Кръвното на Геле

-А бе Геле? Случайно чух, че жена ти вдигала кръвното…?

-Дига она, дига! Но мойто!

-Оти мислиш така, бе Геле?

-Оти жадна като дигне пълна чашата с ракия у кръчмата, не на нея, а на мене се завива свет!

В .Софин

Един живот!

Един живот, един и същи
постоянно кисел все се мръщи -
без пари на празник вкъщи!
................................................
На Коледа за свежо настроение
безскрупулно и всяко обяснение
поискали от правителството мнение
за голямо парично извинение!
...............................
Като невъздържана пружина
бърза парламентарната дружина,
за рахат на Коледа в чужбина!
............................................
Безспорно времето отнема
на мъж, натежал в корема
буен, някога перчема!
.............................
Прежаднял използвал момента
за осигуряване живот със рента -
всекидневно в кръчмата на мента!
...................................
Политически подбрано бе лицето
скромно, тихо с ум което
да удвои парите свои в портмонето!
.......................
Докато крадяха от меда
няколко избрани господа,
ни убеждаваха, че няма свобода,
дори в чешмяната вода,
замръзнала благодарение на студа!
...................................
В.СОФИН

Годината пълзи "Гадината"

Ей я на „Гадината”! Пълзи Годината! Най-накрая колкото и бавно да мъкнеше тежкия товар, колкото да мрънкаше вдигайки нервите на хората, най-после остаря благодарение на времето и със сигурност ще бъде обречена на заслужено забвение. А може би не?

У тази, наша мила родина, „Гадината” изпълзя задъхано на финала, търсейки помощ от напиращата, нетърпелива, новата…

Годината със слънчевата си усмивка, успя да обърка гражданите на републиката. То не бяха стачки, недоволни и волни събирания; то не бяха гласувания срещу пари, постоянни издънки в правителството и дори президента на страната ни, не забрави да се изложи… А в парламента обикновено решаваха съдбата на мнозинството. Благодарение на „Гадината”, успяха да вдигнат нервите на Времето при пенсиониране. Не забравиха, да се подиграят с чувствата на Акциза, като решиха, кога да се вари ракията. Раздвижиха и мързеливата Винетка с цел шосетата  в страната да почувстват новия комфорт създаден от времето, което направи дупки по- пътищата. „Гадината” реши, че не трябва да се взимат по-двадесет заплати при пенсиониране.

„Какво е това?” –попита  тя. „Разхищение!”  Вместо да си пълзите кротко вкъщи като мен, вие мнозинството вечно мърморите объркани?”

Да, ама на кого му пука? На ония зад границата, или пък тия на нея?

„Гадината” му с „Гадина”! Успя да мушне бежанци отвън, които поискаха убежище, което не сме в състояние да дадем. То на нашите хора, някой дава ли им подслон? Дава ли им по-ниски данъци, по високи заплати и равнопоставеност в Европейският съюз?  Някои пък притиснати от „Гадината”,успяха да се снабдят с  билет, който ги направи безработни.

Икономиката ни, за кой път през Годината, да се не види и „Гадината” се опита да изплува отгоре. Да ама, кой и дава?

То не бяха магистрали, то не бяха цъфнали дупки, като кални цветя по асфалта…  Щастливи хора се опитаха да променят нещата, като блокираха пътищата в страната. Но Годината, „Гадината” продължи да пълзи тихо, безмълвно до края…

Виковете и недоволството на мнозинството, бяха заглушени с бомби, които се чуха като ехо чак от чужбина. Изплува недоволен въпросът: „Кой е виновен и кой не е?”Кой мъти тероризъм и защо?”

Дори това, побърка мозъците на всички в републиката и успя да скара правителството. Явно всичко става само, заради пари. Пари, пари и пак отново, „Тях”! Брей Годино! Брей „Гадино”? Не ти стигна това, че мнозинството у нас издъхва от глад, мъчи се в студ и се поти в страх… Защо ти беше нужно да наливаш масло в огъня? Защо ти бе, усилието да смъкваш нацията ни на колене, пред гостите отвъд океана? Нима и вонящият въздух в страната ни, ще бъде обложен с данък? Или пък мислещите глави на парламента са решили друго?

