Разлютеният снаряд!

Било началото на лятото през 1944 година. Баща ми тъкмо бил навършил  14 години. С един негов приятел, незнайно как и откъде намерили в гората неизгърмян снаряд. Единодушно, двамата решили, да запалят огън и да го взривят. Понеже били още деца, се споразумели да го направят на скришно място. За да не ги види някой от възрастните и да им се кара, взели мерки да го осъществят в гората. Запалили голям огън. Изчакали го да се разгори хубаво. После, чевръсто метнали снаряда в огъня и се отдръпнали на страна.Все пак , не се били отдалечили достатъчно. Любопитни, като всички хлапета на тяхна възраст, те останали прави за да видят какво ще стане. Изгърмял ядосан снарядът и разпръснал осколки в гората. Както си стояли , двамата приятели, с протегнати любопитни шии, така ненадейно един разлютен, жилещ шрапнел, блъснал сърдито шапката на един от тях. Потърпевш се оказал, не баща ми, а другият юнак. Съвсем изплашени, те залегнали мълниеносно. Не смеели треперещи да вдигнат глави. Неочаквано за тях самите в гората се обадил на висок тон, мъжки глас:

-Ах, вашата мама, Избихте ми овцете! Ако ви пипна, ще ви съдера от бой! –продължил да ругае, пасящ наблизо стадото си овчар. Естествено изплашени от гърма овцете се разбягали. Стопанинът хукнал да ги събира.

Колкото и да били изплашени, баща ми и приятелят му, не могли да се сдържат и се разсмели.

И друг път им се случвало да намерят, нещо за гърмене.  Понякога намирали патрони захвърлени в гората. Дали са били на партизани или на някой от тогавашната жандармерия не се знаело. Важно било, че има нещо, което да ги развесели. Вече поумнели, оглеждали местността наоколо, и едва тогава, запалвали огън. После, предвидливо се отдалечавали и разумно залягали. Неволята, както се казва,ги научила да са предпазливи. Така във време на война, баща ми и неговият приятел се забавлявали, без родителите им да знаят за това. Тогава времената, били строги, често за пакост отнасяли бой, профилактично! Все пак, въпреки това, послушни хлапета, били баща ми и неговият достоен в шегите приятел!

В. Софин           

Грешката!

        В училище съществуваше ред, при който щом звъннеше вторият звънец, всички трябваше да бъдат строени пред кабинета на учителя. От едната страна бе кабинетът по физика, от другата - по история. Тъкмо беше дошъл млад нов учител. Той не държеше учениците му да се строяват. По коридора се зададе, вечно разсеян, както винаги, физикът. Хвърли поглед, видя, че не всички са строени и се втурна възмутен. Без да гледа кои е пред него, докопа младия учител за ухото. Изви го, дръпна го за назидание и викна:
-Аз колко пъти ще обяснявам, че пред стаите трябва да сте строени и кротки...На какво прилича това, анархия!
Учителят по история запази самообладание, обърна се усмихнат и промълви:
-Забравих за това, другарю учител, все още съм нов. Няма да се повтори...
Смутен, разбрал за грешката, физикът отвърна:
-Прощавайте, в тази тълпа /б.а.учениците/ човек лесно може да сгреши...
Какво да правиш - стават грешки!
Смях училищен плисна в коридора...
Все едно си беше телевизионен скеч.
Но беше истина. Животът понякога поднася изненади!

Забравеното общуване!

      Днес в ерата на компютрите, телефоните, телевизорите, човек все по-малко общува със себеподобните си. Детето идва от училище и се залепва за електронните игри на компютъра. Съпругата, гледа разнежена сапунен сериал. Главата на семейството, зяпа по другия телевизор спорт, политика или нещо друго от което мозъкът му престава да функционира правилно.

Или казано на прост език, все повече общуваме с неодушевеното, отдалечаваме се един от друг, отчуждаваме се. Гледаме на синия екран, как живеят героите на филма и мечтаем. А да говорим по- между си, да спорим за нещо, освен за пари вече не сме способни. Позагубили сме човешкото в нас. Събираме се единствено на масата за храна. Тя е единственият ни обединител за момента. Но дори седнали заедно, пак сме далеч един от друг. Всеки се храни мълчаливо и мисли за след обяда или вечерята. Какво ще прави? Много ясно, пак зад синия екран, пак завистливи, фалшиви мечти, отново далеч един от друг.

Представете си за момент. Четири стаи. Един апартамент. Във всяка стая по един от семейството. Всеки с новата мода. С телефон и самостоятелен, телевизор и компютър. Когато вечер, всеки седи, ,,далеч” от семейството и общува с другите, не с език, а по електронен път. Къде отива тогава любовта? Къде отива привързаността на семейството? Изчезва яко дим! Станали сме мързеливи. Сутрин по джиесема звъним на отрочето си, за да го събудим за училище. Звъним, докато чуем от стаята си, че е станало. Изобщо, защо се учудваме после, че децата стават агресивни. Израстват без възпитание. Стават жестоки, не само помежду си но и срещу всички хора, които не са съгласни с тях. Те живеят в собствен ,,измислен” свят в който, просто няма място за други. Горчи! Но е истина! Все повече стават, малолетните,които вършат престъпления. Кой да ги възпитава? ,,Компютъра”,- ще каже някой. ,,Той може всичко!” Събира влюбени, поне така си мислят младите, защото нямат време да общуват по друг начин, освен във фейсбук. Може, но компютъра, не може да влезе в душата на детето. Да усети неговата болка, че е отхвърлено. Как да разбере, че е обичано? Някои опитват с пари. Но с пари не се купува щастие! Нужно особено днес важно е,  да споделяме един с друг проблемите си на чист български език. Споделен проблем –половин проблем!

