Колекционер на спомени

                                                    

      Не се  мислеше за колекционер. Нямаше никакво желание да събира неща. Въпреки това те, се бяха натрупали. Номера, които носеха спомени.

Цифрите в телефона не приказваха. Не даваха обяснения. Но имената над тях живееха собствен живот. Те означаваха много. Караха мислите да се бунтуват и търсят решения... И с право!

Тях вече ги нямаше...! Не бяха сред живите... Но въпреки всичко, имената вътре в телефона, стояха и чакаха...

Но и той чакаше. Нима можеше да повярва, че приятелите му ги няма вече...

Живееше с постоянна надежда, че някой миг, час, ден, месец, година, приятел, който не се обаждал ще звънне и гласът му ще го зарадва.

Всеки път, всеки миг, когато хвърлеше поглед на имената, чувстваше тъгата, която го изгаря...

Лесно можеше да изтрие безполезните вече номера. Да ги унищожи, да убие и имената вътре... Можеше, но сърцето му пазеше спомени и той не беше готов още да ги изгуби завинаги.

Вярно беше и другото. Никога не мислеше себе си за колекционер. Нито пък имаше желание да събира телефонни номера.

Но ето, че те без да го питат се бяха събрали.

Не говореха никак, но имената над тях приказваха за отминали времена на щастие, на приятелство и слънчеви усмивки...

Днес обаче вече ги нямаше... Липсваха му гласовете, закачките, споровете и дори караниците за нещо дребно не съществено, но което караше телефонът му да руменее и излъчва плам. Плам, който липсваше вече. Нямаше го.

Отвъдното тягостно мълчеше. Не даваше сигнали. Тишината тежеше. В неговата чувствителна душа плачеше и търсеше отговор за изчезналите приятели. Приятели, които мълчаха. Но имената над телефонните номера смущаваха и предизвикваха размисъл...

Освен всичко това въпреки, че не се мислеше за колекционер, много профили във Фейсбук се бяха събрали за да го измъчват. Когато отвореше личните си спомени винаги се натъкваше на приятел, който вече го нямаше... И не защото някой все пак е решил да го изтрие и игнорира. А просто, защото вече си е отишъл завинаги.... Коментарите стояха като паметник, послание сякаш от отвъдното. Гледаха го снимките на приятели, които вече ги нямаше. Но всичко качено от тях в профилите им продължаваше живота си. Коментари, отговори, майтапи, тъжни моменти... всичко!!!

Най лошото за него беше, когато не знаеше, но подозираше какво се е случило. Нямаше как да не е сигурен в приятелите си. Те никога не биха го изоставили ей така просто за нищо. Не биха си отишли без да кажат довиждане или сбогом.

Просто човекът е бил там, а в утрешния ден, него вече го няма. Отишъл си е завинаги.

Няма отговори. Какво е станало?

Сърцето на колекционерът на спомени се свиваше от мъка и търсеше отговори... Отговори обаче нямаше.

Не му се искаше да махне с ръка и натисне клавишите на клавиатурата на компютъра изтривайки поне тези за които знаеше истината... Знаеше че, няма да ги върне, но сърцето му не даваше. Нямаше миг спокойствие. Липсваше и радост.

Живееше с мисълта, че всичко това е сън. Страшен вярно, но преодолим.

Сутрин, когато отвореше очи, първата му работа беше да седне на компютъра. И докато той зареждаше да погледне с надежда телефона си.

Може би всичко е илюзия... ей сега, ще види, ще прозре, че нищо не е станало. Всичко е добре. Никой не е пострадал. Даже и хаплив да бъде, изчезналият приятел нека се обади. Нека покаже, че животът е смисъл.

 Животът е чувство. Животът е и спомен, който няма да забравим никога!!!

