Не е лесно!

   Споменът се търкаляше скрит в мислите ми. Мързелив отдал се на почивка, той нехаеше. Горещи пориви идваха в мен и си отиваха, а споменът не се събуждаше. Може би не искаше да ме огорчава. Или пък да ме връща някъде там в миналото. Бъдещето облещено отстрани се смееше на обърканите чувства играещи дълбоко на скрито в сърцето ми. Мечтаех да  срещна Споменът отново, да ме грабне в лапите си, да се почувствам ученик недоволен, наказван за не изрязаните нокти, за не изгладената синя вратовръзка, за не написаните пропуснати домашни; за играта вън под луната вечер с другите деца, гоненицата, криеницата и какво ли още не... Толкова много спомени, толкова преживени емоции!

   Строгият глас на баща ми да се прибирам вкъщи, защото е време за сън; скъсаните панталон- ки закачени случайно на оградата от пармаци на съседа, от когото бяха откъснати няколко направили грешка да узреят по-рано череши...

Не на последно място калната улица не познала никога, асфалт. Локвите по-нея и лодките от хартия плуващи безгрижно в детството!...

Майка ми, която посрещах на вратата, не за друго, а за да видя усмивката и, когато се връщаше от работа. Сестра ми с която спорехме за високия тон идващ от грамофона и от който се разнасяше гласът на Емил Димитров, Лили Иванова и толкова много други талантливи наши естрадни, певци и певици.

     Ленив Споменът се протегна щастливо, обърна се на другата страна изморен от толкова много отминали мои преживелици и като се прозя отегчен взе, че заспа.

   За разлика от него, аз останах с отворени очи, от които без да знаят срам, бликнаха съвсем горещи сълзи. Опариха леглото ми и бяха на път да ме удавят. Не успяха защото се събудих на време. Бях прекъснат от звъна на стария все още работещ навиващ се на ръка, часовник ветеран, който ме подсети, че е време за работа.

 Отвън вече пееха от близката борова гора птици радващи се на живота. Улицата кипеше превзета от Пролетта. Навсякъде звучаха недоволно бръмчащи коли, поели деня с висока скорост, отнасяща стопаните им по-бизнес дела, или може би на работа.

 А пък аз! С подгизнало легло с току що завърналия се в мен, но отново изгубен Спомен, протегнах ръка спрях мърморенето на часовника ветеран и с напълно разбито сърце без желание станах, глътнах въздух от разтворения прозорец и като въздъхнах за онези изгубени завинаги времена, побързах към спирката на автобуса, отнасящ ме към бъдещето, което така и не исках да идва...

В.Софин 

Ледено внимание!

Мълчеше с ледено внимание.

Обзета от небивало старание

Луната изпускаше сияние!

............................

С изградена здравна програма

за болния вместо топла, пижама,

пуснали уверено, платена реклама -

от илачите сгряващи, някога мама!

..........................................

Не я разбират тази политика.

Всеки доброволно там се тика.

Не с цел, да копае на мотика,

а да пие от безплатната мастика!

................................

Пролетна жената дяволита,

пак в лицето мъжко вика,

че след водката изпита,

няма кой уиски да „извика“!

В.Софин  

Капка от вода!

                                                                             КАПКА ОТ ВОДА

Зазяпан в момичешка снага

в капан хванат за ръка,

вървях редом с моята жена –

мислеща за капка от вода!

Хвърляше ми погледи отровни.

Глас издигаше, чутовен!

Виждаше очите ми виновни,

зяпащи в момичешка снага!

Готова беше с капката вода,

да ме удави с явна бързина!

Пък аз сънувах свобода,

видял момиче в рокля на цветя!

В.Софин

Предадена прегръдка!

Опитах се да я преглътна...

Трудна беше тази глътка!

Към теб във връзка плътна,

на друг позволи прегръдка!...

Опитах се да те забравя!...

Сънят не хвана моите очи.

Почувствах как в морето давя,

любовта, която не знае да мълчи!

Сълзите гонеха денят красив.

Усмихваше се пролетната вечер!

Но мисълта, животът сив -

превземаше и тази, нежна песен!

Опитах се да те преглътна...

