"Течението" в живота

                                                                                         

                                                                               Течението на живота.

             Доскоро щастлив, почти усмихнат днес животът пристигна намусен. Колкото и да се мръщеше обаче, това не беше болка за умиране. Не така си мислеше, Камен.

Подтиснат  в главата му нямаше нищо друго освен, алкохол, работа и чукане.

   Всичко започна с взимането на първия кредит. Мислеше, че лесно ще го изплати. Уви не стана така, защото го съкратиха от работа. И вместо сигурна и добра заплата получи за всеотдайността си да се раздава изцяло, улицата. Известно време кара на помощи, но после бе принуден да търси, каквато и да е работа. Притиснаха го кредиторите. Взеха му жилището, което изплащаше  на постоянни вноски, които не можеше да си позволи повече.

 Изгонен от вкъщи, Камен си намери стая под наем, където преспиваше вечер и после кръгът се завърташе. Отново алкохол за успокоение, работа за да има подслон и случайно чукане. Последното мимолетно, защото Камен нямаше жена. Последната му приятелка с която щяха да сключват брак го напусна след като му взеха жилището.

 Вече му бе все едно. Сутрин ставаше като робот. Допиваше шишето с алкохол каквото беше останало от вечерта в него и отиваше на работа. От добре платен специалист, който можеше да разглоби всякакъв двигател на кола и мотор и да го ремонтира, Камен бе изпаднал в човек помагащ в изхвърлянето на боклука в града, където живееше. Всъщност той вече не живееше. Беше като удавник пуснат по течението на бърза река, което не му даваше да диша. Алкохол, работа и чукане… Нима само до това се свеждаше животът? Нямаше ли любов, нямаше ли приятели?

      Камен беше сирак. Дълги години изкара в дом. Така и никой не пожела да го осинови. Добре, че в близост до дома имаше, един човек. Той му отвори очите за двигателите. Камен се въртеше се през деня в близост. Наблюдаваше през оградата. Трудно беше, но му разрешиха да помага на този човек. Така поне имаше контрол. Защото беше почнал да бяга. Винаги го връщаха. Това беше последния му шанс. После като навърши пълнолетие го пуснаха. Започна работа при един човек. Помогна му този, който го бе въвел отначало в занаята. Тъкмо беше започнал да изплува от мътилката, когато инфлацията удари, силно и без компромис. Цените се вдигнаха до небесата, и Камен потъна. Потъна в алкохола, работата, която не обичаше, но имаше ли избор  И мимолетната не би казал любов, а чукане, което всъщност ставаше само, защото беше порядъчно пиян.

Изпаднал толкова ниско, Камен нямаше желание за живот. Нямаше си никого. Нито куче дори за приятел. Пък и кой щеше да му разреши като живееше, не вегитираше превърнат в зеленчук. Защото това беше Камен, зеленчук, който никога нямаше да узрее. Нямаше да пусне кълнове. Филизите и най-малките негови филизи увяхваха в зародиш…

      Веднъж докато се прибираше пиян, двама го причакаха на една уличка. И те нещастници като него. Затънали в нищета търсеха пари, за да оцелеят. Извадиха нож и му заповядаха да изпразни джобовете си. Камен им се усмихна вяло. Той нямаше и стотника в джобовете си. Обаче нападателите изтълкуваха по друг начин усмивката му.

-Така значи – изрева единия от тях в лицето му. – Не даваш мангизите, значи си покойник!

–Какво пък! Само ще ми направите услуга… То и без това има ли смисъл да живея…

–Гледай ти.. Тук си имаме, смелчага! При това се прави на умен – измърмори тоя, който държеше ножа и го пусна в действие. Очакваха Камен да извика. Напротив той продължи да се усмихва докато падаше на улицата, която го приветства с шум от тялото му.

Пребъркаха джобовете му. Но освен ключа за стаята, където Камен спеше друго не намериха в него.

–Той нямал нищо… Напразно го прободохме… Хайде да се изнасяме, бързо!

     Двамата нападатели побягнаха. Намериха друга улица. Сякаш нищо не беше станало. Не изпитаха изобщо угризение. Просто зачакаха следващата си жертва. Която и да е. Имаха нужда от пари. И то как само. Трябваше да се напият, да купят дрога и после да намерят нещо за чукане… Нима само до това се свеждаше животът? Алкохол, опиати, кражби, убийства и чукане…  Къде изчезнаха ценностите? Къде умря любовта? Нима това беше течението, което отнасяше повечето от хората без скрупули и без милост?

