Пълзи недъгава в крака
упорита днешната мъгла.
Отстрани протегнала ръка,
търси пътя си, цветната дъга...
Затворена се мъчи младостта.
Пустеят угнетени, улици злочести.
С дистанция заключена е любовта -
без свобода, празници, фиести...!
Останали вън, хора без лица
потънали от скръб с тъга,
без път за своите деца -
търсят изгубилата се дъга!...
В.Софин
Статистика:
Докато шофираше на пътя не знаеше какво го очаква. На завоя го връхлетя
камион и го помете. Почина. Оказа се с Ковид 19.
Докато се смееше на нещо, което не бе и подозирал, че съществува, толкова се
впечатли, че сърцето му не издържа…Отиде си от Ковид 19.
Напи се като не видял скоро алкохол. Умря от Ковид 19.
Докато се катереше на ореха се подхлъзна… Не му остана време. Случаят беше
определен точно: Ковид 19.
Беше толкова стар, че едва дишаше докато се опита да се придвижи до чешмата
за вода. Падна пред коритото. Пореден случай на смърт от Ковид 19.
Мислеше, че е настинал. Системата на лекуване на която го подложиха не му остави
избор. Респираторът възтържествува, докато той умря с диагнозата на Ковид 19.
Всъщност почина от страх.
Езерото се оказа уникално. Все пак не беше подготвен да го преплува цялото.
Не успя да вземе въздух, защото водата нахлу в дробовете му. Определен беше
като нов случай на Ковид 19.
Рано или късно диабетът не прощава на никого. Леката настинка допринесе за
задуха и определеното станало, всекидневие – отиде си, но от Ковид 19.
-Стига бе! Нима и вчера този, който пресичаше на зебрата си отиде…?!
-Правилно мислите! Днес в 2020година, който се разболее или пък нещо друго
стане с него като падане от сграда, удавяне, задавяне, спъване, убийство… Ясна
диагноза: Ковид 19.
-Е, стига бе!
-Стига ама на някой все му е малко и колкото пари да му наливаш няма как, Ковидът го зове…
А и властта и опиянението от нея си
струват експеримента да бъде успешен…
Приятел под чехъл се интересува:
-Слушаш ли жена си вкъщи?
-Вече не! Прекалено зле съм с ушите...
В.Софин
Не ме е еня за мойта карантина
за ковида, страха и другите неща.
Не ме е еня даже за оня завалия
Васил по име и Софин по баща.
Не ме е еня за кръвната картина
за високите и ниски върхове.
Не ме е еня даже за старата година -
отива си една от мойте врагове.
Не ме е еня за идващата зима
за отровите на вкисналата пот.
Животът е дошъл и отново ще го има!
Това е то, най - правилния ход!
-Не си ли изпи ракията вече, за да сервирам вечерята? -интересува се съпруга,
загрижена за гладния стомах на мъжа си.
-А, не! Имам още в шишето…
След час време:
-Готов ли си с ракията? Изпи ли я вече? -досажда загрижена, отново
съпругата.
-А, не! Имам още в мазето…
-Кога ще свърши? -ядосва се жената и с право.
А, не! Няма да свърши, оти имам тука, едно купено шише от магазино на Весо.
След още час време:
-Добре де, а няма ли да вечеряме?- атакува мъжа си вече истински прегладняла,
женицата.
-Ти може! Но аз още не.
-Нима имаш още ракия?!
-А, не! Засега ще карам до сутринта на изпарения… А ракия, ще имам отново,
едва утре като изваря новата, за която събирах сливи преди две седмици…
В.Софин
Една сутрин закъснявам за работа. Взимам
такси, но пак не стигам навреме. В очакване съм за наказание. Вместо това,
незнайно откъде вежливи колежките ми поднасят кресло. Сядам. Една младичка,
такава симпатична с разноцветен маникюр, който впечатлява и минижуп от който се
задавям, сяда в скута ми. Другата миловидна с прическа Бриджит Бардо –
сексимвол от 60-те години на двадесети век, ми пали цигара и я пъха в моята
отворена в изненада, уста. Трета пък чевръсто успява да ме зарадва с чаша отлежало
петдесетгодишно, уиски.
Въздъхвам блажен с мисълта, колко е хубав животът. Всички ме
обичат и ми угаждат.
Тъкмо да отпия от уискито внезапно зад гърба ми прозвучава,
гневен тон:
-Ти, какво правиш бе?
Незнайно защо именно в този сюблимен момент се оказва, че
шефът е дошъл.
