Отвън пролетта напираше вълшебна.
Тревичките изправяха в зелено глас.
Превзет от щастие успях да грабна
с очите си красива, порция захлас.
Отвън снегът организираше седянка.
Кокичета отнемаха от бялата му плът.
Извираха задружни в неговата сянка.
Влагата събираха за пролетния път!
Отвън пролетта напираше вълшебна
Минзухарите си търсеха компания
В красивата картина всекиму потребна
бях и аз влюбен в пролетната мания!
В.Софин
Обичам лампите да светят
Отвън на улицата има лампи.
Обичам лампите, но мрака не обичам.
Затова оставам нощем вкъщи.
В очакване на утрото да блесне
с бисерните капки на росата;
със слънцето, което рано лепне
целувката си топла по земята.
Сутрин улицата става друга.
Светят лампите на заранта.
С цел да сторят някому услуга -
греят ведно те със любовта.
Денят обещава да е влюбен.
Мечтите слизат гладни за обяд.
Хапят всеки, който е пробуден
за обич свежа в задрямалия град.
Отвън на улицата светят лампи.
Обичам лампите, но нощта ме ужасява.
Затова оставам в тъмното на лампи.
Светят те, а любовта им ме спасява!
В.Софин
15.03.2022год.
В компанията на цъфналата ръж
Харесвам се… Не се харесвам!
Пък що ли да харесам
като честно, женичките харесвам!
Харесват ме… Не ме харесват!
Пък що ли жените да харесат
като по младички от мен, мъже харесват!
Обичат ме… Не може да ме гледат.
Пък що ли мен да зяпат
като с любов жените, други гледат!
И пред други с нежност се разтапят!...
Какво от туй, че не ме харесват…!
Иронията на оплешивяващия мъж.
Но по снимките ми някак се заплесват -
жени в компания на цъфналата ръж!
В.Софин 13.03.2022год.
Двете красиви очи
Очи красиви две,
които без думи говорят
разказват приказка.
Приказката на любовта!
Те едва ли спорят,
за пантофката на Пепеляшка
и земната ѝ красота…
Двете хубави очи,
които за любовта се борят
дълбочината им личи.
Те не престават да се ровят
за сърцето, което не мълчи!
В.Софин 11.03.2022год.
Очите тъжни, сълзите пускат…
Солени те падат на брега!
Неведнъж
срещам очи. Те имат свойството да говорят. Други са прекалено мълчаливи. Взрат се
в мен и ме изпиват цял. Чувствам се удавен в две красиви женски очи. Цял съм
потънал в тях. Всъщност съм отплувал към далечни брегове…
Няма ме! Двете
прекалено склонни към разговор очи ме питат и искат отговори. Още не съм готов
за отговор. Всъщност не знам защо съм толкова податлив. Може би защото искам да
знам истината. Две очи, които ме събличат; две, които ме обичат; две, които свободни
пред погледа ми тичат. Влюбен съм в тях! Наслушал съм се на приказки. А и доста
съм чел. Не бях слушал обаче така задълбочено приказката за двете хубави очи. Докато
усетя усмивката им и хоп виждам сълзите им… Обезоръжен се опитвам да помогна.
Неуспешно! Сълзите трудно се спират от две очи, които текат като буен поток.
Аха съм опитал и току виж съм заревал. Ей така просто. Все пак очите имат
свойството да оказват влияние. Особено ако са хубави. Няма значение цветът им.
Красивите очи са като магнит. Притежават притегателна сила. Щом се взря в тях и съм изгубен в тая вселена. После,
колкото и да се търся, да драпам едва ли ще стигна до спасителния бряг. Или по
добре да се оставя да потъна омагьосан и да не се събудя никога… Но ако просто
съм влюбен в тия две красиви очи ще се наложи да приказвам с тях. Да им
обещавам, да давам сърцето си ей така просто, защото не мога да устоя… току виж
ме сгазят някъде на улицата. Може би последното, което ще видя тогава са двете
влюбени в мен очи… Очи от, които потичат тъжни сълзи… Тъжни, но за мен това ще
са най-невероятните очи, които ще ме пратят в рая… Или може би в ада, от където
няма измъкване. И въпреки това, въпреки всичко ще бъда доволен. Истински доволен,
че поне веднъж съм успял да срещна две хубави, разплакани от обич за мен, очи…
И тогава приказката ще продължи… В друго време, място, където очите с притегателната
си сила ще срещнат любовта за, която всички живеем на тоя грешен свят!
В.Софин
Нещата могат и да се оправят
Във връзка със сложни ситуации в
живота е нужна замяна за да се оправят нещата.
