Историите на Гюро от наше село

                                                    

                                                                  Стисливото момче

            Бях чувал за стисливи хора но наше момче от село "Ливадово" успя да бие всички по тарикатлък.

   Гюро обещал да черпи Насо и го води към кръчмата. На пътят им внезапно блясва чисто новичка, сякаш току що извадена от матрицата стотинка. Насо я вижда пръв и възкликва:

-Я виж ти! Късмет! –и се навежда бавно да я вдигне.

По бърз от него Гюро посяга и я прибира в джоба си.

–Това беше моята стотинка...! –чува се недоволен гласът на Насо.

-Както казваш... Беше! Сега е моя!

-Но –протестира се Насо.

-Нали аз я намерих!

-Може! Но гюровите ръце не само са по дълги от твоите, но и по-бързи. Така, че безсмислено е да спориш и се ядосваш за глупости! –казва Гюро и се смее доволен.

-Е добре, де! –съгласява се Насо. –Нали ме водиш да черпиш! Ще я похарчиш тая стотинка със сигурност...!

-Ще видим! –обажда се лукав Гюро и влиза в кръчмата.

Пият бутилка ракия и вече направили главите с блеснали очи се канят да си ходят. Донасят им сметката.

-Я да видим! –обажда се важен Гюро и гледа касовата бележка. След малко сумти сякаш е видял призрак.

-Хм!Тия май са се потрудили да надпишат сметката...

-Колко? –интересува се Насо до него.

-Щом питаш, дай петнайсет лева и двайсет и една стотинки.. –обажда се лукав Гюро и гледа реакцията на Насо, която не закъснява.

-Ама аз ли? –пита почти задавен той.

-Нали сам попита, колко да дадеш! Пък сега се дърпаш като млада невеста току що ощипана.

Нямало какво повече да каже Насо извадил и дал парите. Гюро ги поел и преброил. Били точно. Когато кръчмарят Весо дошъл да прибере сметката, бил учуден.

-Каква е тая стотинка?-попитал той обръщайки се към Гюро.

-А не я ли искаш? Аз ти я бех приготвил за бакшиш, но щом ти е в повече, аз ще я прибера, че току виж настинала в джоба ти.

Усмихнал се кръчмарят Весо и нищо не казал. Та нали у наше село "Ливадово", всички се познават! Единствено Насо намерил сили да смънка:

-Ама да се разберем...! Стотинката си беше моя!

-Беше! Нали чу човека? –обадил се Гюро и добавил важен. –Весо се отказа от бакшиша доброволно. А и моите две чевръсти гюрови ръце бяха по-бързи...

-Така е! Но ти обеща да черпиш!

-Обещах вярно! Така си беше, но ти реши друго... Не помниш ли? Нима твоята уста не попита самостоятелно и без чужда намеса, колко. Значи ясно, няма смисъл да спориш с мен! Пък и виж! Ето правим честен кръст, че следващия път, аз ще те черпим... Ще видиш!  -казал Гюро доволен от спечелената битка и се усмихнал на Насо, който не издържал и се обадил на излизане от кръчмата.

-Ще видя аз! Ама на куково лято!

Обещал си никога повече да не пие с Гюро, на когото оттогава у наше село му излязло името „Стисливеца“.

В.Софин  

Ленив спомен

       Споменът се протегна лениво. Прозя се и тъкмо да заспи отново се събуди във времето, когато беше млад с мъх на устната вместо мустаци.

    За какво си мислеше тогава? За света, който виждаше в краката ти подчинен; за всичко твое; за всичко хубаво, което предстоеше...

Момичетата, които гордо подминаваха теб и се правеха, че не те забелязват, а всъщност ти хвърляха тайно погледите си. Зяпаха явно именно оня едва никнал мъх под устната, която щеше да те направи мъж. Но ти тогава още беше хлапе, дето всеки възрастен определяше като дете с жълто по устата. Това обаче не ти пречеше да мечтаеш, да мислиш; да се терзаеш и желаеш.

   Гората до твоя дом ти се струваше приказна. Познаваше всяка тревичка; всяка синя теменужка пръскаща аромат напролет; всяка горска ягода, пътека по която припкаше щастливо усмихнат за младите си тогава, години...