     В такъв случай, не трябва и няма смисъл да се притесняваме за станалото вече. Че то миналото си е с нас. То си е било винаги с нас!!! Живеем, мислим, обичаме и помним!!! Какво по хубаво от това да носиш теглото на добрите спомени. Тежи, но все пак някой ден, някой ден може би.... Може би телефонът ще звънне. Компютърът ще покаже, че е живо приятелството!!! И нещата, които сега изглеждат прекалено тъжни, нещата, които нежелаещият колекционер беше събрал, щяха да се усмихнат по нов начин. Едва тогава смисълът на бъдещето и надеждата, че не всичко е забравено ще блесне и взриви космоса със сила, която ще отекне над цялата вселена, показвайки ясно, че животът е ОБИЧ!

В.Софин 

Уредил се!

                                                             

-Обичам да ми духат супата!

-Оти?

-Гореща е..

-И-и?

-Е па, кусам я бързо... При това без да духам и губя времето си, което е пари!

В.Софин. 

Когато нещата се учат сами...

                                                          

       Колко хубаво е нещата да се учат сами! Погледнем ги... Знаят!

Взрем се в нас. Нищо!

Докато се обърнем, докато почешем и размислим, нещата са научили повече от нас.

Когато осъзнаем случващото се, ще разберем истината....

За нещата трябва да признаем,

ако книгата със ум не хванем,

едва ли някога срещу вятъра ще лаем!

Ако пък прекалено днес се маем,

и в повечето случаи си траем,

напразно пред бога ще се каем,

докато човешка истина познаем!

Какво облекчение само... Нещата са готови за живот. Те мислят, знаят. Учат се сами!

А ние? Ние все още в илюзии живеем! Готови ли сме? Не! Други са готови и дърпат конците в удобна  позиция, за тях. Парите казват са всичко! В тоя объркан свят, да! Те са сила, те са нещата, които знаят! А ние...? Ние просто сме подчинени и оставени без избор на течението, което ни тласка вляво, дясно или направо в пъкала.

Живот, начин на промяна, измяна, задкулисие, безразсъдност.... И само една истина, Природата никой не може да победи! Може да навреди. Всеки може! Но без Земя и хляб не може. Колкото и пари и диаманти и роби да има. А свобода? Свободата е химера за която всички мечтаем. А щом може, поне за миг, един единствен миг поемаме въздух. И той ограничен, но го издишваме, когато искаме или сме принудени да го пуснем на свобода. Свобода, която всеки избира!

В.Софин 

На избори без право на избор!

                                         

        То беше чакане. То беше мъка. Как да не се тревожи човек! Как да не мисли! Все пак избори са това, не е шега.

"ЕВРОПА ЦЯЛА НАЗИ ГЛЕДА!"

И какво от това!? Какво от това!?

Нека си гледа щом няма друга работа. При нас изборите не се получават, нито се дават лесно. Едни от тях, да. На други се дава тласък с пари. Все пак развитие трябва да има нали. Когато парите се интересуват от нас и ние се интересуваме от тях. После имаме правото. Имаме да псуваме и проклинаме съдбата. Защо точно този избрахме, а не другия. Е, защото тоя предложи повече, а другият само две кебапчета, при това полусурови, недопечени и с прокиснала бира. Виж парите са друго. Може и ракия човек, да вземе после. Не от квалитетната, защото трийсетте лева няма да стигнат. Някаква незаконна шльоковица продавана на тъмно в гаражи и произведена по специална рецепта със спирт и есенция. Така по лесно се забравя мъката и решението, което сме направили. Глас народен, глас в пустиня!

Чужденците, които гласуват ни се чудят как така сме успели да съберем изобщо хора за евровота като почти шепа хора са гласували. И как така, като те знаят, че у нас гласуването било задължително. Нещо за което на повечето от нас не ни пука на накривената шапка. Да ама, а не сме дали вот и ще изгубим правото си да търгуваме утре гласа си. И парите отишли при друг. Да, ама нейсе. Българина е инат какво от това, казва той и си гледа работата или кефа.

Ами агитациите? Та у нас не могат да забранят високите скорости по разбитите пътища и гонките, та ще забранят гласуването под сурдинка.

