Дай за да сполучиш...!

                                                                

             Максимата –„Първо дай за да получиш” не успя при Ружко, който направи всичко от себе си. Работи усилено с оксижен.  Не се измори дори когато бормашината пробиваше касата. Дори не трепна, когато заложения от него експлозив гръмна шумно в банката. Когато вратичката на касата  падна най-после, Ружко който бе дал всичко от себе си ,клюмна глава разочаровано.  Някакъв тарикат преди него, бе свършил цялата работа.  Разкривена и ококорена касата го зяпаше почти празна. Долу ниско Ружко, все пак намери лист хартия на който бе написано с разкривен почерк:  „Не се отчайвайте! Опитайте отново другаде. Ако не успеете със сигурност ще се вредите в затвора, където ви е мястото...!”

В.СОФИН 

"СТЕЛЛА"!

-Ало господине, може ли „СТЕЛЛА”!

-Не! В никакъв случай!

-Да не би да е свършила?

-Как свършила!? Жива е жена ми бе! Нали преди  малко говорих по-джиесема с нея!

-Ама, аз исках само бира „СТЕЛЛА”, а не да приказвам с жена ви!

-Ами... така кажете гражданино! Пък аз си помислих, че искате да ми я сваляте...!

В.СОФИН 

Едно незабравимо изживяване в Рила планина

     Преследван дълго късметът, който ни убягаше, най-после беше задружно хванат от семейството ми.

  Едва в началото на септември денят обещаваше да бъде хубав.  Може би защото всички заедно, бяхме решили да усмихнем с шегите си планината Рила, която ни гледаше величествена и непоколебима, взимаща единствено тя най-правилни решения.

   Раниците подготвени от предишния ден, натъпкани с храна и напитки лягат върху плещите на моя син и една по-малка скромна и неусетна превзема моите. Маршрутът предварително очертан в сърцето на Рила планина ни очакваше. В  отлично настроение и четиримата, дъщерята, синът, съпругата и естествено моя милост взимаме автобуса за Боровец. Заедно с нас в него успяват да пътуват и група полски туристи също устремени към планината пред нас, която се усмихваше на всички ни в близката далечина.

    Пристигаме безпрепятствено до лифта  с четири седалки. Въздухът съвсем свободен  влиза безпрепятствено в дробовете ни, създава необикновен комфорт. Дори и другите туристи, които вперили погледи отвисоко към върховете на смърчовете под тях се радваха на ширналата се красота на майката Природа. Слизаме от лифта и хващаме пътеката към хижа „Чакър Войвода”. Често отстрани с усмивка ни спират зрели малини, на които, не се отказва. Погледите биват дърпани и от гъби като пачи крак, на места златожълта коралка и естествено красивата манатарка чийто повик просто е магнетичен. Докато почиваме на завой от пътя успявам да запечатам появилото се сутрешно слънце, което надникнало сред перести облаци пускаше лъчи към един необикновен мравуняк. Още след първия повик на светлината мравките там усилено се трудеха градейки с упоритост своето жилище. По-пътя както винаги ободрявам семейството с лъжливи приказки, че хижата е много близко до нас. Почти не изисква усилие, а само малко търпение от всички.

-Ей сега, ще се усмихне на завоя! –лъжех, но не бе така. Завои много, хижа една. Въпреки това, колкото и да ни отбягваше и да се криеше от нас, най-после успешно пристигаме там. Хижа „Чакър Войвода”,ни посреща с усилен кучешки лай. Пред нас се изправя напористо кученце, искащо нещо от нас. Естествено спираме там за сутрешно кафе, което малко усмихнато момиче ни поднася вън на импровизирана дървена маса с пейки отстрани. На тях оставяме не само себе си но и нашите раници, които също се нуждаят от почивка . Научаваме името на любопитното кученце, което разбира се се казва Рилка, също като планината блеснала пред нас. Успявам безпрепятствено да го снимам за спомен. Всичко което интригува, което любопитно надничаше в обектива ми бе надлежно запечатано от малкия цифров апарат държан от ръцете ми. Той не се засрами, не спря през целия маршрут да снима страхотните гледки открити пред него. Хвана росата сред  тревата, успя с дърветата в гората, не се отказа и предаде с  разцъфналите билки надничащи учудени в очите ни. Запечата дори вдясно от нас връх Шатър, връх Дено, видим от поляната горе над хижа „Чакър войвода”, където нова табела показва маршрутите на туристите минаващи от там.   