Трудна беше тази глътка!

Връзката разпадна се безплътна.

На друг предаде, моята прегръдка!

В.Софин  

Ръцете на малката череша!

     Ранна утрин. Докато все още сънен крача по-асфалта, отнякъде съвсем близко до мен ме удари ароматът на цветя. Почти във всеки двор се мержелееха току що цъфнали рози. И не само те. Различен удрящ носът и каращ го да въздиша аромат, отвсякъде мъкнат от нежния порив на пролетния вятър, който дърпаше по-асфалта съвсем малки прашинки, невидими с просто око.

  Внезапният му порив... внезапният му вик и възмущение успя да ме изблъска горе... Там на върха, където във вечен покой се намираха отдавна отишлите си от този свят, мили хора!...

  Съвсем сами, брулени от дъжд, краката ми откриха, надгробната плоча...

 Моите родители! Един до друг във вечен покой! Очите ми невярващо проследиха зеленината превзела почти изцяло пространството определено за тях. Тук там прозираха невероятните пъстри цветове на цветя поникнали навсякъде. Дори и на пътеките, които деляха пространството между последните места за почивка на любимите починали хора!...

Необезпокоявани от нищо, освен от глада си, наоколо пълзяха охлюви, които се опияняваха от майския дъжд.

Черешова задушница!

    Погледът ми се зарея и спря на паметната плоча, от където ме гледаха почти в упрек образите на майка ми и баща ми!... Точно по-средата незнайно как и откъде беше издигнала плаха, но не и слаба снага, появила се сякаш от нищото, малка череша. Малкото дръвче надраснало плочата гледаше във всички възможни страни. Двата му единствени клони разперили ръце докосваха... И не само! Те милваха отляво лика на снимката на баща ми, а вдясно галеха, майка ми, която се усмихваше!... И всичко това под помогнато от неукротимия порив на вятъра!...

   Сърцето ми почти спря от гледката! После забърза и  неизвестно как от очите ми бликнаха сълзи...

   Малкото черешово дръвче, сякаш бе пазител. Сякаш бе, нещо което докосваше, разбиваше и караше нещата да изглеждат различно.

Небето съпричастно с моята, но и не само с моята загуба, заплака!... Пролетния дъжд се вмъкна под очилата ми, които и без това бяха замъглени от сълзите появили се неочаквано...

     Намръщено времето взимаше своето! А ние, всички ние хората сме просто прашинки, които играят подчинени на волята  танц...  Танцът на СПОМЕНА, който разбива сърца! Но и който дори и в болка, припомня скъпите за нас отминали неща, останали завинаги в нашата душа!

В.Софин   

Тройка!

                                                                                    

-Мечтая си за тройка!... –съобщава мъж в ушите на съпругата.

-Тройка?! –възкликва в изненада благоверната и добавя:

-Как не те е срам? Ще ти издера очите!

-И това защо? –недоумява съпругът явяващ се за трети път на изпит по-биология в университета.

-Значи мислиш за Лиза комшийката? –вместо отговор, напада с въпрос, милата.

-Мисля си за тройката бе! –почти обиден проплаква мъжът.

-Тройка тройка, ама аз няма да съм в твоята бройка! –отрязва го милата и нацупено обръща гръб.

-Ех, жени! Какво да ги правиш! –въздъхва вечният студент, Ганчо и се опитва да пусне усмивка. Не му се получава, защото милата го пресича:

-Знам ви аз мераците! Мъже! Все зяпате, какви ги вършат котараците!...

В.Софин  

Дали е удобно да пресечем?

     Възрастна дама плахо се опитва да пресече улицата. Многобройно преминаващите коли не и позволяват да диша. Ето, че една рязко спира, давайки предимство.

-А не! –обажда се дамата. –Давайте! Аз ще изчакам.

 Вместо да даде газ, колата надава протяжен зов от клаксона си. Уплашена дамата тръгва да минава.

Отстрани моите очи видели сценката казват:

-Права е жената! Я си тръгнал да пресичаш, аха и са те отнесли. Също като вкъщи. Тъкмо да пресека пътя на жената и аха, да ме сгази на вратата, за неправомерно излизане до кръчмата!

В.Софин