Всяко парче земя, да се присъедини доброволно и без насилие в помощ на Европейският съюз в който ние сме слуги. Пък и ако се размислим, на нас за какво ни е? Вместо да буренясват и хващат тръни нивите ни, чужденците, ще ги ползват. За нас общините са се погрижили благородно за последните ни два метра, които всички нас чакат. Вярно срещу заплащане, но със сигурност някога и те ще се окажат спорни.  Но това, ще го реши новата Година. И като си помислим! Всичко какво измъти тая „Гадина”! Пълзя Годината и задушава всяка искрица появила се недоволно в помощ на мнозинството.

А сега накъде? Напред! Към края на „Гадината”! И началото… Началото на новата пълзяща тихо „Гадинка”. Или пък, ще бъде разумна Година? Едва ли!

Чакат ни избори! Нови! С нов президент и нова мъка, която скрито да давим в домашна ракия без акциз.

А нацията, а безработицата, а България? Дали ще, я има или не единствено и само от нас зависи. При това зависи, ако успеем да размърдаме по- бързо новата „Гадинка”. Дали ще бъде пълзяща и безпомощна като старата, дали ефективна, това наистина единствено, времето знае.

В.СОФИН 

Меден месец в Г Д Р -втора част

      Мъча без жалост времето и то ме връща отново там в Г Д Р. /Германска Демократична Република/

Виждам пак берлинското метро в което, тогава пътувахме със съпругата на меден месец на екскурзия. Там  се случи нещо, което ни накара да гледаме на света по различен начин.  На една от спирките влезе момче, с тъмен цвят на кожата. Може да е бил студент. Не знаехме това, но бяхме изненадани, когато неизвестно откъде се появиха двама с бръснати глави и се нахвърлиха върху му с юмруци.  Изглежда през онази 1989година, расизмът не бе изчезнал, защото тогава, все още занимаваше мозъците на хората с мисълта, че единствено белия човек има право да пътува с берлинското метро.  Около нас местните стояха безразлично и никой не помръдна пръст в защита на човека от Африка с различен цвят на кожата.  Самия аз също не събрах кураж да се намеся. Медения месец тогава оказваше особено влияние над мен, защото бях загрижен най-вече за съществото до мен с къдрави коси и нежна, дяволита усмивка. Явно влюбен не можех да отхвърля погледа си от нея. Все пак на следващата спирка битото момче бе принудено да слезе разкървавено и със сълзи на очите. Какви егоисти сме хората. Мислим единствено и само за себе си. Такива мисли минаха през главата ми тогава, когато намерих сили да въздъхна облекчен, че  случката е приключила. Въпреки това, споменът от нея все още тлее жив в сърцето ми.

И ето ни вече, настанени в двореца „Екберг” намиращ се в град Дрезден до плавателната река Елба. В големия двор с прекрасна градина, тогава цъфтяха през юли ухаещи разноцветни рози, които съвместно с други цветни храсти пръскаха свежия си аромат навсякъде във въздуха и вкараха мислите ни направо в рая. Красив фонтан оформяше в двора, уникална гледка. Отстрани по-река Елба плуваха неизморени от нищо корабчета, които даряваха радост на всички и настроението ни щъкаше задоволено от красотите ширнали невероятни гледки пред нас.

Когато вечерта настъпи и луната срамежливо показа сребърния си лик, тогава внезапно блеснаха и светлините от двореца „Екберг”, който безсрамно ни покани долу в някогашната изба, където се провеждаха по-онова време на денонощието дискотеки за всички желаещи. Мераклии за танци не липсваха, затова и ние със съпругата ми, съвместно с колежката и се втурнахме във вихъра на изживявания, които останаха да тлеят в нас за цял живот. Наредени, като спортисти пред старт, един до други поръчахме питиетата си за вечерта. Устата ми не знаеща какво е срам, се опита грачейки на развален немски, да поръча водка. Вместо това пред мен се появи чаша пълна с някакъв коктейл. Оказа се, че там не сервират чисто питиетата. Изобилстваха всякакви алкохолни коктейли, съставени с различни съставки, които придаваха съвсем различен вкус, както на водката, така и на джина. Устата ми несвикнала на такъв тормоз вместо да се гаври бавно с питието го нагълта наведнъж. Сякаш безалкохолното изобилстваше вътре, защото водката не се усещаше почти. Всичко мина набързо изпито по-руски.  Развеселен дали от липсващия алкохол или от мисълта, че тогава бях млад и на меден месец ,припнах към дансинга, където незабавно взех краката под контрол. Разбира се,  не забравих да поканя учтиво и двете дами до мен , съпругата  ми и нейната колежка на бушуващото тогава,във вените и пълнещо с  звуци ушите, диско.