Разумният вместо да води война се стреми да хване мира.
В тоя смисъл за да променя нещата за
себе си замених жена си с друга по млада. Заедно с нея обаче смених и тъщата с
нова.
После ме обзе идея, че жилището ми е малко и го замених за по голямо като
доплатих.
Хрумна ми, че мога и децата си да сменя. Бившата обаче ме осъди да плащам
ежемесечно издръжка за тях. Опитах номер и с новата жена.
-Дай да си създадем общи деца, а тия от бившия ти да ги дадем за
осиновяване…
Едва бях казал това и за малко по младата ми жена да избяга с друг по млад
и паралия от мен. Примирих се временно.
Приех ги за свои докато мислех за моите на, които плащах издръжка.
След кратък размисъл отново с идея да сменя колата си. Старата бричка
гълташе прекалено много бензин и искаше вечно да я моля на пътя да не ме
остави.
Замяната ми излезе скъпа. Платих и майка си, а и баща си за нея…
Сега милвам по често нея отколкото заслужава новата ми жена. Така де…! Пари
бях броил, а не шума по дърветата я…
Жената новата я бях взел на лизинг. Още даже не бях подписал с нея
споразумението в ритуален дом.
Хрумна ми, че мога да заменя майка си и баща си с други по богати родители.
Уви! Проклеха ме, въпреки, че бях от тяхната кръв и плът и заслужено според тях
ме оставиха без наследство.
В крайна сметка не издържах и направих нова замяна. Смених родината си с
други. Така успях да спася себе си не само от двете преследващи ме за пари
жени, но и от децата, две от които бяха и мои.
Все пак се мислех за голям човек. И затова смених…
От толкова много заменки ми дойде до гуша.
То не бяха, работа, ваксина, пари, жени, политики, леви и десни, че и хероин
успях да излъжа с кокаин.
Лошото, стана на границата за мен като мулето в което се бях превърнал.
Смених свободата си със затвор.
Излежавах присъдата си в строг тъмничен, който замених с по-лек режим, но
всъщност вече бях се превърнал в доносник.
Започнах да „пея“ всичко дочуто на полицията. Пострадаха хора, ако така
може да се нарекат престъпниците, които излежаваха като мен присъдите си.
Усетиха се…
Вече на свобода вместо кокаин да ми пратят изпратиха ми отрова… „Кучето“ ми
умря, но аз оцелях. Така де… Винаги друг пробваше дрогата преди мен.
Изпратиха убиец. Куршумът от пистолета му ме стигна… Оказа се халосен
патрон. Някой там в „здрача“ беше успял да извърши замяна. Вместо смърт съдбата
ми даваше живот Приех го.
За зла моя участ нямаше как да сменя хлъзгавите стълби в новия си дом. Още в
първата сутрин докато слизах по тях в кухнята за закуска стана грешка.
Замених живота със смъртта.
Лежах вече долу на метър и половина под земята и въпреки това очаквах
развитие…
След сто години археолози се натъкнаха на уникат. Всъщност оказах се
отровен от мафията, която не прощава. Прекалено голямата доза ме беше
мумифицирала и изглеждах както някога. С плът но със замръзнала във вените ми
кръв.
Впечатлени археолозите ме изпратиха в музей и там бях сложен зад витрина.
Музеен експонат от началото на двадесет и първия век, когато човек все още се е
мислел, че всичко лошо ще му се размине и ще е вечен…
Пълна измама. Също като политиката. Човек колкото и заменки да стори през
жалкия си живот не може да избяга от съдбата си. Тя го настига и хваща винаги
неподготвен за нова замяна.
На така е с живота на всеки човек. Лесно се сменява животът със смъртта… По
трудното е обаче да се оцелее и остане нещо. Да се избяга поне за миг, за
минута, час два, месец, година….
Едва ли! На челото на всеки от нас е написано: „До тук драги със заменките!“
Време е да се приеме горчивата истина. Истината, че заменките решават
временно проблемите на всеки от нас. Но не завинаги…
Нищо не може да спре бъдещето. То идва въпреки опитите на миналото да
задържи положението такова каквото го помним отдавна.
Старостта не сменява младостта, а обратното. Старите износени пари не
стават нови не измачкани банкноти, нали? Бъдещето именно то ражда новите
кълнове, които дават на живота да продължи…
А всъщност истината е, че никой не успява за замени нещо в живота си!
Временно да, но именно временно, защото само единствено времето решава кой ще
остане в историята и кой ще премине тихо по земята без дори да го забележат
другите хора живеещи в момента.
В.Софин 8.03.2022год.
