Имах
среща. Приятелска среща…
Бивша колежка. Не я бях виждал скоро. Била в чужбина. Поканих
я на кафе.
Срещнахме се на площада. Две маски! Смъкнах моята, тя нейната
за да се целунем.
Папараци?! Не!
Камера на площада снима без пощада!
Платихме целувката във Евра! Само някакви си четиристотин…
В.Софин
Събирах разноцветни камъчета.
Скали превръщах в златен прах!
Усетих да изгряват пламъчета
едва, когато - любовта съзрях!
Докосваше, ефирна в стъпки -
в очите мои, взираше се тя.
В океан събран от тръпки –
с огън в душата ми влетя!
Удари ме сред камъчета -
скали превърна в прах…
Показа ми опасни, пламъчета -
любовта, когато я познах!...
Леко ми беше…
Беше ми леко!
Сън не ме ловеше!
Все пак на меко
Въшката свободна беше –
с плътта ми се тешеше.
Беше ми трудно
Трудно ми беше!
Изглеждах чудно!
Над мен безсънието бдеше,
а въшката проклета мудно
с мен все още се тешеше!
Тежко ми беше
Беше ми тежко!
На сън към мен летеше
Въшка, която ме следеше.
Все пак малко ми тежеше.
Не за друго, гладна беше!
В.Софин
14.10.2020год.
Лесно! Прекалено лесно се
избира маршрут в планината, чиито върхове мислим да изкачим. Така е, когато
гледаме в картата. Да но другото подготовката, а и времето, което се колебае
постоянно са чести причини за отлагане на приключението.
В един такъв августовски ден на
25.082020година, решаваме със синът ми Боян да отправим предизвикателство към
връх „Мечит“ в Мальовишкия дял на Рила планина.
За целта освен задължителната
храна с нас взимаме, връхни дрехи, малко от домашната ракия за необичайни
случки и с помощта на автомобил се устремяваме към село Говедарци, което е
изходен пункт към хижа Мечит и върховете, които чакат своите покорители.
Спираме близо до ски писта,
откъдето поемаме нагоре вляво по пътеката. Още в началото пред нас се открива… Не
е това, което си мислите. В гората пред нас се откриват не върхове, а гъби в
различни окраски и големини. По пътя си срещаме красивата хлебна манатарка и
някои от нейните посестрими.. Сърнели ни молят да ги отберем. Не устояваме на
повика и на горската печурка. Дори се спираме и пред златожълтата коралка,
която няма как да се сбърка...
Голямото изобилие на гъби спира
временно устрема ни към хижа Мечит.
Освен това погледът ни е прикован и от една указателна табела: „По трасето
с обувки забранено!“
Синът ми отбелязва спрямо мен, това с усмивка:
-Защо си с обувки като тук ясно е написано, че е забранено?
Усмихвам се и аз в отговор:
-Събувам се! Да, ама другия път!
След леката закачка, стигаме до
черния заобиколен път, откъдето виждаме мъж на мотор, който бърза към село „Говедарци“.
Естествено ние двамата, продължаваме нагоре по ски пистата, която съкращава
пътя ни до хижата.
Стигаме до двете постройки, които
са взели част от голямата поляна тук. От едната се носи музика на радио, което
се опитва да развесели пътя на туристите. Правим на това място, няколко снимки
и си обещаваме на връщане да пием в хижа Мечит, чай. С тази мисъл поемаме леко
нагоре като успяваме да пресечем една поляна в далечината на, която виждаме да
пасат коне.
Вече сме на чешмата, откъдето се
снабдяваме с вода. Над нея погледите ни са смутени от лобно място с плоча. От нея
научаваме, че в далечната 1944 година на шести юни на това място са разстреляни
партизани от първа народна освободителна бригада. Имената на Владо, Георги,
Гроздан, Захари и Иван, говорят, че фашизмът не бива и не трябва да се възражда
никога повече в живота на хората.
Спираме се и пред двете табели с указания
за връх „Мечит“. След кратък полет на мислите поемаме отново по път, който се
вие като змия нагоре и дори на места прави резки спирали. Каменист, обрасъл
встрани с боровинкови храсти от които прозира за погледа, изкушение. Боян често
се спира да откъсне от вкусния плод, а моя милост не спира да снима. Времето
обаче започва да лази по нервите ни. В далечините откъм връх Мальовица се чуват
гръмотевици. Заоблачава се. Рязко природата се променя в планината. Става
студено. Налага се да бързаме,. Пред нас прозира в далечината „Лопушки връх“ с
достойните си 2698 метра надморска височина. Част от него вече е превзет от
мъгла.
На пътя си имам среща. Докато синът
ми, Боян успешно крие встрани в храстите, набраните по рано от него ядливи гъби
за да не ги носим на гости на върха, внезапно виждам отровна змия, която усеща
втренчения ми поглед. Изплашена тя бързо успява да се скрие в близката трева.
Не много дълга, но дебела и разпознаваема. Предполагам, усойница. Оставям я да
се отдалечи на спокойствие, и ето ни отново в движение по пътя.