     На следващия ден, когато трезво, наспало се слънцето влезе немирно през прозореца на стаята, където спяхме и погали, къдрите на съпругата ми с топлите си лъчи и очите наши ококорени се разтвориха, разбрахме, че е време за нови приключения.  След задължителните посещения по-музеите, които не бяха никак малко, вечерта се впуснахме, като побъркани по-магазините.  Освен   оригинални чаши за бира, които още красят витрината на секцията у дома, взехме с помощта на марките и комплект вилици, лъжици, големи, малки и ножове за месо към тях. Естествено не издържах, когато погледа ми се закова безпомощен на джобните сгъваеми ножчета, оборудвани като швейцарските, с пиличка, ножичка, трион, шило и отварачки за консерви и безалкохолни питиета.  Не забравих да купя впечатлен и електрическа машинка за бръснене, която подарих на баща ми у дома. Решила да ме нагласи съпругата ме облече в нов панталон и колан. Не забрави да нагласи и краката ми в модерни за времето летни сандали с марката „Саламандър”.  Цялото това придобито благодарение на местната валута богатство, доброволно скочи в пазарската ни ново закупена чанта.

Стана ми интересно, когато разбрах, че един човек от нашата група екскурзианти е дошъл, не да разглежда местните забележителности а да обиколи магазините за техника. Беше успял да вземе различни по-големина листа за триони, ножовки и какво ли още не.  Беше особено доволен, когато ми заяви, че техниката на германците била с изключително доказано в света качество. Това естествено убеди и мен, защото се предадох пред чифт електрически клещи, които и днес ми помагат достойно у дома.

Разделихме се с добри чувства и с насъбрани позитивни спомени от Дрезден и двореца „Екберг” и изящния му парк. Благодарение на нашия нов приятел автобусът „Икарус”, стигнахме до следващия планиран в екскурзията град, „Вайсвасер”, който  на български  се превежда „Бяла вода”. Навярно носи името си от многобройните фонтани с игриви водоскоци, които пръскаха в изобилие водата в шадраваните, която се пенеше и изглеждаше като разцъфнали бели цветя. Всичко това правеше, изключително красив целия град , като караше очите ни, постоянно да сълзят от удивление. Благодарение на фотоапарата закупен в Берлин запечатахме изцяло времето тогава и снимките оцелели до днес, са готови винаги да  върнат с чувства спомена у нас. Отскочихме и до близкия град „Котбус”, където разгледахме с подобаващ интерес центъра на който също бликаше фонтан. Безсрамно той  успешно отклоняваше, погледите на преминаващите покрай него хора, упътени към големия централен магазин.

На 12 юли1989година по-време на медения месец, посетихме и особено красивия дворец „Бранитц”. В няколко от стаите му вътре бяха разположени интересна колекция от миди, рапани и раковини, дар от морета и океани. Всичко това бе събрано с любов от цял свят и показваше могъществото на майката природа, която всекидневно ни очарова с многообразието си, което няма край.  Отвън около двореца „Бранитц” освен цъфтящи храсти и цветя, които мамеха тогава като с магнит погледа ни с багри, растяха и различни видове гъби. Освен обикновената сърнела, която изобилстваше, компания и правеше необезпокоявана от хора и животни и масловката.  Уникален хълм направен  във формата на египетска пирамида  примами краката ни, по-стълбите направени в нея. Когато нетърпеливи, обзети от вълнение качихме върха,очите ни  с изненада обхванаха цялото очарование на парка.  От едната страна се виждаше невероятно езеро, което предлагаше пред всички удивени погледи изящна без вълни, съвсем тиха водна плът. С помощта на малко ,но изключително красиво мостче, се стигаше до уникално островче, където очите ни зарадвани, срещнаха великолепно украсена разцъфнала градинка. Цялата тази приказна идилия от която всички бяхме очаровани свърши, но красивите моменти се запечатаха завинаги подредени у нас и са готови да избликнат при желание.