Всяко борово дърво ти беше дом. Не случайно се славеше сред приятелите като опитен катерач. Колко пъти се беше прехвърлял и подскачал от бор на бор като катеричка търсеща храна в семена на шишарки.

   Дърветата на „Ридо“ или тези, които са оцелели от тогава се броят на пръсти. Това не ти пречи и днес да хвърляш поглед пълен с носталгия на трите бора близо до старата ти някогашна бащина къща. Боровете не помнят падане, а само твоето гордо извисяване. Оттам, откъдето пускаше нетърпеливо очи, със зажаднял за приключения поглед, следеше как диша градът. Дивеше се на камбанарията на митрополитската църква и на училището с името на братята „Кирил и Методий“, където ученическата ти униформа заедно с твоите съученици, търкаше тогава успешно, цели девет години чиновете, ухаещи на лак. Виждаш себе си като дете и приятелите с които играеше на улицата.

    Споменът доплува до майка ти и баща ти, млади вечно загрижени за теб и по-голямата от теб, твоя сестра. Старата къща още не рухнала изникваше пред мисълта ти със скърцането на гредите проядени от дървесни червеи. Стълбището изцяло от дърво тогава протестираше на всяка твоя крачка като постоянно си мърмореше, нещо неприлично под нос.

     Споменът, който и днес лениво се прокрадва и се протяга за сън, все още не може да заспи завинаги. Упорити мислите връхлитат, нападат чувствата и не му дават мира.

И няма как да не изплува момчето в него с едва никналия мъх под устната, местността с боровата гора „Ридо“, старата бащина къща, училището, църквата и оня първи миг, и оня пръв стремеж да се разговаря с момиче. Да се видят как аленеят страните и на двамата... Крадени погледите, които си хвърлят усмихнати.

   Тогава думите уплашено се криеха и вместо точните идваха други, смешни. И те се смееха заедно учудени. Може би, тогава това е било първият порив на неосъзнатата млада, едва поникнала любов... Може би! И времето отминало не знае как са стояли тогава нещата.

Единствен споменът, който тлее и до днес оцелял пълзи неувяхнал и помни момчето, момичето и  сините теменужки, които някога ти приятелю беше отбрал за първата си среща...

В.Софин 

Книгата със собствено съзнание

                                                             

Книгата претърпя издание

с оформено, ясно съзнание,

че всичко писано е знание!

.............................

Написана съзнателно за да триумфира,

пусната свободно на пазара да нервира,

определено книгата с високата цена, шокира!

...........................

Няколкото пъти, когато я преиздаваха

щастливо с пари се поздравяваха...

Накрая явно си повярваха –

булеварден роман в класиката, вкараха!

............................

Намеците в книгата подсказваха,

че обстановката е прекалено бяла.

Все пак виновните за нея доказваха -

хартията е неизписана и цяла...

............................

Книгата определено никой не хареса!

Имало умела редакторска намеса,

да се спре неудобна, истината в преса!

.........................

Книгата разбрала за тъгата,

когато видяла в читателя сълзата,

неволно пусната пред жената,

която си знаела добре цената!

..........................

Когато умна книгата говори

и Фейсбук не иска да мълчи!

В.Софин  

Усмихнати размисли

Неизвестно откъде нахална се беше промъкнала захар в кафето на милата и я тормозеше активно, докато аз нещастникът обичащ благото, бях принуден да пия своето, горчиво.

8 8 8

Погледът се вмъкна безсрамно на плажа, където няколко впечатлени от слънцето дами ловяха загар от лъчите му, които галеха безпощадно телата им с неизтощими милувки.   В последствие те струваха, киселото мляко, което освежаваше вечер изгорелият болезнен епидермис на всяка от тях.

8 8 8

  На заранта Планината примигна учудена от жълтия сняг. Никога не беше виждала пясък от пустинята Сахара да бъде толкова упорит, та да качва без усилие върха и. Отстрани щастлив вятърът виновник не преставаше да надува мощните си бузи и да се присмива на всичко, което за някои бе, трудно за обяснение.

