Сънища, които идват!...
Не беше предал
никого, но имаше чувството, че ще го стори...
Мислите му макар и
неизречени на глас, бяха прочетени от водача на групата, който беше телепат. И
не само... Той бе Злият Гений на едно образувано общество. Не търпеше
неподчинението. Геният издаваше безмълвно смъртни присъди дори за най-малкото
провинение. А ТОЙ, беше сгрешил ... позволил си да мисли... Трябваше да бъде
наказан. Злият Гений изпрати хора да го търсят в планината. Верен приятел, който
не беше виждал от детинство не само го намери, но и предупреди навреме.
Изплашен, но не и паднал духом, Той реши да отиде в града. Да
разговаря с водача на групата и да промени бъдещето си. Знаеше, че ще бъде трудно.
Злият Гений беше предвидил ходовете му и заградил с верни преследвачи повечето
улици. Шестото чувство на сгрешилият в мислите си човек го спаси от капана в
последния момент на колебание.
Проехтяха изстрели, които обърсаха най-близкото до него
дърво. Едва успя да се шмугне в изоставена къща наблизо.
Налагаше му се да мисли бързо или пък изобщо да забрави какво значи това. Знаеше, че Геният е винаги с една крачка пред него. Ходовете му,
начертани, бяха предвидени. Изпаднал в паника, човекът, който така и не помнеше
името си, бягаше за да се спаси. Отдавна своето "АЗ" беше изгубил в безпрекословното
подчинение към водача на групата.
Ако не беше мисълта прокраднала се в него почти от нищото,
която за съжаление го предаде, едва ли щеше да го преследват така стръвно като някакво диво животно...
Скри се в мазето на къщата, трепереше и чакаше участта си.
Проехтяха силни удари по вратата отвън. Идваха за него... Сякаш от нищото пред
очите му падна невидимата пелена на непрогледната, мъгла. Тя изтика всяка мисъл
от ума му. В тоя момент ТОЙ се превърна в ужасено животно, търсещо спасение в бяг.
Миг преди да падне изцяло входната врата от ударите на
съдбата, ТОЙ се измъкна от долапа, разтвори прозореца отзад в градината и побягна.
Пътьом като див заек, който търси спасение за кожата си прескочи оградата и пое
към планината.
Злият Гений не изгуби следите му.
Верните му лаещи хрътки продължиха преследването.
Касаеше се за неговата кожа, неговият още неизживян докрай млад, живот...
Мислещият,който нямаше право да мисли точно в този момент се
скри в първото намерено от погледа му открито, мазе. С изненада се вгледа в трите
играещи там деца. Поиска помощ. Търсеше изход. Децата му показаха мръсен и
прекалено тесен, канал. Нямаше как да се измъкне от там. Ужасен с изхвръкнали в паника очи, ТОЙ се огледа.
Погледът му улови малко тясно прозорче, което даваше шанс. Опита се да го
отвори. Напук на логиката прозорчето беше залостено отвън. Погледна към двора и видя мъж да цепи дърва.
„Ако почукаш на правилният прозорец, може и да ти отворят!“ –мина
през ума на мислещия.
Почука. Изненадан мъжът, който тъкмо вдигаше брадвата за да
сцепи дървото на дръвника, се огледа изненадан. Ръцете му се отпуснаха като
видя ужасеното лице на мислещия. Отвори прозорчето с въпрос:
-Ти какво?!
-Помощ! –изхриптя останалият без въздух, мислещ.
Точно тогава проехтяха ударите по разбиването на вратата в
мазето, която беше залостил преди малко.
Отново злият гений бе предвидил ходовете му.
Шансът не беше на негова страна, но въпреки всичко намери
сили да се промъкне през отвореното вече прозорче на мазето и да хукне
нагоре... Там някъде го чакаше свободна пътека.
Планината и върховете отгоре над града надничаха с интерес ставащото.
Съвсем останал без силите си, мислещият стигна до най-близкото
езеро по пътя му. Гърлото му отдавна беше пресъхнало. Посегна и напълни шепите
си с вода. Тъкмо да пие го видя. Геният! Злият Гений, надвесен зад него. И не
само... И той като мислещият, държеше в шепите си вода.
Погледът му беше страшен. Намръщен, брадясал, пронизващ!
Злият гений беше, ТОЙ самият, мислещият, неговото раздвоено
аз, което водите на планинското езеро, показваха без изключение.
А преследвачите?! А преживяното?!
Това бяха страховете, които раздираха душата му. Сънища,
които идват, надникват, четат мисли и се бъркат в живота на всички нас...
В.Софин
