Книга

Съвсем неопитен, но вдига-
адреналин с интересна книга!
.....................
Народ достигнал еволюция-
недоволен вдигнал революция!
................
- Сладък кръвния нектар! -
 жадно възкликнал комар

доволно сучейки със жар,
 с труд получения дар!
...........................
Тежък установен контрол,
100 килограмов мъж на стол!
..............................
Помощта за гладните пристигна-
трохите гладен вдигна!
-------------
В парламент създали чрез реакция-
ожесточена родна жестикулация,
на опропасена гладна нация!
............................
Остарял с мисъл се товари-
 оглупял твори мемоари!
..............
Пред жена решил да се наложи-
влюбен мъж не се изложи,
купил и  палто от кожи!
..................................

Купон

С кисел неузрял лимон,
срещу българския стон-
в пореден цирков купон,
осъществен парламентарен поклон!
............................
Довечера в мъжко парти,
ще се вихрят печеливши карти!
........................
В парламента:
Решили събрани на сеанс,
да отложат българския ренесанс!
................................
Създаден алтернативен код:
винаги с времето на ход-
за чужбина -цял един народ!
...................
Гладен взел участие,
пълна уста с причастие!
........................
Успял на масата в метеж,
да глътне ядене младеж!
..................................
Зелен ронлив, баят
истински спасител брат-
подхвърлен престоял комат
утолил българския глад !
...............................
Дори за престояла бира-
място гърлото намира!
................................
Преклонен мъжки врат-
с двоен в кръчма концентрат!
.............................
Недоволен нос подуши-
миризливите крака в ботуши!
 ....................

Рога

Чудят семъже кога,
ще никнат им рога!?
..................
Усети силата,
в кревата на милата.
.....................
Големи израснаха рогата-
комшия помогна за децата.
.........................
Видя тялото и знойно,
след алкохол, погълнат двойно.
...................
Избожда му очите бясно,
деколте препълнено и тясно.
.................
Бръмчи разпалена оса-
жена го дърпа за носа!...
........................
Насила сложена качулка-
женен с бременната булка.
.................
Очите и череши-
как да не сгреши!...

Грак

 Видял тълпа зяпачи,
политик уста разкрачи,
омайно взе да грачи-
обещания даде, значи!
........................
Избрани от елитната порода,
с лъжи нахраниха народа.
.......................
Прибират хитрите парица,
прости карат на водица!
..................
С едни лица на сцена-
назрява изборна мигрена.
.........................
Сложно изградена кариера
в партийна и правителствена атмосфера,
определя парите и размера
за изгодна лична далавера...
........................
Не ще да бъде утолена
за власт жаждата солена.
......................
Високи кръгли сумите,
управляват в политика думите.
............................
С пари танцуват смели
партии в изборни дуели.
.................
Духна вятър на промяна-
пак политическа измяна.
...........
Свят създаде илюзорен
политик надежден, отговорен.
................

СУВЕНИР

Всесилно времето дояждаше,  края на лятото. Сърдито смръщило вежди небето пускаше дар към земята с изстискан от пръстите рядък дъждец. Именно тогава в края на август, най-после една събота и неделя, лошото време успешно се усмихна за нас. Упорито семейство, без страх! Съпругата, сина и сестра ми, но без дъщерята / която се оказа в плен на работата си в София/ и моя милост, решихме все пак, че трябва да отидем в планината. Да разпуснем напрежението и да наберем боровинки, които по-това време се намираха в изобилие. Както винаги предварително със сина бяхме начертали маршрута за нашето Рилско приключение. Решихме да отскочим до жълтите езера. Стегнахме до болка раниците, натъпкани до горе с храна и планинско оборудване. Метнахме ги на изгарящите от нетърпение гърбове. В Боровец заехме място в кабинката на лифта. Успешно се приземихме на връх Ястребец. От там полека с тежките безмилостни раници, пристигнахме до хижа Мусала. От време на време сърдити облаци успяваха жестоки, да пускат любопитни капки дъжд в изпотените ни вратове. След кратка почивка за закуска, хванахме пътеката от ляво лъкатушеща към връх Дено. Успяхме без особена умора да стигнем близо до него. От време на време в далечината, проехтяваше недоволен яростен гръм. Калени в битката с планината, обаче ние упорито продължихме напред. Ненадейно високо горе пред нас точно под връх Дено се вдигна гъстата мъгла, която до този момент стоически успяваше да удържи на позиция  дъжда. Впихме жадни погледи натам и видяхме поредната изненада която ни чакаше там. Застанали на завет, стадо диви кози си почиваше.