8 8 8

   С ракията сме приятели, но и врагове. Уж създава спокойствие, но не и личи. Когато се пийне повечко от нея, нещата изглеждат различни. Глава пукната, рамо навехнато, крака насинени. А главата без мисъл. Или само запитване:

-Кой по дяволите е виновен за това положение? Аз, ракията или тия, които ме биха снощи, когато им казах нещо. Но какво беше? Май, майка им споменах с чувство на благоразположение, но те не разбраха нищо, защото бяха пили като мен и не пощадиха тялото ми, щастливо опиянено.

В.Софин  

Изхриптя силно...

    Под мен нещо изхриптя силно. Кихна и излезе непринудено. Нямах време и да се учудя. Докато разбера каква става, какво се случва, забравих да се извиня на уплашената под мен, тоалетна чиния, която изобщо не помръдна парализирана от изненада!

В.Софин 

Драган

                                                                                  Драган

       Обзет от невъобразима скука по време на дежурство като пазач в доклада вместо моето скромно име, написах измисленото, Драган.

-А кой е Драган? –любопитства колегата дошъл да ме смени.

-Че кой може! Аз! –отговарям усмихнат и следя реакцията на колегата, който изважда кърпичка бърше запотените стъкла на очилата си и впива поглед в месечния график за дежурство. Най-после решил, че трябва да каже нещо се обръща към мен с думите:

-Добре де! Едно не ми стана ясно... А кой утре сутринта ще ме смени, като в графика не пише нищо?

-Че кой може! Стоил!

-Стоил! Кой е Стоил?-повдига учудено очилата си колегата и отново ги бърше. Знае, че няма такова име в графика и му е чудно.

-Стоил е тоя, който не само ще те смени на сутринта, но ще стои и на пост цял ден, докато дойде другият от колегите вечерта.

-А ясно! Само не ми казвай, че ти си Стоил?

-Че кой друг! Ако не е Стоил дето стои, ще е Драган, който се отегчава от скука по време на дежурството...

В.Софин

Диалектен двубой

             Интелигентен приятел ми се ядосва.

-Научи се да приказваш правилно!  Престани с този непрестанен шопски диалект!

Направи ми човекът забележка и ме остави потънал в дълбок размисъл. След като ми омръзна да бия главата си с въпроси и да я излагам на течение, реших вместо шопски да мина на идиотски диалект.

  Във връзка с това една сутрин срещам приятел на улицата, който бърза да ме поздрави:

-Добро утро!

Хубаво, но аз реагирам:

-Оно се не знае! Мое и добро да излезе, ама нали станах доста рано тая сутрин, така, че не е  добро...

Учуден приятелят ми отминава като повдига учуден рамене от отговора ми.

Вече след обеда докато разхождам кучето си срещам друг авер, който бърза да ме поздрави не само с думи, но и усмивка:

-Добър ден! Как си?

-А бе, още не знам, дали, че е добър за мене, деньо! От това как скачат безогледно цените навсякъде, едва ли... Иначе кучето е добре! Нали видиш как се радва?

Учуден и повдигащ също рамена безпомощен да ми помогне, приятелят ми кима с глава и отминава.

Привечер леко ожаднял пристъпвам в най-близката кръчма в града ни за бира. Там ме срещат с думите:

-Добър вечер, господине!

-За вас мое и да е добра вечерта, оти сте си позволили да вдигнете цената на бирата, ама за мене не е, защото нямам много пари...

-Тогава не пийте! –клещи ми се ведро усмихнат кръчмарят насреща ми и дори има наглост да се чеше зад мазното ухо, докато гледа през мене.

Не издържам и чувам протеста на езикът ми, който тутакси се отзовава:

-Оти? Ти ли, ще ми кажеш да не пия, когато чувствам остра жажда? Нали съм и я, човек, бе!?

После веднага поръчвам цели три бири, които пия бавно при млясвайки с език за да усетя вкуса на хмела. По едно време се оригвам, поглеждам часовника си, ставам, нахлупвам стария си верен приятел, леко прокъсаният от носене каскет и хуквам за вечеря у дома при жената.

-Тя ме среща на вратата с ядни думи вместо поздрав:

-Къде беше?