       В няколкото ресторанта, където обядвахме всеки пиеше традиционната немска бира. В огромни чинии поднасяха месо и червено сладко брюкселско зеле. Докосването до местната кухня също се оказа впечатляващо за нас българските екскурзианти. Под всяка сервирана с любов чаша или чиния стоеше уникална салфетка с лика на заведението. Съпругата ми, която се оказа върла колекционерка и до днес пази всички тия реликви, като спомен от медения месец на който,  ме бе завела. В градовете „Котбус” и „Вайсвасер”/ Бяла вода/, където бяхме настанени  в местни хотели имаше хладилници в които освен традиционната минерална вода не липсваше и газирана такава. Тогава у нас, такава не бе на мода.

Често погледите ни тогава, объркани се спираха на присъствието на войничета от С С С Р/сега Русия/ и се чудеха, защо окупацията там, продължаваше вече толкова години. Всичко изглеждаше, като че ли войната втората, не си бе отишла.  Но на ход тогава бе,жива и върлуваше епидемията на студената война и берлинската стена, разделяше приятели и роднини от Източна и Западна Германия. Годината естествено беше 1989. Няколко месеца по-късно разделена страната се обедини и всичко се промени. Но това естествено е друга история.

А ние тогава през юли се сбогувахме с нашата чаровна екскурзоводка Инга и поехме към летището благодарение на приятеля ни, автобусът „Икарус”.

Както преди тръгване, така и тогава на изпроводяк, не бързах да се наредя на опашката пред граничния контрол. Искаше ми се по-дълго да бъда там на немска земя, да зяпам и запечатвам в себе си видяното, което щеше да идва у мен понякога, истинско само по-време на сън.

Когато с натежало от сбогуването сърце се придвижих последен от групата ни по пътеката, внезапно пред моя милост изникна млад въоръжен полицай. След като ме накара под дулото на пушката, да го последвам, а и нямах друг избор освен да слушам,  бях принуден да вляза в една кабина, където невярващи ушите ми чуха думите: „Хенде хох”, което на български означаваше да се предам безславно. Вдигнах нагоре ръце разперени в знак на примирение и бях претърсен ловко с помощта на специален уред, който тогава ми заприлича на палка. Въздъхнах облекчен донякъде когато обиска приключи. Мозъкът ми бавно асимилираше станалото, когато внезапно проумях, че „дойчовците” /сиреч немците/, ме бяха набелязали за терорист. Все пак донякъде имаха право да се усъмнят. Не стига, че бях последен от всички в групата , но и тогава постоянно въртях очи навсякъде, като подплашено от остен добиче. Зарадвах се че бях проявил благоразумие въпреки несъгласието у мен, когато булката ми настоя всичките закупени, ножчета да влезнат в куфарите. В джобовете ми освен няколко останали за спомен пфенига /дребна монета, като стотинката/ нямаше друго. За момент ме обзе паника. Ако все пак бяха открили нещо компрометиращо в мен, като нищо щяха да ме задържат. Естествено погледа ми с жал щеше, да изпрати булката за България, а аз несретника със сигурност щях да се порадвам, още малко на немска гостоприемна земя.

Много скоро, обаче напълно свободни се озовахме на седалките в самолета , където безжалостни коланите блокираха по-нататъшните действия на телата ни. Поканените страхове в мислите на главата ми тогава, никнаха отново, като отровни гъби. Явно съм имал някакво вътрешно предчувствие, защото щом наближихме летището в София се оказахме в центъра на мощна буря. Около самолета, звучно пляскаха с електрически ръце светкавици и се лееше дъжд, като при потоп. Обаче за наш късмет, докато изплашени очите, започнаха да се предават премигвайки и дори, да се пълнят със сълзи и мозъкът ни отказваше да се подчини на видяното, успяхме да кацнем без препятствия на летището. Следващия идващ самолет разумно, бе отклонен за Варна, където нямаше буря.