    Движим се вдясно по пътя и стигаме пред ловна хижа „Саръ Гьол”. Свиваме веднага вляво, спускаме се покрай някогашна барака сега руина, която  е била подслон за конете на цар Борис трети и продължаваме устремно напред към хижа „Марица”. Леко задъхани, но с отлично настроение минаваме малка осветена от щедро слънце полянка от която ни гледа заслон „Кубадинка”. Някога точно тука са стояли ловци, за лов на сърни, диви кози и други животни. Освен отровната чемерика на полянката изобилства и  жълта тинтява прецъфтяла в началото на септември. Нейните зелени листа приличат много на живовляк, но и е различават. Разбираме зарадвани по пътя, че на особено трудните за минаване места са направени нови мостчета. Правим щедро снимки на околността и на Студения поток идващ с шум от Студеното дере над нас. Вдясно от нас погледът почти постоянно е предизвикван от група скали появяващи се системно и смущаващи плахия турист минаващ от там. Нападали смърчове се опитват без успех да спрат решителността ни. Когато най-после съзираме прекия път вляво от нас и табелката с указанието, че долу в дерето ни очаква хижа „Марица” въздъхваме облекчено с усмивка. Вече смъкнали уплашени раниците долу в дерето срещаме човек усилено изпробващ челюсти върху разрязана зряла любеница. Докато той ни зяпа учудено, отнякъде пред нас се материализира хижарят. Благоверната му обяснява, че имаме резервация за спане. Поогледа ни, усмихна се хижарят и ни съобщи, че всички легла били заети. Като видя отчаяните наши физиономии, смекчи тона и обясни, че просто се шегува. На-после настаняваме изморените раници в хижата, където намираме и приготвени легла за нас. След  кратък питателен обяд, дъщерята и синът ми решават да ме последват към следващата хижа „Заврачица” намираща се едва на час усилен ход пред нас. Оставяме благоверната да се занимава с багажа и да си почива там, а ние поемаме по каменистия път нагоре следвани по петите от любопитна туристка. Стигаме разклона с табелите, които разделят пътя на две. Вдясно е пътеката към изворите на река Марица и Маричините езера и път също водещ към връх Мусала. Свиваме по нашия маршрут вляво, който следваше да ни заведе на хижа „Заврачица”. Туристката от чужд произход продължи да ни следва, но се поколеба, когато решително преминаваме по-пряк път. Скоро ушите ни улавят звънлив планински поток, който неуморно пътува надолу по-дерето като приток на река Марица.  Съзираме го впечатлени.Докато се пени и танцува игрив между камъните радва и пълни очите ни с красотата на водопадите си, внезапно ни хрумва, че миналата година по-същия маршрут заедно с моя син сме били на бивак. Слизаме в гората и намираме мястото непокътнато. Сякаш вчера там бе разпъната палатката ни и огънят запален сгряваше самотна скала и озаряваше  гласовития планински поток.  Оказа се, че и златъжълтата коралка, която миналата година беше отбрана от нас, сега растеше отново спокойно несмутена от любителския ни подход към нея.