-Синко! –казвам аз. –Ще станат страхотни снимки! Давай да се качим полека за да не ни усетят!

Недоволни съпругата и сестра ми се опитаха да отклонят мераците ни от това допълнително изкачване.

-Да вървим! Времето няма да ни чака! Всеки момент може да завали проливен дъжд! –опита се жена ми да отклони налудничавите  мои намерения.  Напразно!

-Ние няма да се бавим. –настоях аз. –Пък и вие имате нужда от малко почивка!

Без повече обяснения, оставихме раниците  със сина и бавно с тихи, кротки стъпки тръгнахме нагоре към козите. От време на време той спираше да снима. На фона на облачното небе, те все пак се открояваха достатъчно добре. Наближихме ги. То се знае, без да водим разговор по-между си за да не ги подплашим. Синът ми тъкмо нагласяваше апарата за снимка, когато с доволен звън джиесема в джоба му се обади. С нахалния си остър глас, той успя да подплаши цялото стадо. Този необичаен за планината звук, беше достигнал до ушите на дивите кози. С грациозни бързи скокове те се отдалечиха панически от нас. Право нагоре, към върха, където потънаха в появилата се отново мъгла.

-Язък! –едновременно с глас възкликнахме ние. –Отидоха по-дяволите уникални снимки! Но, кой все пак успя да се свърже с теб синко?

-Как кой! Мама звънна! –отговори ми той и натисна копчето за свръзка.

-Хайде идвайте! Няма да ви чакаме повече! –чу се гласа на недоволната моя съпруга по джиесема.

-Ей сега идваме! –обеща сина ми в отговор и затвори. Вместо да се върнем обаче, ние двамата решихме да продължим нагоре, където скрит в мъглата ни чакаше връх Дено. Стигнахме до мястото, където преди почиваха на завет козите. Гледам наоколо, пълно с пръснати навсякъде, кози барабонки.  Точно в този момент в главата ми на гости пристигна мисълта. Каква идея само!

-Синко! –казах аз. Майката ти успя да провали снимките с козите. Но сега ти казвам, че именно тя ще осигури най- интересните!

-Как ще стане това татко? –попита невярващ сина ми.

-Виж, гледай! Ето, взимам няколко изсъхнали барабонки . Ще им ги поднесем, като  сувенир. Дар от върха за спомен! Много добре знаеш, че най-интересните, сполучливи снимки се правят, когато хората, изобщо не са подготвени за тях. Ти само имай готовност да снимаш! Другото остави на мен!

След тези казани думи, продължихме нагоре към върха, въпреки досадно придружаващото звънене от страна на джиесема в джоба на сина ми. Той ни зовеше с напразен глас да се вслушаме в разума и се върнем.Най-после стигнахме горе. Връх Дено! От другата му страна се стелеше упорита гъста мъгла. Не видяхме повече козите. След снимка за спомен, за доказателство, че изморените ни крака все пак са успели да качат върха, поехме надолу, където сестра ми и съпругата ни чакаха, отдавна изгубили търпение.

-Имай готовност синко! – казвам имайки в предвид  сина,  да държи в готовност апарата за снимане. Стиснал скрити в шепа барабонките най-после слязохме на пътя.

-Хайде бе, къде се отнесохте? –прозя се недоволно жена ми.

-Спокойно скъпа! –отвърнах аз, предчувствайки сладкото отмъщение. Все пак, със сина бяхме недоволни от пропуснатите снимки с козите. –Донесъл съм ви, уникален, натурален сувенир! Истински, неподправен дар от природата! Такъв просто не сте виждали! Даже не сте сънували!