Изненадан до не май къде, изпускам чашата на пода, която се
чупи и уискито се разпръсква сред колежките ми. Цигарата, която съм захапал,
самичка влиза в гърлото ми… Свенливата колежка с минижупа и крещящия
разноцветен лак по ноктите вече е успяла да скочи от коленете ми, и не само
това, а заедно с другите отзивчиви две, е взела солидна дистанция.
Бедните ми уши отново усещат справедливия гняв на шефа:
-Ти, за какъв се мислиш бе?
Не успявам да отговоря на въпроса, защото цигарата е
заседнала на гърлото ми и кашлям.
Този номер не минава
пред шефа, който чевръсто пълни чаша с вода и я сипва в гърлото ми. Изскочили
сълзите ми рязко спират и правя неумел опит да се усмихна. Шефът, който винаги
е на своето място, забелязва това и веднага ми сервира, неговото:
-Ти, за какъв се мислиш бе?
Тъкмо отварям да кажа нещо в защита, когато ненадеен шамар,
сгорещява едната страна от лицето ми.
Ококорвам изненадан, очи. Цялата мечта, моят сладък блян се
оказва сън. Шамарът, който ми беше подарен се оказва от съпругата ми, която беше
забелязала малкото ми невинно, провинение… Сутрешната ерекция дошла, не на време!
Скачам ядосан и бързо
се стягам за работа. Току виж съм закъснял за нея. После такси и после, после…
Какво? Няма разгорещени колежки, няма усмивки, а има поредно наказание. Блянът,
моят сладък блян си остава мечта! Но все пак, каква мечта!...
В.Софин
Колко мило, колко удобно! Да измислиш
нов свят за хора, които не подозират, че са опитни мишки.
Все пак маските са налице!
Все пак дистанцията също…
Да не забравя, че и
свободата да се почешеш като те засърби я няма.
Липсват целувките, на мама,
татко, баба и дядо….
А усмивките, ако ги има са скрити
удобно зад маски.
Колко мило, колко удобно!
Да измислиш свят с
изнервени хора, които да правят това, което им кажеш… А всъщност имат ли избор?
Всеки има, но не всеки пари
за да си плати глобата за това, че си е позволил глътка чист въздух с приятели
в парка без маска.
Умират хора! Тепърва ще си
отиват още с диагноза ковид 19.
Но когато всичко отмине,
психозата ще остане. Защо?
Защото това е новия ред,
който гласи:
Страхувай се! Бъди
подчинен! Не бъди човек!
Дори животно нямаш право да
си...
Просто марионетка с
измислени, набити в главата нови правила. А правилата са за това да се спазват.
Нали така?
И като се сетим
най-невинни, света вода ненапита са именно тези, които са измислили новия ред.
Нищо лично! Но логично, няма осъдени и липсват обвинения. Всичко е пари и сълзи
навярно…
Оказва се, че самата
манипулация да създадеш масова психоза е доходоносен бизнес, а не престъпление.
Колко мило, колко удобно!
Да дърпаш конците и се
опияняваш от мисълта за власт над „мравките“, които всъщност са хора. Не всички
от нас са забравили, че още живеем, че още ни бива, но стига да искаме да бъдем,
разумни.
Коронавирусът не прощава.
Той не дава въздух. Създава ограничения.
Прави го, не защото му се иска да вижда
болни хора. Прави го, защото ръката на „Дявола“, мислещ се за богоизбран
поднесе на тепсия новия управленски ред. Редът да не дишаш и в собствения дом;
редът, който ти забранява да обичаш и се радваш на живота…
Колко мило, колко удобно!
Да командваш със жило
отровно
света, безпардонно…!
Нищо лично! Просто измислен
свят с тотален контрол, нов ред! Редът без жал и компромис! Редът да живееш или
се свиваш в черупката си, като охлюв. Но черупката и тя няма защита, особено
днес. Никой не е застрахован от грешки. Но най голямата е тази да посегнеш на
въздуха на обикновения човек. Човекът, „мравка“, който иска малко от живота, но
уви не му е позволено да се радва на бъдеще. Без свободата да бъдеш човек, да
имаш право на живот, защо по дявалите тогава да се мъчиш в измисленият им свят
на пари и власт?! Просто бъди себе си! Не се измъчвай, живей не за да си контролиран,
а защото Земята е за всички! Всички се раждаме, всички и ще умрем, но всъщност
важното е да бъдем себе си, а не стадо марионетки подчинени на болен мозък
пуснал вируса умишлено за да бъде създаден новия контрол.
В.Софин 1.11.2020год.