 Бе доста рано сутринта но въпреки това,намерихме такси, което ни откара в „Западен парк”, където живееше тогава лелята на моята булка.  Успяхме да я събудим плашейки я с почукване на прозореца, но въпреки всичко, ни посрещна радушно.  На другия ден след закуска и кафе потеглихме към дома си, намиращ се в близката провинция. Аз бях обременен, като магаре от двете огромни тежки чанти с армагани от Германия и пристъпвах бавно и внимателно. На автогара „Юг” с помощта на автобус но, не „Икарус”, а български „Чавдар”успяхме да се приземим в града на Самоковите.

Така приятели, завърши одисеята ми в Г Д Р. /Германска Демократична Германия/

Сватбеното пътешествие се оказа вълнуващо изживяване и медения месец, тогава ни се услади.  Неизвестно защо и за мен,именно днес в 2015година, избликнаха родени отново за живот спомените, които знам с моята Дулсинея, не ще забравим никога.

В.СОФИН

Как се хваща шаран за Никулден

        Някога, може би лани или тая година, в края на ноември упорит въдичар в един язовир се опитвал да хване шаран за Никулден.  Упорита рибата не кълвяла. Какви ли опити не правил, захранка хвърлял, сменял куки,  подхождал различно, но всичко се оказало напразно. Времето било толкова студено, че ръцете му премръзнали. Въпреки изпитата ракия от шишенцето, което носел в джоба на дрехата си,не успял да се сгрее.

Към обяд към него се приближил друг въдичар със спортен сак през рамо и рибарски принадлежности. След като поздравил заварения край язовира колега, го попитал традиционно, дали шарана  кълве. След като получил отрицание в отговор, новодошлия си намерил място и хвърлил на свой ред въдицата си. Докато чакал измъкнал от сака бира и я гаврътнал набързо. После драснал кибрита и на една цигара. Докато пушел в него се обадил зовът на природата. Огледал се риболовецът и като не видял никой друг освен тракащия зъби колега, който замятал въдицата си, по скоро за да се сгрее, отколкото да хване нещо, се облекчил във водата. Не успял да вдигне ципа на панталона си, защото примамен неизвестно от какво, едър шаран се закачил на куката. Уверен в силите си, риболовецът ловко измъкнал плячката  и след като я прибрал на сигурно място в една торба зад него, заложил отново въдицата.Явно ожаднял отново защото, измъкнал нова бира, но този път размислил и я предложил на колегата  до него, който тракал зъби от студ.

-Заповядай! –учтиво казал той. -Пийни една бира…!

-За да се сгрея ли с нея? Не и в тоя студ! –отказал биричката, премръзналия рибар и духнал на ръцете си, в опит да се сгрее.

-Ами, щом не искаш, аз не отказвам! –рекъл риболовецът надигнал бирата и бързо я преглътнал. Докато палел поредната цигара,зовът на природата отново се обадил в него. Едва свършил работа във водата на язовира, когато нов шаран се закачил на въдицата.

-А бе наборе? Как ги правиш тия работи, та при теб кълве а при мен не? –попитал завистливо заинтересуван, оня който явно бил роден без късмет.

- Много лесно! –отговорил спокойно, опитния риболовец ,докато изтеглял следващия едър шаран и на свой ред попитал неудачника:

 –На теб студено ли ти е?

-И още питаш! Не мога да държа въдицата повече!

-То и на рибата и е студено колега! Когато се позова на повика на природата рибата идва да се грее и се натъква на куката със стръвта. Огладняла просто не може да се откаже… А ти колега се отказа от бирата.

Веднага след това хитрият риболовец измъкнал успешно третия си шаран за деня. Милостиво срещу пари го предложил на не успелия колега ,за да не се окаже без риба за Никулден.

В.Софин