  Горе високо каменистия път на който чакаше дъщеря ми ни, молеше да продължим приключението. Не устояваме и тръгваме напред. Вляво освен няколко върха усмихващи се в облаците, ни гледаше и добре поддържано водохранилище. Вдясно паметна плоча ни показва лобното място на Георги Н.Попов проучвател и хидролог, загинал от лавина в далечната 1956година. Следваме пътя вляво до който неукротим се спуска шумящият поток. Срещаме и туристи, които направили обиколката си в планината слизат изморени откъм  впечатления към хижа „Марица”. Скоро ушите ни улавят звънък кучешки лай. Пред вторачените наши любопитни погледи се материализира хижа „Заврачица”. Хижарят Пламен наш познайник ни посреща отвън заедно с едно внезапно изникнало игриво коте, което смело се отърква в краката ми, дирейки приятел. Влизаме в хижата с дъщеря ми на следобедно кафе. Синът, който кипи от енергия и се занимава професионално с „Ориентиране” се спусна към Кози връх за една от поредните си тренировки. Докато пием кафе учтиво черпени от хижарят се унасяме в сладки приказки. Покрай хижа „Заврачица” почти всекидневно лятно време минават туристи. Всеки със собствена приказка за живота и премеждията преживяни от него. Както Алеко Константинов  някога бе възкликнал на времето в книгата си, че различните хора са с различни мисли, идеали. Всеки интересен и уникален, сам по себе си. Естествено  ние също се опитваме да впечатлим Пламен. Явно успяваме, защото внезапно зад него леща скрита в тенджера изкипява възмутено и за миг предизвика паника. Скоро обстановката се успокоява и продължаваме разговора близо час. Когато излизаме най-после отвън пълним  бутилките  с вода от чешмата и виждаме новопристигнали туристи. Докато се маем пристига от Кози връх синът ми. Взимаме си довиждане с Пламен и тръгваме надолу обратно към хижа „Марица”.  Миг преди това няколко игриви котенца спират обектива на цифровия апарат изваден внезапно от джоба ми, който успешно  запечатва преживените емоции, спомени, които остават незабравими следи в душите ни.

  Слизаме по-пътя като постоянно погледите ни шарят  в необикновената красота ширнала се прегръдка на планината, милваща, целувка за нас тримата. Мостче под което пръхти неукротимия воден поток. Встрани билките, вперили разноцветен поглед в небесата. Камъчета искрящи като диаманти, гъби срамежливо показващи гугли между туфите с трева. Папрати, лишеи и мъхове доукрасяват природната картина, която освен да се види, трябва и да се усети с душата на всеки човек, който разбира нищожността си едва там високо горе в царството на планината.

   Озарени от великолепието разкрито пред нас наблюдаваме и красивия залез на слънцето, което пуска последни лъчи  едва докосвайки нежно,върховете на смърчовете.Тишината  единствено се нарушава от буйният планински поток. Стигаме най-после хижа „Марица”, където не ни среща никой. Разбираме от гъбата пачи крак разстлана на едно легло в едно от стаите в хижата на вестник, че благоверната е  в близката околност. Докато я чакаме на пейка лакирана наскоро, игриво сиво малко коте идва в скута ми да се погали. Чувам стъпки и виждам хижарят зад мен с цял плик гъби щастлив да се прибира. Скоро и съпругата се появява също с впечатляващ товар. Явно дерето там е благословено. Влагата, а и мъглата пълзяща рано сутрин кара гъбите да надигат щастливо гугли нагоре за радост на хората. Правим обилна вечеря. Освен бирата, която споделяме със сина ми, дъщерята и съпругата си позволяват по чаша искрящо червено вино. Все пак, като се стъмни става доста студено. Отказваме да ни запалят старата печка в хижата. Все пак одеялата разстлани на всяко легло по две не дават на студа да се чувства комфортно. Изморен от изживените емоции през деня решавам да си легна. Отвън на люлката остават дъщеря ми и съпругата. Докато синът ми се мотае наоколо, мракът успешно бе успял да изяде всички светли ъгли. Внезапно усещам нечие присъствие в стаята. Мисълта ми се спира на моя син. Изведнъж бликва светлина. Изплашен хижарят на „Марица” издава безпомощно възклицание "ОЙ!". Явно не очаква да срещне моите очи, които съвсем скромно проследяват действията му. Също като призрачето от Васастан герой на детската писателка Астрид Линдгрен от книгата и "Карслон който живее на покрива", бях се материализирал пред него, неочаквано. Изпращам с поглед излизащ изплашен хижарят и неочаквано долавям движение  на другото легло до мен. Вперила поглед в мен котка с тъмна окраска ме зяпа с голямо любопитство.  Погалвам я и тя с мъркане последва посоката в която изчезва хижарят.