После ловко разтворих шепа, смигвайки с око на сина, който без да чака повече подкана започна да снима. Появиха се първо гримаси на смайване. Сензация, изненада и най- после невъздържан смях от страна на съпругата и сестра ми.

-Гледай татко! Виж уникални снимки!  -сподели сина и показа какво е успял да залови с помощта на апарата си.

-Да, ето това са истински, професионални, снимки! –отговорих аз. –Без да има нужда някой да се напъва изкуствено с думата „зеле”. Просто заловени мигове! Това действително е най-добрият сувенир. Той ще остане запечатан в нашата семейна история!

След тези мои думи, без повече да се маем, продължихме с бърза крачка по-пътя си. Упоритият дъждец отново почваше да ръми и пълни потните ни вратове. Най- после стигнахме до едно от жълтите езера. Намерихме подходящо място и опънахме палатките. Въпреки досадния дъждец успяхме да запалим огън от изсъхнал клек. На сутринта мокри но доволни от преживяното приключение в планината, поехме обратно. Слизайки надолу по-пътя към четирите седалки на лифта, ние успяхме да откъснем достатъчно от узрелите боровинки. Те упорито ни следваха навсякъде по-петите. Слънцето най- после с труд успя да прогони тъмните облаци. Усмихна ни се, цялата планина. Капчиците от дъжда блестяха - невиждани малки диаманти! Красота! Свеж въздух! С тъга и с натежали сърца,  се разделихме с планината. И с мечта догодина, отново да се върнем пак, там в царството на уникалната наша,  българска природа!

В. СОФИН

ФЕН !

Във времето, когато в нашата България, креташе, стъпил на здравите си крака социализма и работа имаше за всички се намираха хора, които обичаха да сменят, често работното си място. Може би те, бяха авантюристи, които обичаха експеримента.  Търсенето,  на привлекателен добре заплатен труд, изгодно място под слънцето, караше хората да се вълнуват. Мисълта,  ако не си харесваш работата не ги безпокоеше много. Всеки един момент, човек можеше да напусне и да търси щастие другаде.  Уви днес, не стоят така нещата. Не стига, че човек с голяма трудност намира работа, при това се  оказва, ниско платена, а е длъжен и да трепери за нея. Да я пази, сякаш е малко дете, това се превръща в смисъл на живота му.Несигурността витае, като привидение над всеки един от нас. Без значение, беден богат. Кризата, може да бутне всеки.  Човек ставайки сутрин не знае тръгвайки за работа, дали ще успее, в начинанието си, да остане сух а залъка му цял. В главата на всеки,  постоянно щъкат мисли за съкращение, за неодобрение от страна на шефа, за намаление на малката и без това живото спасяваща заплата. Изложени постоянно на невероятен стрес, обикновените хора, търсят начин да оцелеят в сложната джунгла на живота. Затова, много от нас, днес стават „ФЕНОВЕ”!

Един такъв, обикновен човечец , работел в частна фирма. Треперел да не бъде съкратен в безпощадната криза. Тя с наглост успявала да изсмуква силата и волята, не само на него, но на всички хора, които търсели щастие под облачното днешно небе. Нервите които натрупал на работното място търсели отдушник. Налагало се спешно нещо да направи. Да промени. Търсил начин, да изпуска натрупаната седмична „ПАРА”, която се състояла от натрупан стрес и негативизъм. У дома го изнервяла допълнително, недоволна вечно,  мърмореща жена. Децата го тормозели с домашни. Затова решил, да стане ФЕН!  Но, не истински, като почитател на отбор, а ФЕН по-принуда. Почнал  в края на всяка седмица да ходи на мач. Там изпускал „парата” от натрупаният работен и семеен негативизъм. Правел като другите фенове,сглобявал бомбички. Така подготвен, преди да влезне в стадиона, купувал домати, яйца и безалкохолно. Заемал мястото си според закупения билет. И впервал с интерес поглед в мача. Щом съдията, сгрешал в преценката си и предимството отидело незаслужено на един от играещите отбори, хората около него почвали да псуват. Невъздържани разгорещени привърженици,  хвърляли, каквото им попадне под ръка. Редовият фен, обаче подготвен от вкъщи, почвал да мята яйцата и доматите. Включвал се успешно и в псувните. Щом запалянковците се развихряли на стадиона ставало страшно. Къртейки пейките, започвали масов бой. Нашият ново излюпен фен също с ентусиазъм се включвал. С неподозирана, за самия него енергия, той участвал активно в най-сгорещеното място на стадиона. Не се интересувал, като другите от резултата в мача. Интересното за него започвало, когато някой от пийналите, дрогирани фенове предизвиквал конфликт. Редовно след такива мачове нашият, изпускащ „парата” фен се прибирал, доста насинен в къщи. Щом съпругата го зървала, отваряла недоволна устата си:

-Какво е станало Росене? Пак ли си се бил?

-Аз да се бия! Не! Само защитих ощетения от съдията отбор. Феновете на другия, се нахвърлиха върху мен, като прегладнели кучета.

-Малко ти е било Росене! Малко! Щом като си ги предизвикал, трябвало е да те бият по-сериозно. –казвала му съпругата Берта с недоволен тон.

-Малко вярно, но после ми дойде в повече! Когато връхлетяха срещу мен, няколко полицаи.  Те, успяха да изтупат,  всичката седмична прах, която се беше натрупала в мен. Сега макар и да ме боли се чувствам като прероден. Толкова ми е леко на душата, че съм готов да запея!

-Да бе леко! След такъв бой! – не се съгласявала с него Берта. –Ти да не си станал мазохист Росене?

-Не скъпа моя, така гоня стреса!

-Стресът и аз мога да изгоня Росене. С Точилката за баница, така ще го прогоня, че няма да те безпокои повече. Вместо това ти си губиш времето по- мачове, точно когато има толкова много къщна работа за вършене. Хаймана!

-Ти скъпа, не ги разбираш тези работи. Другата седмица, все пак няма да ходя на мач. Докато не се успокои положението. Да не се набивам на „очи”. Но виж състезанието по-бокс не ще пропусна.-отвърнал Росен с приповдигнат от адреналина тон.

В понеделника виждайки синините по лицето му шефът го попитал:

-Какво става с тебе Росене?

-Паднах! –отговорил сконфузен той.

-Паднал значи! Според мен си бил пиян и то прекалено. Може и за това да са те били!?

-Не е вярно шефе! Мен не ме бият. Аз бия! –отвърнал Росен с още по сконфузен тон.

-Е то си личи, кой кого! Захващай се за работа! Няма да храня такива мързеливци като тебе! Ясно ли се изразих?

-Ясно шефе! Ясно! –отговорил с усърдие Росен. Мисълта, че в неделя ще бъде на боксов мач, сгрявала сърцето му. И когато денят дошъл любителят фен Росен, застанал близо до ринга. Започнал битката между двамата боксьори. По силният успял с няколко добре премерени удара да повали по слабия от него съперник. Виждайки това Росен се обадил радостен:

-Ей слабак, ставай! Мързел такъв! Заложил съм за тебе, да не ми се изложиш сега! Хайде бе! Ще … майката и баща ти! –продължил унесен в двубоя Росен.

Рипнал бързо като ракета обидения боксьор, прескочил въжето на ринга и чукнал две силни крошета на нашия фен. Рухнал Росен като подкосен от удара. Но все пак намерил сила да се  изправи.  Както обикновено се прибрал отново насинен в къщи.

-Какво Росене! Пак ли си се бил? –посрещнала го с думи Берта ядосана.

-Не скъпа, не съм се бил. Биха ме!

-Нали ти казвах! Стой си в къщи! Има работа! А ти, хаймана! –обидила го отново жена му.

-Какво разбираш ти от спорт Берта? Нищо!- отвърнал с откровение Росен.

А на следващата неделя нашия фен се включил в организирана стачка. Недоволни от високите данъци и безработица доста хора излезли на площада да протестират.  Появили се така наречените лумпени. Започнали да хвърлят срещу полицаите, камъни, яйца, домати. Не пропуснали и да псуват. Нашият упорит фен Росен, също активно се включил с подръчни средства. Това обаче преляло чашата. Арестували го. Съобщили му в съда, че го съдят за хулиганство.