–Намерил някакви сили, Камен все пак успя да изпълзи до най-близката улица, която се оказа доста, оживена.

Видяха го. Телефонът звънна на 112. Линейката закара Камен в най-близката болница.

    Животът му висеше на косъм. Но имаше късмет. Хм! Късмет, каква думичка все пак. Нима е късмет да се давиш в течението и да те спасят? Какъв е смисълът! Не е ли по хуманно, човекът просто да си отиде от тоя измислен свят. Защо изобщо трябва да го живее тоя живот? Алкохол, работа и чукане…

   След като цяла нощ медиците се бориха с раните му, Камен оживя.

    Дойдоха от полицията за да го разпитат. Той не помнеше нищо. Все пак, нали беше пиян. Знаеше, че двама му поискаха пари, които така и не им бе дал, защото просто нямаше. Полицаите направиха протокол за случката и всичко щеше да си потъне както обикновено в архивата, ако не беше другата случка в съседна на тая улица. Двама млади мъже опитали се да ограбят едного… Уви попаднали на човек, който продавал дрога. Вместо пари, дилърът извадил пистолет и просто стрелял. Убил и двамата. После изтрезнял от стореното, уплашен звъннал в полицията. Естествено арестували го. Неговият миг на алкохол, работа и чукане приключваше в затвора. На двамата грабители пътят свършваше в моргата. А Камен?

Започна да се възстановява. Оцеля! Хубаво, но животът? Смисълът?

 В близката болнична стая до него имаше дете,  което бе паднало от терасата на втория етаж от къщата, където живееше. Неговата усмивка разведряваше, Камен. А майка му, млада жена караше сърцето му да се пълни с неподозирани чувства. Нещо сякаш се зараждаше. Животът си правеше подигравка или пък беше се смилил?

Трудно е за обяснение.

„Алкохол, работа и чукане… „ Нима това беше всичко? Не! Не и не! Явно съществуваше и друго… Любов от пръв поглед или от съчувствие, влизане в положение, или пък течението беше отслабнало. Течението, което мъкнеше постоянно удавници. Някои от тях стигаха до брега, други просто се удавяха.. а животът продължаваше. Добър, и гаден, той беше тук. Трябваше да се живее. Камен осъзна, че се беше предал. Беше зомбиран. Всичко правеше преди без да мисли. Но сега имаше смисъл. Млада жена и дете, което не беше негово, но вече той го бе признал за свое.

   Животът едва започваше, сега на трийсет и три години за Камен. Вече беше истинска любов с младата жена, работа и щастие, което се роди с осиновяване на детето. Неведоми са пътищата господни. На едни дава щастие, на други само течение прекалено силно, което ги отнася завинаги от живота. Но по добре да си живял един, единствен прекрасен миг и да си го разбрал, вместо просто да си бил удавен още от рождение…

В.Софин  6.07.2022год.

 

Обстрел на зайци, акули и крака

                                                                                       

                    Зайци, „акули“, крака, гларуси и още нещо

     Вече съм на плажа. Гледа ме морето. И аз го зяпам с интерес. Претеглям на око нещата. Вълни, водорасли, лодки, небеса и простор… Хубаво място за пусия. Тук съм за обстрел на едър дивеч. Очаквам акулите да пристигнат в залива на ранина. Ако не дойдат пък може и нещо на плажа близък да уцеля. С търпение без паника като нищо ще успея. Опъвам палатката на пясъка и разгъвам такъмите. Приготвил съм мрежа, но тя не става за примамка. Разчитам на зайци, които да паднат на ранина във морските дълбини. Докато чакам да съмне, броя звездите и пресмятам коя е най-близо до мен за да я гръмна. Луната срамежлива ме наблюдава отгоре… Пускам ръце на пушката и обирам разстоянието с око. Ще я чакам да слезе долу ниско над морето за обстрел. Умората, тая проклета умора обаче пристигна и гръмна мен. Падам ничком на пясъка и заспивам. По едно време студът ме захапва. Вълните от морето си позволили да стигнат петите ми и ги захапят. Рипвам ужилен. Тракам зъби и гледам, че наближава заранта. Вече съм облечен и отстоявам на бурния вятър, който изпълзя недоволен откъм морето.

Докато се прозявам с една ръка на устата с другата държа „пушката“ готова за обстрел.