-Нема първо да поздравиш с добър вечер, като човек, а веднага за врата, къде беше, та къде... Май по работа бях! –заявявам важно и оригването ми веднага ме предава.

-Да бе! –оспорва веднага лъжата, милата ми женичка и казва:

-Вониш на бира още от вратата!

Заел позиция в отбрана отвръщам:

-И какво от това? Какво от това, питам те? Не мога ли да пия?

Ядосана до немай къде жената се врътва към кухнята и ме оставя без отговор. Успокоен прибирам се и после, излизам на терасата да пуша. Отсреща комшията Гого вече облечен по пижама също пуши. Даже довършва цигарата си. Кимва ми с глава значи ме е забелязал и ми казва:

-Лека нощ съседе?

- За тебе Гого мое и лека да е, но за мене още се не знае...

-Защо? – пита ме съседът внезапно намерил начин да разговаря по дълго от предвиденото за вечерта.

-Защото май пак се очертава да спим самотен на дивано у холо... –чувам се да казвам това и чувам веднага отговора с въпрос:

-Да не те е изгонила жената?

-Не е още! Но мириша на бира. А щом съм си позволил, забележи три да пийна, казвам само три без да се смята твърдото гориво, което ме черпиха там в кръчмата, значи мястото ми е отредено на дивана.

Поусмихна се съседът Гого, гадината, повдигна леко смъкнатото долнище на пижамата си показало голият му тумбак, светещ като месечината и отсече:

-Щом още не спиш при кучето значи си добре...

После с бързина на млад юноша бързо се врътна и се изсули навътре в стаята си, преди да дочака моя отговор, който прозвуча самотен, не чут от никого, ако не се смята уличният котарак, който обикаляше долу в двора на комшията.

-Оно мое да съм шоп, но не съм смакльо като тебе Гого, тумбака! –казвам ядосан имайки в предвид пижамата му.

Намерил сили плюя към вече затворената врата на комшията, но плюнката не стига до вратата на балконската му тераса. Внезапно  обзет от сънливи чувства се прозявам и виждам Луната, която ме следи отгоре облещена. Ядосан обръщам се и към нея:

-А ти ма! Що си ме зяпнала? Друга работа немаш ли си, та надзърташ по хорските дворове?

Чувам отговор, който обаче идва зад мене от кухнята. Жена ми крещи обидена:

-Не съм ти ма! И ако знаеш съм ти намерила работа!

-Какво? –рева ядосан и гледам все още ухилената Луна, която наострила уши слуша с интерес диалогът ни с милата.

-В банята тоалетното казанче не работи... Крушката в коридора отдавна не свети... –продължава да ме работи жената. Не издържам и казвам:

-Много важно!

Чувам в отговор:

-За тебе може и да не е важно, но за мене важното е, че тая вечер няма да вечеряш!

-Големи яйца! –Казвам леко обиден и чувам:

-Твоите са малки! –унизява тя мъжкото ми достойнство и ме затваря за размисъл на балкона, където в компанията на пакет цигари изкарвам до сутринта.

Най- после, когато Слънцето едва се е показало, милата ме пуска премръзнал вътре в стаята. Не за друго, а защото трябва да вървя на работа. Вкиснат от толкова размисъл езикът ми внезапно налучкал правилния диалект казва:

-Добро утро, мила!

Вместо мил отговор, чувам жената да сумти в ушите ми:

-Оно за тебе Геле, мое и добро да е, но за мене не!

-Защо? –питам учуден.

-Защото не може да я караме повече така... За това!

-Е аз съм вече друг човек, мила , а не същия чешит от вчера...

-Да бе! Довечера като се на смучеш в кръчмата, пак ще плюеш срещу Луната!

–        –         –       –

Във връзка с идиотският ми диалект, който употребявах под път и над път си признавам, че се промених. Наскоро срещнах интелигентния си приятел. Преди да каже нещо го преварих:

-Добър ден приятелю! Как си?

На което той интелигента отговори неподготвен и хванат в изненада:

-Оно мое и да съм добре! Мое, ама знам ли? С тия цени днеска! Едва ли!

В.Софин