За да има щастие, всеки един от нас, трябва да направи, да вкара доброто в личния си дом. Да изгради бъдещето на децата си, защото те са , искаме или не, част от нас самите! А за да бъдат, добрата ни частица, трябва старание от наша страна.

Какво означава да кажем днес на детето си ,,не”. Все едно сме му казали,,Да”. Взима ключовете от колата, качва се и ето, че белята станала. За да не се получава така, едно сухо ,,не”, не помага. Не е достатъчно. Трябва да се говори съвсем сериозно, да се дават примери. Защото, той животът учи! А за да ни учи - кое е правилно и кое не, трябва внимание от наша страна,старание.

Любовта между хората, полека-лека изчезва. Замества я завистта, омразата, измамата. Къде отидоха прочутите български добродетели? Честност, скромност, срамежливост! Днес на улицата и най- малкият сополанко, ще те напсува, ето просто така. Защото го е чул или по скоро видял на синия екран и това му се е сторило забавно.

Има над какво да се замислим! България е малка, бедна. Но, ето че става бедна и от към духовни ценности. Изгубили сме себе си! Собствената си идентичност! Без вяра, отчуждени един от друг. Не можем да се познаем! Толкова много, това жестоко време в което живеем ни е променило! Бих казал, нима това е живот? Къде са мечтите ни? Къде сме ние?

В.Софин 

ЕДИННИ!

Приятели сме тримата. Здрава семейна спойка. Аз - бащата, синът ми и кучето Бъки! Цяла група - мъжка глутница...
Излизаме често в гората на разходка. Вървим, приказваме, разменяме майтапи. Бяга кучето напред и все вдига крак да маркира територията си. Единни, двамата със сина ми вдигаме крак и ние! Все пак една глутница сме. Трябва да се крепим в добро и зло, не като родната разединена българска нация...
В.Софин

Обувките на татко!

                                                        Все още помня, миналото сладко,

                                                           Вървейки, уверено до татко!

Стоят там, най-отгоре. На стелажа. Обувки. Татковите обувки. Него вече го няма. Минаха години, откакто коварна болест го отне завинаги от мен и моята сестра. Вглеждам се днес в обувките на татко и си мисля. Колко страшно, много са самотни! Стоят самички най- отгоре… Виждам, как ме гледат, с мълчалив укор когато минавам покрай тях. Сякаш татко е там и ми хвърля поглед от време на време, за да ми напомни времето, когато заедно крачехме по –сложния друм на живота.

Добре си спомням, когато с новите, тогава обувки, татко се връщаше от работа. Съвсем грижовен към тях, той им слагаше вакса и ги лъскаше до блясък. Всеки ден, когато татко се прибираше от работа, аз следях с нетърпение неговото завръщане у дома.  Гледаме го, понякога с майка ми, как се задава далеч от завоя и спорим, дали наистина е той. Нашият татко!

-Той е! – казва майка ми. –Познавам си човека. Не виждаш ли, как се поклаща, както само той си може… Все гледа във върховете на  обувките, като че  някой ще му ги открадне. Направо ще му ги свали без да се усети от краката.

-Аз пък, не мога да го разпозная. Много е далеч. –отговарям на майка ми. –Но май, имаш право. Той е! Нашият татко и никой друг!

После припвам бързо, за да го пресрещна. Зарадван от посрещането, татко се усмихва и заедно, един до друг се прибираме в къщи.

Поглеждам с тъга, сега татковите самотни обувки и въздишам. Няма го! Не ще обуе никога любимите си лъснати до блясък обувки! Мисля си как ме зяпат, с мълчалив укор, когато забързан минавам покрай тях и забравям да ги погледна. Чувствам се виновен. Оставил съм ги, самички! Най- отгоре…! На стелажа! Спомням си татко ,как се грижеше за тях, с любов. Така се грижеше и за нас, със сестра ми.

Вярно, татко отдавна го няма. Но чувствам, как духът му, понякога обикаля наоколо. Спира се пред стелажа с любимите обувки.Милва ги. После излиза тихо на пръсти, отивайки незнайно къде…!

А на сутринта виждайки, обувките, как светят сияйно, лъснати до блясък, стоящи все така самотни на стелажа си казвам възклицавайки:

-Татко, пак е идвал! –и ми олеква на душата, сякаш времето, което отдавна е минало се е върнало тук отново, неповторимо и сладко при мен.

В.Софин

И аз съм мъж!

Учител, стар ерген, преподава урок. Разсеяни, учениците се занимават с друго. На един баща му . ТИР-аджия, му подарил химикал с еротични пози. Гледат, зяпат учениците, но ето, че учителят ги залавя. Но не реквизира химикалката, а любопитен иска да види и той какво има на нея:
-Дайте да видя, де, нали и аз съм мъж!...
В.Софин

Колко е часът?

Вървя умислен, тръгнал за в къщи. На моста срещам девойка, интересуваща се от времето. Поглеждам ръката си-празна; но отпред на панталона си имам джобен часовник. Устата моя взема, че ме подвежда. Казвам нагледно на момичето, че ще го извадя чаровника, сиреч часовника. Видяла жеса ми, девойката засрамено ме отминава. Въпреки доброто си желание, не успявам да и кажа колко е часът!
О, времена, о, нрави- по Тошково време!...
В.Софин