Нашата първа цел ако успеем да я покорим все пак е „Будачки камък“. Връх
с надморска височина /2447м/, който нетърпеливо ни чака някъде напред в мъглата.
Но дали ще ни стигнат… Е, силите ще стигнат, но дали ще ни бъде разрешено от
времето?! То почва да сипе върху главите ни безпощаден дребен дъждец, който се
опитва да се провре навсякъде в нас.
В такъв момент на отчаяние все пак
успешно стигаме до връх Малък Мечит с неговите 2535метра надморска височина. В
далечината пред нас прозира Лопушки, зад нас едва се вижда „Будачки камък“. А
от пътеката откъдето идваме, долу село „Говедарци“ все още ни зяпа учудващо
видимо.
Изведнъж става страшно! Дъждът се
усилва. Мълниите ни идват на гости. Синът ми търси подслон и го намира в една
почти миниатюрна пещера. Моя милост остава отвън на дъжда с усмивка и фотоапарат, който не забравя, че и в лошо
време се правят снимки. Докато дъждът гали моя врат почти с умиление дочувам
звъна на джиесема си. Загрижена за нас съпругата се обажда. Успокоявам я с
обещание, че нищо не е станало и проблеми няма…
Скоро след това, престава да вали.
Синът ми прави видеоклип като успява да хване една от огнените мълнии в движение.
На фона на нейния безпощаден грохот прозвучава и моя глас, който в неглиже се обажда.
Правим заедно няколко снимки и бързаме по-стария Кайзеров път.
Тези пътища в Рила, всъщност са от времето
на Фердинанд. Те се оказват два, и двата направени по повод идването в България
на знатни особи, на които царят искал да покаже красотата на Рила планина. Вторият
от тях обаче остава недостроен. Първият е между Боровец и Белица през хижите
Чакър войвода и Заврачица , а другият – от Говедарци нагоре, замислен да води
до Рилския манастир.
„Може и да успеем!“ -прозира
донякъде радост в синът ми Боян. Но може и да не успеем да качим „Будачки камик“.
Времето не обещава пощада. Въпреки
дребния дъждец обаче, успяваме да се качим близо до върха. От тук в далечината
прозира красиво, призрачно езеро в лек воал от мъгла, което ни спира дъха. Върховете
почти не се виждат. Почти изцяло хванати в безпощадната хватка на мъглите се
опитват да поемат въздух, който тук е разреден. Все пак се намираме над 2400метра
височина, някъде. Колкото и да ни се иска да продължим с приказката, времето и
безпощадно изтече. Не за друго, а защото мълниите имат свойството да се връщат
и не само те, а и редкия тормозещ пътя ни дъждец.
Слизането винаги става по бързо. Отново
срещаме змия. Този път синът ми я снима преди да се стопи и изчезне в храстите.
Вече сме при чешмата с табелите и
лобното място на партизаните. Внезапно видяло ни, слънцето се показва, и усмихва
подигравателно като със сигурност явно си мисли една дума. И тя е явно: „Неудачници!“
-Язък! Тюхкам се аз. -За малко да го качим тоя връх, ама нейсе…
-Другата година ще успеем със сигурност! -опитва се синът ми да разведри положението,
но от това не ми става по-добре.
-Е поне ще пием по един чай в хижата! – успокоявам се аз.
Пристигаме там само за да установим, че вече е затворена въпреки, че още е
едва 16часа следобед.
Малък спомен, дезинфектант по ръцете
и една докосната заключена врата. Това се оказва срещата ми с хижа Мечит.
Погледнато отстрани, не успяхме с похода към върховете, но поне добихме
вкус в устата: призрачни гледки, неочаквани срещи на мълнии, дъжд, облаци и
разбира се боровинкови храсти. Няма как да забравя и другия вкус. Вкусът на
гъбите, с които се борихме цяла седмица вкъщи… Но все пак това е история, която
може да бъде разказана друг път, когато настроението ми за изкачване на върхове
пристигне отново и ни накара със синът ми да поемем там, нагоре към лоното на
красотата създадена от майката Природа.
В.Софин 13.10.2020год.
Двама се чувстват страхотно,
когато звездите мечтаят…
Занимание любовта е охотно –
това и сълзите го знаят!
Луната се чувства самотно,
защото звездите бледнеят.
Избледнява и тя неохотно,
когато зора и слънце се слеят.
Любовта е занимание охотно -
с първите крачки на двама…
В живота сърцето, бие самотно,
когато взаимната обич, я няма!
В.Софин
13.10.2020год.
Писателят Гошков приключи с лутането по-белите страници и като постави
последна точка на края Лебедовия Разказ, бе готов.
Погледна го, полюбува му се, няколко пъти, прецени го… Шедьовър!