Сигурно е обаче, ако отидем с желание да дадем вотът си, все нещо ще ни ядоса или разочарова. Това не можело, онова не бивало! Че, защо съм ви дошъл на крака бе? За милите очи или за да спечеля някой лев. Не можело на яве, но инак можело. Че каква е тая система бе. Противоречива. Със собствена химикалка пак не можело. Че какво и е на химикалката бе!? Здрава е... Пълна е... Лично съм я проверил и инструктирал. Дал съм и правото да пише в евролистата, а се оказва, че нямам право да го сторя. Нужно било с поставената в кабинката. Тяхната... не мама, разбира се, а химикалка инструктирана по друг начин.

-Вашата сигурно е черна, а не може! Само синя! -казват ми без усмивка.

Че моята е синя бе, като кръвта ми  -викам им аз и се оказва, че пак не може. Оставям я за момент отвън треперейки да не ми я откраднат и влизам в кабинката с евролистата, която ми пъхат в ръцете..

Ядосвам се като виждам толкова голямо разнообразие вътре, а трябва да дам хикса си само за една партия. А бе, нали ми нарушавате правата бе. Че аз си харесвам няколко души и те са от различни партии. Едните ми дадоха пари на ръка, другите обещаха друго. А избор имало. Да ама техния. А моят? Няма такъв! Всичко задължително, но поне не под строй. Стой си Гошо дома и си пий бирата. Трийсет години промени! Трийсет години обещания. Трийсет години измами. Трийсет несбъднати мечти. И живот, който няма никъде в Европа. Тука го има, ама той не се и брои за живот.

Това ще направим, онова ще сторим, ще дадем!

И какво?

Средният пръст сме го гледали, даже мирисали! И какво от това, че мирише на пари? Какво? Все ние българите втора употреба. Без право на избор, въпреки, че твърдят „избора е ваш“. Наш трънки! Изборът е на хората с пари. Имаш влизаш! Нямаш, плачеш. Това е толкова просто и ясно.  Като това, че на есен при следващите избори, ще цъфнат налъмите. Ще цъфнат те, ама друг път. Дърветата тука вече са отрязани и ще трябва да се внасят нови от Китай. А щом са оттам, няма смисъл да говорим въобще и даже, разсъждаваме.

Да живее еманципацията у нацията! А демокрацията? Тя е без избор. Иначе имаме право. Имаме, но липсва избор. И затова и толкова малко, шепичка хора се явиха вчера на изборите за европарламент.

Все пак задължителния вот убива мерака у българина. А за трийсет сребърника не всеки е съгласен да продаде изтънелия си глас, който няма да се чуе в Европа. Поне ще им стане ясно колко сме доволни от положението в страната и как горим от нетърпение да се променят нещата от цели трийсет години, които унищожиха вярата и убиха надеждата на хората...

В.Софин 

         

Двойките...

                                                                                  

-Ех двойките, двойките...-възкликва притеснен младеж, току що излязъл на двора след изпита по български език и литература.

-Нима нищо не написа по темата? –посреща го с думи, съученик излязъл преди него.

- Напротив, написах. Но именно затова се сетих и за щастливите двойки.

-Нима има щастлива двойка?

-Как да няма! Всички на абитуриентския бал по двойки за танци, пък само аз, едничък и самичък ...!

В.Софин 

Изборите, които правим!

              

              Чудеше се! Имаше нужда от нещо, което да го накара да мисли.

      Взе в ръце първият попаднал му роман. Когато почувства тежестта на страниците и видя, че са на брой, хиляда, математическата памет на мъжът при щрака. Пресметна без всякакво усилие времето за четене. Прекалено голямо за вкусване. Затова се отказа. Посегна на книга с къси разкази. Когато диалогът достигна до мозъчните гънки на мъжа, той  едва потегли в действието и отново се отказа. Видя му се прекалено скучен. Не за друго, а защото трябваше да мисли.