-Кой аз хулиган? –отрекъл той. –Аз съм фен, запомнете това. Не съм излязъл случайно на улицата.

Но колкото и да протестирал, осъдили го по- бързата процедура. Дали му месец за обществено полезен труд. Трябвало в центъра на града,  да подрязва тревата от градинките. Да полива лехите с цветя. Да мете пред общината. Въобще момче за всичко. Докато се трудел на площада проклинайки съдбата си минали трима негов познати. Също фенове. Видели го как се труди с пот на челото и го попитали:

-Какво правиш тук, да не си сменил работата си? Хайде да те водим с нас на мач!

-Не може, не ми дават. Тук съм както казват закотвен, към общината. Но вие вървете! Не се срамувайте! Но все пак за благословия: майната ви! –отвърнал с ядовит тон Росен.

-Защо псуваш бе?

-Защото така искам! –отвърнал фенът и отново ги благословил с „майна”.

Скочили тримата и го набили. Лежи Росен пред общината и пъшка. До него на една страна захвърлена счупена кофа, на друга метла на две строшена. Излязъл кмета пред общината. Видял Росен да лежи. Попитал го:

-Какво правиш мързеливецо? Защо не работиш?

Погледнал и видял нашия фен: натупан окървавен, лежи пребит и откровен!

-С кого пак отново си се бил Росене? –полюбопитствал кмета.

-С никого! Просто се подхлъзнах и паднах.

-Не лъжи! Ти си бил много конфликтна личност бе Росене?

-Кой аз! Не е вярно. Конфликтите ги създавате вие, управниците, търсещи,  единствено печалба за себе си.

-Защо мислиш така? –станало интересно на кмета.

-Защото стресът, който създавате, трупан седмично в нас обикновените хора идва в множко. Напрежението ескалира. Някои не издържат и се самоубиват. Но аз не съм толкова силен духом за да го направя. Пък имам и семейство. Не мога да избягам от отговорност. Така избрах като мое хоби да бъда фен. Фен който, ще предизвиква хората. Не за друго, а за да може натрупания седмичен стрес да се изпуска. Също като прегрятата пара. Не съм обаче виновен, че съм имал късмет да се родя в това объркано демократично общество.

По-добре фен,

честен откровен-

отколкото душата в плен!

„Интересно” –мислел си кмета отдалечавайки се от Росен. „Този човек, май има право. Всеки търси способ за освобождаване на напрежението от стреса. Някои хора успяват. Но, това е доста странен подход. Въпреки, че постоянно носят синини от бой феновете са щастливи по-особен невероятен начин. Такива хора са смели! Никой и нищо, не може да ги сломи. Макар неразбрани от мнозинството, те феновете знаят как се изпуска натрупаната „пара” от напрежението, в нашата мила страна, където за момента, няма нищо друго освен тъмни облаци!”

 А кога ще грейне слънцето за всички,  не се знае. Но бъдете търпеливи приятели, за всеки един от нас рано или късно ще изгрее истинско сгряващо душата слънце!  Нужна ни е ВЯРА в собствените сили за да се справим заедно за едно по добро бъдеще! Бъдещето на децата ни!!

В. СОФИН 

НЕПОЗНАТИ БЛИЗКИ ЧУЖДИ!