      Изморени от необикновените приключения през деня заспиваме всички. Рано на другата сутрин след закуска точно в седем и тридесет минути заедно с моя син тръгваме по обратния маршрут към хижа „Чакър войвода” и Боровец. Оставяме другата част от семейството все още на „Марица”, а ние впечатлени от гъбите се втурваме напред. Освен от вчерашните видове с които изобилства смърчовата гора намираме и сърнели, които впечатляват с големината на разперените си гугли. На един завой, където едно здраво мостче хвърля поглед  долу в дерето, където тече река Марица успявам да хвана първите лъчи на слънцето. Внезапно то изскача над планината отсреща и веднага се издигна високо над нея.  Гледката бе зашеметяваща. Докато мълчаливо следваме пътеката, горе над нас любопитна коза втренчва очи в нас. Усетила движението ни, тя отстъпва бавно назад, на безопасно място, но не побягва.  Не срещаме никого, чак до хижа „Чакър войвода”, където разменяме учтиви поздрави с хижарят там.

  В парка „Рила” срещаме и много нови указателни табели за посоките и маршрутите в планината. Старите оцелели от времето на социализма също надничат там, някои одраскани, други ръждясали с надписи, като „Народен парк”. Всички те смущават мислите за едно минало в което нашите бащи и дядовци са бродели, като нас сега в лоното на красивата, уникална бих казал наша, българска планина Рила.

  Смъкваме често раниците, защото отстрани изобилства от гъби. Срещаме и туристи идващи от Боровец към хижата. Разговарям пътьом с две жени, които са впечатлени от количеството гъби набрани  от сина ми. Почти накрая на приключението ни току пред лифта за Боровец намираме голяма манатарка  която снимам за спомен. Естествено синът ми я стиска  в ръка и се усмихва в обектива.

   Планинското колоездене явно има доста почитатели. Търсачите на екстремни преживявания се спускат пред погледа ни, хвърлян отвисоко горе от лифта, където се намираме за момента. Отдолу идващи возейки се към нас, група съставена от три девойки възклицават:

-Момчета супер сте! Страшни сте!

За кратък миг, за момент само помислих, че ние сме тия момчета, но внезапно се сещам, че отдавна не съм. Синът ми да, но аз само в мислите си за съжаление, все пак оставам такова.  

    Времето не прощава никому. Дава и отнема. Остават само спомените. Някои болезнени, други вихрени помнещи се с буйността на младостта, и такива които остават следи...

  Това са тия сладки преживени страстно мигове в прегръдките на планината, приказките по-извървения път, майтапите, закачките, лагерния огън озаряващ щастливите лица, емоциите...

   Всичко това не се забравя, защото споделеното остава дълбоко скрито на всеки в гърдите, където вдъхновено бие всяко любещо планината сърце. Това е то, сърцето на планинаря!

В.СОФИН   

Майстор Величко, може всичко!

    Когато вие приятелю сте мъж щастливо женен в България, разбирате, че трябва да научите и знаете доста неща от съвременния начин на живот. Половинката до вас е в очакване, да смените изгоряла крушка, да оправите бушоните на електрическото табло, да отпушите мивката в кухнята, където неразумен малкият ви син е играл така задълбочено, че и препаратът „Каналин” не помага. Освен всичко гореизложено от вас искат на пролет,  да прекопаете градинката в двора, да боядисате, одрасканата ограда пред къщата; да подредите разхвърляния таван, откъдето да изнесете скътаните събрани, през зимата станали, непотребни вестници. Вашето брачно ложе разклащано от любовни ласки почти се е разпаднало. Нужно е да бъдете дърводелец.