 Посегна отново към рафта на библиотеката. Този път избра поема за любовта. Вътре обаче в книгата, се оказа, че повторенията, които засилваха текста са прекалено дълги. Отегчен за сетен път мъжът реши все пак да прочете нещо. Избра мисъл една, единствена на неизвестен писател. Не му отне много време да разнищи буквите докрай. Все пак, двайсет са лесна плячка за преглъщане. Хубаво, но заседнаха в гърлото му. Съдържанието на мисълта не достигаше до него. Видя му се кодирана. Защо по дяволите трябваше да се напъва и да се сеща, какво е искал да каже писателят с това изречение. Безсмислица някаква.

-Стига за днес –реши мъжът.

-Време е за забавление!

    Включи компютъра и се взря в сътвореното от виртуалните приятели във Фейсбук.

Веднага се почувства в свои води. Присмя се на приятел позволил си да качи лични снимки. Скара се на друг, който пък бълваше на стената си само изгледи. Усмихна се, но не и с пренебрежение, на няколко поетеси, писали за любовта като чувство вечно. Успешно изтри и няколко приятели, които си позволиха да го посъветват накъде да тръгне.

Въодушевен лайкна снимката на една разголена красавица, която грабна погледа му, и дори си позволи да обиди приятел качил виц, който не намери за достатъчно смешен.

Игнорира няколко политици, опитали се да го вразумят с гласуване на предстоящите в неделя, избори.

„Та има ли днес разумни!“ –беше мисълта му за ставащото в страната.

За да се почувства силен, реши да провери или измери температурата на виртуалните си приятели.

За целта качи на стената си послание, че е готов за действия и затова отива... Не на море естествено, а да убива.

Когато почувства ужаса на хората във Фейсбук, решително загаси компютъра си.

Преди сънят да го стисне за очите направи разбор на глас:

-Прочетох роман от хиляда страници. Успях да видя сметката и на един разказ. За да не забравя, че любовта е всичко прелистих и поема. Но, мисълта, която разнищих накрая в двайсет букви, така и не разбрах- „Не убивай! Обичай! Не лъжи!“

Напреднах и в Интернет като си позволих да лъжа, да мразя и сега какво остана ми да убивам...

Кой да бъде на мушката ми? Кого да гръмна?

Ами мисълта? Какво да я правя?

„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“

   Замислен в това, мъжът най-после достигна до същността на мисълта. Той беше вършил нещата неправилно. Е, не беше убивал, но сега се налагаше. Беше разбрал истината. Злото трябваше да се отстрани веднага. За да има справедливост. Ужасен не от друг, а от себе си мъжът стигнал до същността на проблема, бръкна в чекмеджето на нощното шкафче. Извади оттам преработен газов  пистолет и го насочи към слепоочието си. Миг колебание, миг решителност.

Да бъде или не!? Или да се промени! Изборите на живота!!!

Стисна очи! Тръсна глава и когато вече почти беше обрал мекия спусък на пистолета, спря. Погледна се в близкото огледало и се ужаси. Някакъв нещастник с торбички под очите се взираше в него. Не се позна!

Този ли човек трябваше да убие!? Съжали го! Развалина някаква, която не заслужаваше и да умре.

-От утрешния ден... не още сега! – последното каза на глас за да се увери, че той е сянката от огледалото.

Включи компютъра. Извини се на всички виртуални приятели, които беше обидил.

После,  а това после започна сутринта, пое по нов път. Пътят на промяната. Пътят на истината! Пътят към любовта!

   Не му беше писано обаче да бъде друг. На излизане пред дома си, на тротоара го блъсна кола. Последната негова мисъл обаче беше, че е успял. Да убие в себе си злото и да се извини за стореното на всички, които се бяха почувствали обидени от него.

„Не убивай! Обичай! Не лъжи!“ – всъщност мъжът без да разбере, се беше докоснал до библията и  прочел част от десетте божи заповеди за разумен живот и щастие на всички хора по света.

Изборите, които някои от нас, всеки ден правят! Мир, любов или война и кървави пари!!!

В.Софин

Констатация

-Знаеш ли Петре, че комшията не може да хвърли хлеб на вързано куче?

-Верно ли бе? И оти?

-Оти мое да хвърли само на отвързано...

-Нали, че го изруча бе!?

-Нема! Оно отвързаното е неговото... А вързаното мое...

В.Софин