Половинка любов

–Е, колега... Мечтая си за след работа...
-И какво?
-Половинка... любов!
-Хубаво, но заради коронавирусът забраняват прегръдките, целувките и близостта въобще...
-Е на мен няма как да забранят!
-Сигурен ли си? Глобата е солена...
-Почти сигурен, защото народа е луднал по храната, а виж половинките с ракия си седят и ме чакат за любов!
В. Софин

Интернет вирус

Поради въведеното извънредно положение, двама приятели си чатят от домовете си, хванати в мрежата на Фейсбук:

-Знаеш ли...

-Какво?

-Вирусът се е вмъкнал безнаказано в Интернет...

-Как така?

-Ами всички пишат само и единствено за него...

В.Софин

Не една роза...

В тази масова психоза
без лицемерие и поза
на всеки радост в доза-
не една българска роза!!!

......................

Чудя му се на контрола...
Как така все още държи
без движение, сополът!

В.Софин

Крути мерки

Преди да се гласува извънредното положение в страната ни в началото на март:

–Въведох някои спешни мерки касаещи защитата на скромната ми личност:

1ден-Забраних на сутрешния вестник да се здрависва с мен.

2ден-Решително отбих атаките на библиотеките да ме спечелят с интересни книги по време на принудителната карантина наложена си от мен.

3ден-Забраних на пицата да ми се появява поръчана във вид на момче, което може да ми кихне в лицето.

4ден-Решително отбих атаката на маската да ограничи правото ми на дишане!

5-Забраних на специалното защитно облекло да дразни кожата ми след баня!

6-Решително отбих намеренията на телевизията да скапва деня ми с новини за вируси и бацили.

7 -Забраних на метъра да прави настойчиви крачки близо до мен.

8 –Решително отбих намеренията на парите да докосват кожата по ръцете ми. За целта принудих ръкавици за съдействие.

9 –Забраних на краката си да посещават, клубове, театри, кина и спортни събития.

10-Решително отбих атаките на съседи искащи сол, захар, брашно или нещо друго от запасите подготвени ми до края на септември месец.

11-Забраних на радиото да ми се оплаква всекидневно с новини всяващи паника в моята скромна душа.

12-Оказах съдействие на куп алкохолни напитки, които доброволно се вляха в организма ми.

13-Ден, който не се забравя. Петък. Въведено извънредно положение. Ще се пие всеки ден, до свършване на парите...

В.Софин 13.03.2020год.

Мечтания лазур

Жена. Прическа модна.

Количка. Дете се мръщи.

Цигарата дими свободна.

Памперсът забравен вкъщи!

Мъж. Оголяла полоса...

Възраст, която не обича.

Тъга - водеща го за носа

в главата мисъл му се стича...

С непослушен кичур, щур...

Жена. Изящен маникюр.

Очи –мечтания лазур!

Червило – блясък на божур!

Тяло грешно, само за „АМУР“!

В.Софин 13.03.2020год. Самоков

Пролетно стихче

Гора. Птици песни, пеят.

Трева. Ухае, Пролет.

Училище. Деца се смеят.

Двор. Балони в полет!

Цъфтят дървета в бяло!

Листата кимат във зелено...

Облаче, очи е спряло –

гледа от високо, удивено!

В.Софин

Невероятен ден в слънце

            Сутрин. Времето ми се усмихва в слънце.

Автобус за работа. Задавя ме кихавица. Всички пътници се дърпат попарени.

Само аз се учудвам.

Пристигам на време за работа. Шефът ми се сърди. Недоумявам. Отказва да се ръкостиска с мен.

Чувам само:

–Здравей! Работата знаеш ли от кога те чака?

Учудвам се отново.

Срещам дебнещите погледи на колегите, които ме преценяват. Въпреки опитите ми за близост, получавам, мълчание и рязко отдръпване.

За сетен път се учудвам.

Денят клони към залез. Това не пречи на времето да ми се усмихва в слънце.

Тръгвам към дома си. Пътьом купувам букет цветя. Все пак, осми март е!

Звънкам на собствената си входна врата. Тя се отваря бавно сякаш никога не е усетила през живота си, лечебното действие на смазката от грес.

Срещам загадъчна усмивка. На прага се материализира, съпругата ми. Протягам букета взет за осми март и себе си за прегръдка.

Милата се дърпа попарена навътре в антрето.

Недоумявам.

–Ти какво? –казвам с глас, който не звучи като моят.

Отговорът ме шокира:

–Ти какво, да не си полудял, човече! Какви ги вършиш?

Позволявам си да се учудя, отново.

Гледам се в огледалото сложено на лично място в антрето. Нищо! Щипя се, да не би да сънувам.  Не! Усещам се прекалено жив.

Тогава, какво?!

През целия ден времето ми се усмихваше в слънце.

Това не попречи на всички други, с които имах визуален контакт да ме гледат сърдити.

Решавам да включа телевизора за успокоение. Там трябва да върви мач от шампионската лига. Вместо него дават някакви новини. Възкликвам излязъл извън релси:

–По дяволите! Каква е тая агитация, бе?! Цял ден се трепя с усмивка за другите; цял ден протягам ръка за поздрав... И какво получавам в отговор? Какво, моля ви се!

Гласът на съпругата ме хваща неподготвен:

–Коронавирус!

-Моля?!

–Ти телевизия не гледаш ли? –вместо отговор, съпругата ме затруднява с въпрос.

–Е поне опитвам, ама няма мач! –отвръщам клатейки недоумяващ, глава.

-Всички неща като социален живот са спрени. –осведомява ме жената.

–Хайде бе! Да не се майтапиш?

-За теб може и майтап да е, ама от днес ще спиш в хола на дивана... –без компромис жена ми ме отрязва.

-И това защо? – възмутен, плаче гласът ми.

–Карантина. Забраняват се всякакви контакти. –убива ме с думите си, бавно, скъпата.

-Романтиката избяга през балкона... –казвам ядосан и се устремявам към най-близкия магазин за алкохол. Тази вечер ще празнувам. Сам с луната, която бляскаво ми се усмихва от прозореца.

А утре? Утре като се събудя се надявам отново времето да ми се усмихне в слънце.

Светът да бъде същият като преди. Надявам се... Но аз вече не съм същият. Съпругата ми и тя. Шефът, колегите, случайно срещнатите хора и те не са същите.

Светът е странно място! Прекалено странно за да се тревожим в бъдеще!

В.Софин