   Внезапно там нейде сред вълните далече, далече от мен се измъква предпазлив, слънчев лъч. Оглежда се вляво, сетне вляво и като не вижда  заплаха, пуска първото си зайче. „Е сега ми падна“ – стрелям и хоп първото в „кюпа“. Не, не падна, само близна ожадняло долу водата, после подскача и се устремява към брега. Ясно виждам, че го преследват синьозелени „акули“. Готов съм и за тях. Стрелям сред зеленото. Уцелвам сините вълни. Всъщност гладните акули са именно те. Падат ми на мушката и ги обстрелвам. Завъртам „пушката“ и към плажа. Вече там се бяха събрали прекалено много плажуващи гларуси. Гръмвам ги и тях. Всичките не успявам, защото някои излетяват и хукват към морето да се спасяват. Оставям ги да бягат. По интересен ми става брега. Към мен се носят „крака“. Едни в джапанки, други боси, а имаше и с обувки. Толкова много „крака“ не бях виждал отдавна. Едни малки, други по големи… Всъщност това не бяха крака, а стъпки отбелязани с яснота в пясъка. Виждам, че не липсват дори лапи на кучета, пръсти от птици… Богат асортимент. Изборът така да се каже е мой. Стрелям и улучвам всичко това. Внезапен звук откъм морето ме изважда от унес. Наблизо корабче не пропуска да освежи с двигателите си морския бриз и вълните, „акули“, които вечно изгладнели налитат на скалите… Стрелям въодушевен и нататък. Успявам в последния момент да улуча кърмата на корабчето преди да се скрие зад завоя на залива.

  Ами хората? Най сетне и те се материализират на плажа. Но уви, не стават за обстрел. Все пак решавам да се направя на интересен. Опитвам да обстрелям девойка в оскъден, бански костюм. Внезапно обаче пред мен изниква брадат, млад мъж и ми се развиква. Така де, бях нарушил правилото, което беше да „стрелям“ скрит от пусия. Вън от палатката се чувствам само в опасност. Събирам такъмите, извинявам се и се изнасям с фотоапарата си към други по подходящи, щадящи тялото ми, цели. Знам ги, че се намират наблизо. Дремят в крайморското градче, градини достойни за перото на писател. Добри са и за художници, стават и за фотографи като мен… Така де… Обстрелял каквото обстрелял време е да презаредя „пушката“ и да се впусна в нови вълнуващи приключения достойни да разкажат за патилата на фотоапарата ми.

В.Софин 5.07.2022год.

 

На лов за зайци и крокодили

                                                                           

             На лов за "зайци", "крокодили" и още нещо…

         Голяма тръпка, братовчед ти, казвам. Това ловец, това риболовец, градинар… И аз така.           Чакам на пусия редовно за да отстрелям нещо. За целта съм се подготвил. Измерил съм разстоянието и точния ъгъл, откъдето да стрелям. Но всичко е в чакането. Търпението е майка  на успеха. Ако обаче заспя и почна да сънувам, нишката се къса. Затова въоръжен дебна край една гора в началото на лятото. Първия зараждащ  се ден не успя да ми помогне много в обстрела. Поне разбрах как се случват нещата. Дето се казва как минават през иглени уши. Точно през тях и в определеното време.  Не може, а и не бива да се  гърми по рано. Стоя хапан от комари, бит през деня от жегата и леко хапан от студа, нощем. Стоя и даже не мигам. А съм го сторил и плячката избягала…

   И ето го паметно, утрото. Погледа ми проследява горе пътечката. От нея се плъзга немирно палаво зайче. То се спуска отдалеч, минава над короните на дърветата в гората, и после скача вътре в реката с цел да се къпе. От там внезапно излиза уплашен крокодил, който пълзи към мен. Едно съм научил за тях от книгите. Винаги се връщат на същото място откъдето са изпълзели на сушата. Следват правила, които са  си създали със сигурност от древността.