Беше успял с къщата. Та кой ще се сети да опише всичко, кажете ми? От
само себе си се разбира, че Гошков още преди да прекрачи прага на къщата видя
цветните лехи в двора, усети полъха на вятъра немирник, който не само люлееше
оранжевите листа на крушата, но ги и късаше; правеше го не защото знаеше силата
си, а защото, есента искаше да направи впечатление на хората крачещи, отвън по
улицата. Освен това покрай пътеката, която водеше право в дома, беше посадил с
думи рози, чиито бели, розови, жълти и червени листенца вече бяха осигурили,
мек килим за преминаване към вътрешността на повествованието…
Не
бе, забравил и вратата, която не само, че бе боядисана… какво говоря, тя беше
изрисувана с бели лебеди плуващи в огледално езеро, което показваше красотата
на най-близките планини.
Веднъж влязъл с перото си вътре в къщата,
Гошков, бе успял д надмине себе си. Разкош! Коридор приказка! Встрани уникални
картини. Разбира се, че от неизвестни майстори на четката; разбира се, че
показваха и доказваха чистотата и блясъка на багрите изсипани от майката
Природа. И не само това. Подът беше на цветя. Цветни пътеки пуснати да дишат,
свобода. Истински чудеса, родени с помощта на красив подбор от думи…
А,
когато най-после се влезеше в Лебедовия Разказ и надникнеше с любопитство в
първата стая, читателят изпадаше в екстаз. Уникален шадраван украсен с делфини
посрещаше погледа, а вътре в него златни рибки, които си играеха на воля. Всичко
това даваше атмосфера на една любовна, среща.
Млад мъж коленичил в килим от цветя искаше
ръката на красива девойка с дълги кестеняви, коси, сресани грижливо, пуснати на
свобода; и освен изумрудените очи, момичето блестеше и с топлата си усмивка… На
едно от рамената и беше кацнал бял гълъб, а в краката и обути в пантофки,
шарено коте разплиташе с игра, кълбо от конци.
Писателят Гошков не си беше позволил да
пропусне и нежната музика, която срещна кандидат жениха. Тя идваше от ъгъла на
стаята, където на един роял свиреше сестрата на девойката в очакване на
признание за любов…
Каквото
и да кажем, каквото и да помислим, Гошков наистина беше успял да напише
приказка. При това, една от най-хубавите приказки за любовта създавани някога.
С нетърпение отнесе рожбата си: “Лебедовият Разказ“ в очакване на
признание. Редакторът беше впечатлен. Хареса му. Обеща да го отпечата в
следващия брой на списанието, което издаваше.
Писателят
Гошков едва изчака да мине месецът. През това време беше успял да се похвали на
повечето си приятели. Всички тръпнеха в очакване. Когато най-после излезе следващия
брой на списанието Гошков нетърпеливо разтвори страниците и ужас се изписа на
лицето му. Можа да познае в приказката само единствено името си най-отдолу. Целият
му труд, всичките му илюзии, бяха разбити на прах. Изцяло изрязан от самото
начало разказът се беше превърнал в инвалид. Съкратени, премахнати, красиви
думи… Други заменени с по груби. Изобщо приказката не беше вече приказка и
белият лебед, не беше бял, а едно малко грозно патенце…
Финалът?!
А
ми, че то нямаше. Финалът липсваше. Нямаше го и любовното признание на момъка. „Лебедовия
Разказ“ беше станал, едно голямо нищо. Не предизвика умиление в приятелите, а
по скоро, чу ожесточените им подигравки. Вярно някои от дамите бяха по
благосклонни, изпитаха съжаление към Гошков, но от това не му стана по-леко.
Цял месец се беше трудил по-него. Беше
писал, трил, мъчил се, разхождал на лунни нощи и накрая, провал.
Крилатият разказ приказка, с подрязани
криле, осакатен. Никому ненужен…
Доброто
сърце на писателя го лиши от справедливо прегрешение. Не отиде да се кара, дори
не протестира. След като обърса сълзите, които бяха потекли по страните на
лицето му, какво направи той?
Отпечата разказа цял.
Нима е успял?!
Принтерът негов добър домашен помощник се включи в инициативата. Първите
сто броя, пуснати, във вид на бели
гълъби излетяха от покрива на местната библиотека в града, където живееше
Гошков. И не само, че излетяха, но и накацаха по раменете на случайно минаващи
хора по площада, които ги приеха съвсем радушно.
Името на писателят вътре обаче липсваше. Гошков се беше лишил доброволно
от него. Направил го бе, защото искаше разказът му, неговия разказ…,да живее
цял.
Когато чу новите отзиви, разбра, че беше успял да направи като Андерсен
чудото: от грозното никому ненужно патенце да израсне и устои във времето
красив бял лебед, неговият разказ, приказка. Нищо, че беше анонимен. Важното за
Гошков бе признанието сгряло с обич сърцето му на писател.
А
какво по – хубаво от това словото да живее цяло? Какво от това?
Погледнете историята на човечеството и ще
се ужасите. Всяко идващо, ново поколение изменя истината удобно за себе си.
Дори библията, най-важният завет от миналото, и тя не е пощадена от
посегателството на хора извършили преписи по нея през вековете.
Така, че не само разказът, но и крайният
му извод, финалът и той заслужава да живее…
В.Софин
10.10.2020год.