   На камара в биографията, записвате безброй нови професии за които естествено нямате документи. От време на време дори сте учуден от себе си мислейки, какво още не сте упражнили. Но както винаги съпругата е на своя пост и ви разваля следобедната дрямка в неделя пред телевизора. Диванът в хола е успял да счупи, няколко от колелцата под него. Някой трябва да отскочи до магазина, да вземе нови и съответно да ги монтира. Фотьойлите били прокъсани. Дамаската им трябвало да бъде сменена. Столовете в кухнята разклатени, аха да падне от тях не само половинката , но и немирният ви син. Печката олющена, трябва да боядисате с бронз. Да изчистите натрупаните сажди в комина, горе на покрива. Заемате се мърморейки със задачата и резултатът е налице. Няколко керемиди не издържат на напрежението предизвикано от уплаха в краката ви и се чупят. Налага се веднага да ги смените. Пълзите горе изпотен и задъхан и треперите от страх да не би да се хлъзнете и литнете долу на двора, където кучето ви лаещо отдавна настоява за нова колиба, понеже старата била изгнила. Все пак успявате да са справите някак си с възникналите неприятни ситуации. Вече сте коминочистач и майстор по-покривите.

   В банята гуменият уплътнител на душа над ваната тече едновременно отгоре и долу от крана. Ставате веднага водопроводчик и оправяте повредата. Освен всичко половинката до вас мърмори за изтърканите плочки. Налага се да бъдете строител. Такъв сте необходим за момента. Майстор Величко, може всичко! От толкова работа вашия кръст се огъва и подава. Да но вечер да вас неминуемо съпругата настоява за пламенни прегръдки, целувки и естествено изцяло раздаване. Трябва да влезете в ролята си на Ромео, да ухажвате и любите безотказно дългокосото същество до вас.

  Малкият ви син е изпочупил и разглобил, детските си играчки. Нужно е, да се сглобят и залепят. Друг до вас, който да ви помогне в нужния момент няма. За това на вашите ръце златни или не, им се налага да хванат объркания ритъм и оправят нещата.

    Пералната се оказва с разбити лагери. Хладилника упорито отказва да замразява. Естествено вие трябва да се напънете и да се справите с повредите. И кой мислите, трябва да го стори това? Много ясно, вие щастливо женен човече. За да има мир и любов в семейният  дом, трябва да има от ваша страна и желание за справяне с възникналите екстремно ситуации там. Нямате абсолютно никакъв избор. Или може би имате!?

  За целта е нужно само да сте ерген. Да не ви пука от нищо, нито за изгорелите бушони и крушки, нито за другите възникнали неща които искат да смутят душевното ви равновесие. Когато му дойде времето и мързелът ви мине, може и да направите нещо по-въпроса. Ако пък сте алкохолик, едва ли ще се стараете много. Все пак животът е кратък нали? Истинските важни неща за вас се оказват, креватът където спите да е  цял и да не ви дразнят скърцащите му пружини.  Дори не се трогвате на съседите до вас щастливо женени, че сте мързелив. Може и така да е, но за вас е по-важно да не правите излишни изморителни движения. Та малко ли се движите на работа. Не сядате изобщо! Току виж от претоварване се гътнете. И какво? На кой му пука за вас? Естествено е това да сте вие. А щом е така, нека майстор Величко, който може всичко да опъва каиша, който и без това е достатъчно стегнат от живота.

В.СОФИН 

Келнер, може ли!

-Ало! Келнер може ли? –щракнал с пръсти пиян клиент.
-Не! В никакъв случай...!
-И защо, ако смея да попитам?
-Вече стана късно...
-Да, но вие не знаете, какво исках да поръчам...
-Не ме интересува, даже...
-Ай! Ай! Какво отношение само... Просто исках книгата за похвали и оплаквания. Бях решил, да ви хваля! Бихте ли станали любезен, да ми я поднесете!
-А-а-а! Да! Веднага гражданино! Веднага! За вас винаги...
Устремно келнерът поднесъл книгата в която наквасеният, клиент написал:
„Всичко бе, много хубаво! Всичко беше супер!!! Питиетата също! Уви! Келнерът... Намръщен вкисна усмивката ми, която бях придобил от виното, ракията и водката...
В. СОФИН