - И с кого прекара цветно? –хвърлила изпепеляващите си огнени очи в непослушника, Цветанка.

- У кръчмата на  Цецо! Черпи човекът!... Първо почнах с червено вино, също като божура в двора ни, дето си посадила...  После минах на жълта ракия като нарциса на комшийката, а накрая обърнах облак, мента и мастика, също като...

-Не ми казвай! –прекъснала слово излиянията на любимия Цветанка.

-Защо? -вдигнал неразбиращо рамене Зюмбюлчо, който също имал имен ден.

-Отдалече лъхаш на гербер лъжецо! Можеше да кажеш, че си пил у мама, уиски...!

В.СОФИН