Едно семейство, видяло доста зор, след съкращение, докато си намери работа. Пред тях стояла сложна дилема, да решат как:  „вълкът да бъде сит, а агнето да остане цяло!” Трудно! Безпощадната система в държавата наложила този неизбежен избор. Работа да, но на смени. Лошото идвало от това, че семейството, което до този момент с голяма мъка успявало да оцелее, сега било подложено на небивало изпитание. Но, залъкът за двете им деца бил по ценен, отколкото тяхната любов. Вкарани без желание в капан, двамата съпрузи, женени от 10 години, се разминавали. Когато единия от тях бил на работа, другия обикновено почивал. Прибирал се мъжът от работа, съпругата липсвала. Сготвила ядене, оставяла бележка, как да се гледат децата и заминавала на смяна. Днес така, утре така, започнали двамата да общуват по-джиесема, който станал постоянен техен спътник. Ако някой имал нещо, да каже на другия, да се оплаче или похвали, просто звънвал. Гласът на едната половинка утаявала напрежението, за да може онзи който е на работа да успокои „ топката”и овладее стресовата ситуация, на която в днешно време повечето хора са изложени. Чудили се двамата съпрузи, какво да сторят за да  се видят. Размяната на реплики по-телефона, като: „обичам те, не мога без теб”, изобщо не ги удовлетворявал. Напротив това нагнетявало още повече напрежението в тяхната връзка. Лошото било и това, че не можели да ползват годишните си отпуски заедно. Обикновено шефовете планирали, кога подчинените им работници да ползват полагаемата почивка. Докато единият от двамата съпрузи си почивал, другият бил изпращан в месечна командировка в чужбина. Просто ситуацията била такава, нямало измъкване. Принудени от обстоятелствата, за да задържат работата и отгледат децата си, семейството било съгласно с всичко. Но нейсе… Както се казва, най-после съдбата се намесила в тяхна полза. Шансът, който като млади ги срещнал и бил причината да създадат семейство им помогнал. Осъществил дълго чакана връзка. Един от колегите в работата на съпруга, внезапно получил удар. Наложило се именно нашия, невиждал жена си мъж,  да поеме смяната на болния. На другия ден рано призори, той откъснал цветя и направил букет за съпругата си. Вълнувал се сякаш отивал на първа среща. Бил опиянен, от мисълта, че най- после, ще види любимата и целуне сладките устни, които в продължение на няколко години му убягвали. Влязъл на пръсти в спалнята, погледнал към леглото и се шокирал. „Каква е тази жена? Не я познавам!”- минало мисъл през главата му. „Откъде ли се взе тая?! Дали пък не е приятелка на съпругата ми!? –чудил се все още той. Мръднал в коридора на семейния дом и позвънил на жена си за да я попита, къде се намира тя в момента. След малко чул ,сънливия глас на съпругата:

-Ало, кой се обажда толкова рано?

-Аз съм скъпа, ти къде си? –попитал съпруга.

-Как къде! В леглото спя! –отвърнала съвсем учудено жена му.

-Не лъжи! Видях на твоето място някаква непозната жена, която даже и похърква. Коя е тя? Някаква колежка?

-Каква колежка глупако! Това съм аз. Ти къде си?

-Тук в коридора.

-Влез де! Ела при мене скъпи! –рекла съпругата.

Вмъкнал се бързо в спалнята мъжът и отново видял непознатата жена която го погледнала с изненада и изкрещяла изплашено:

-Вие кой сте господине? Какво правите в моя дом? Това да не е обир?

-Това съм аз домакина на тази къща! А вие коя сте!

-Съпругата! –отговорила тя съвсем слисана от непредвидената ситуация.

-Нима това си ти!!! –едновременно с глас двамата съпрузи възкликнали учудено. –Какво е станало с нас, защо не можем да се познаем!?

-Гледам, скъпи ти си оплешивял. Напълнял! А и с тези редки мустаци, дето си пуснал, как да те позная?

-Не се сърди скъпа, но и аз виждам почти същото. Къде изчезна стройното момиче с което се запознах на времето?

Точно в този миг, двамата съпрузи разбрали, че са безвъзвратно ограбени. Без милост, времето успяло да открадне младостта им. Чувствата също избягали на някъде. Живота им подържан до този момент с голяма трудност, бил разбит окончателно. Те разбрали простата истина: ако двама мъж и жена се обичат, трябва да бъдат винаги заедно. Не да се разминават. Защото, каква е тази връзка след като не може да се осъществи наистина. Връзката,която  днес е толкова важна, за хората, но те са забравили да общуват по-между си. С Поздрави, с топли думи и лъчезарни усмивки. Всичко  това остана в миналото. Всеки сам, вглъбен в себе си, далеч от другия. Разстояние огромно.

Неумолимо времето, променя всеки един от нас. То събира с любов човешки съдби. После по- някаква прищявка разделя без милост, тези които се обичат! Да избяга човек от него, не може! Времето е всевластен господар на всички човешки съдби! За да оставим, нещо в него, нужно е само много малко, чисто и просто да се обичаме истински!

В. СОФИН