Е, вече съм готов за обстрел. Прихващам целта с око, настройвам обектива на „пушката“; визирът пасва на оптиката и леко натискам спусъка. Чува се „трясък“. Всъщност обирането на лекия спусък. Стрелям. Първо пада слънчевото зайче в реката, после зеленият крокодил с унисона на листата от гората. Но виж ти, това не бях го предвидил. Едно палаво зайче оцеляло се плъзва в очите ми заслепява ги, облизва челото ми, захапва предпазната ми шапка, и с подскок се отдалечава в гората. Избяга ми, но довечера… Ще го причакам. С тези мисли лягам да поспя под короната на грамадно дърво, чиято зеленина ме скрива от обитателите на гората. Така поне си мислех. Много скоро дойде, разочарованието. Отнякъде изпълзяват насекоми. Червените мравки не забравят да влеят малко радост в тялото ми с тяхната мравчена киселина. Едва отърсил се от тях, ме налетяват, горски пчели. От дървото под което се бях излегнал, ме зяпва хралупа, естествен пчелин. Измествам се под друго дърво. Така де. Колкото повече отстъпвам, толкова и времето също. Отнякъде близо до мен прозвучават копита. Елен и две сърни… „Аман – изпуснах целта“ -мисля си. Но все пак тук не съм за тях. Тук съм за зайчетата и крокодилите. Другите неща  и тях, но ако са ми на късмет. Привечер. Налетяват ме комари. Толкова много, че и да ги гърмя няма да ми стигнат сачмите в пушката. Мажа се със  спрей против вечно гладни „нахалници“ и вече съм готов. Стоя в обратна посока с гръб към реката, стиснал „оръжието с визира“ в ръце, и обирам лекия спусък, почти не дишащ. Леко над мен се появяват оранжеви облаци. От залеза изскочи оранжево зайче близна шапката ми, после носа, мина през полуотворената ми уста от изненада и се спусна долу на брега сред зелените храсти. От там изскочи изплашения крокодил, който се спусна панически към реката… Докато натисна спусъка, той се скри, но не напълно. Внезапно от другата страна на реката изпълзя закъсняло слънчево зайче подскочи хвана високите върхари на дърветата, и после… после се скри в едно облаче. Бяло. Внезапно в тишината на залеза пристигна нощта…

Стоя аз, почти парализиран от картината разиграла се пред мен Устата ми отворена, аха да каже нещо… Нямам думи. По професия съм фотограф. За да изкарам пари трябва да се правя на ловец. При това добър ловец, защото това ми е призванието. За два дена успях да уловя всичките слънчеви зайчета, скачащи от изгрева в реката, и зеленината, крокодилът, който също ме зарадва със снимките си. Не успях с елена и сърните, но поне хванах на фокус естествения пчелин и мравунякът с червени мравки. Богат улов! Обстрелът беше успешен за мен. Надявам се и утре да бъде, когато наглася „такъмите“ за риболова, който ми предстои.

В.Софин 5.07.2022год.

Балада за двама

                                                                              

                                            Балада за двама

Идва ведущ грехът,

ако болката в двама е скрита.

Гърдите пали гневът,

ако тръпката вече отлита.

Липсва любовният стон,

ако млъкнат думи гальовни.

Препускат ноти без тон,

ако очи с тишина са виновни.

 

Усмивката идва без глас,

като цялата, глуха вселена.

Но ръцете обзети от страст

болката правят, стопена.

Целувки говорят с наслада.

Палят на двама, телата.

Красива любовна балада,

смекчава гневът у сърцата!

В.Софин

Редовно те напива...

                                                                                         

Редовно те напива

       Добре, че беше жена му. Отказа го от вредния навик да пие в свободното си време с приятели. Напоследък усвои друго правило да пие сам, вкъщи, когато я няма жена му. Тя щом го види пиян, възкликва:

–Пак си пил с приятел!?

–Не, не съм излизал мила…

–Мила е баба ти, а аз ти казвам, че си пил с приятел? -настоява за отговор жената.

-И с кой? – прави се на невинна душица мъжът.

-С цар алкохол разбира се…

–Е той не ми е приятел… -отрича мъжът.

–Не ти е, ама редовно те напива…

В.Софин

Голям авторитет

                                                                                                    

                                                 Голям авторитет

–За мен винаги голям авторитет са били правителствата управлявали след 1989 година до сега държавата ни… - споделя един на приятел.

-Сигурно става дума за икономия на средства? -обобщава приятелят.

-Да. Става дума за непогрешимия нюх на тия правителства от различни партии. Обединява ги, едно. Че не само успяват да вдигат до небесата цените на хранителните продукти и горивата, но и да задържат с цената на всичко съвсем ниски пенсиите и заплатите на гражданите в държавата ни. Хората, които после плащат с лична икономия, непосилни, високите ѝ данъци.

В.Софин

 

 

 

 

На срещата пристигна

                                                                                           

                                     На срещата пристигна

Красива тя – на срещата пристигна -

Сърна с разширени от уплаха, очи.

Взря се в мен с мълчание ми кимна,

а слънцето играеше в косите ѝ с лъчи.

 

Пристигна тя – дали ще ме прегърне -

Сърна с разширени от уплаха очи.

Целуна ме за миг преди да се обърне

към слънцето играещо с нея на лъчи.

 

Красива тя – на срещата пристигна.

Утоли в гърди ми страстите на зноя.

Взря се в мен с усмивка ме достигна -

Сърна трепетна, признала, че е моя!

В.Софин  3.07.2022год.