понеделник, 2 октомври 2023 г.

През връх Орловец до Двуглав в Рила

                                                                                          





                                                    През връх Орловец до Двуглав в Рила

            Когато преходите в Рила зоват, не трябва да има колебания. Или то е само при избор на маршрут. След умуване от наша страна двамата със сина ми Боян взимаме решението. Хем да е близо, хем екстремно. Скални върхове в Рила, колкото искаш. Всеки прави избора си за неделния ден. Дали вкъщи или сред природата. Дали на кафе с приятели или върхове, откъдето дъхът спира на човек и той се чуди как изобщо е възможно това… Възможно е ако сме подготвени за скалния пробег на живота си. Моят отдавна е решен. Той се намира лесно. Винаги сърцето тегли нагоре в лоното на планините.

   Раниците подготвени или строени от предишния ден заедно с щеките, които дават помощ по планинските пътеки заемат мястото си в Пежака на сина ми.

Неделя. Първи октомври. Ден на музиката и поезията. Моята поезия е поредния връх, който ме чака в Мальовишкия дял на Рила. Не трябва да чака. Изборът този път падна на връх Орловец и на близкия му събрат Двуглав.

     Тръгваме от Самоков. Или Пежакът набира скорост по- нездравословните шосета на България. Тук там срещаме по-някой полегнал полицай на пътя, който не  спира порива на колата. Все пак успяваме да стигнем безпрепятствено до Ц П Ш -ето. Централната планинска школа, откъдето само крачки ни делят до началото на приключението. Влизаме с бодра крачка в централния парк на Рила. Каменистия път не пречи на настроението да бъде във висота. С усмивки и приказки за отминали походи стигаме хижа Мальовица.

Нямаме много време за спиране освен за малка група ентусиасти явно, с която разменяме поздрави и с молба от тяхна страна им показваме маркировката, която води до връх Мальовица.

Казваме им и за един маршрут за в бъдеще, който включва Урдини езера като едни от най-красивите в Рила.

   Едва взели си въздух в движение гоним каменистата пътека към връх Мальовица. Срещаме хора, които явно са посрещнали слънцето горе и сега слизат. Освен усмивки разменяме и сутрешни поздрави.

По пътя ни стига един ентусиаст Арчи. Малък смешен палаш. Куче с клепнали огромни уши.

Воден за каишка той не дава на стопанина и глътка въздух. Тегли нагоре като багер.

         Не досаждай на хората, Арчи! – обърна се към него за да му се скара стопанина.

         Изобщо не досажда. Просто е любопитен и иска да подуши кой го е изпреварил нагоре… - чувам се аз да коментирам с усмивка.

На няколко пъти се стигаме по пътеката нагоре. Те са двама. Арчи стопанинът му и този, който носи раница, която му  тежеше.

    Сбогуваме се мило с Арчи и семейството му, защото нашия път се оказва друг. Те поемат към Еленино езеро и връх Мальовица, а ние със сина ми Боян към зъберите наречени Петлите. Трябва да се изкачим встрани от тях до една малка седловина, където ветровете си дават срещи. Заслушани в песента на щеките… Всъщност вятъра се оказа майстор виртуоз. Успяваше да изтръгне ноти от дупките в помощните щеки. Опитах и аз, но уви. Няма как да надминеш нещо, което не се надминава и няма обяснение.

Успяваме да стигнем малката седловина и преди да потеглим по-скалите към въх Орловец обличаме по-сериозни дрехи, чиято цел е да ни сгреят поне за малко. Слънцето скъперник облизва от време на време петите ни в туристически обувки, но на първи октомври все пак не ни подейства сгряващо. Това направиха скалите и пропастите в близост до тях. Гледката освен страшна за някой, за нас беше уникална.

Пълзешком напред! Сякаш чувам заповедта от казармата. Щеките тук не помагат. Нужни са здрави, ръце, сухи гащи и хъс. Е имаме го.

„Маршрутът за изкачване на връх Орловец (2686 м) в Рила е много предизвикателен и е добре да имате опит в планината, добра физическа подготовка и със сигурност да нямате страх от височини. Има опасни участъци, в които трябва много да се внимава.“

Малко история и от уикепедия:

Орловец е връх в Рила планина. Разположен е в Мальовишкия дял на Северозападна Рила. Височината му е 2686 m. н. в.

    Издига се на основното Мальовишко било. Източно от него е вр. Злия зъб, от който го отделя тясно скално седло, наречено Прозореца; оттам на юг се спуска шеметен улей – Синия улей, стигащ до Рилската река на около 1200 метра по-долу. Западно от Орловец билото продължава с назъбения скален гребен Петлите (между върха и първия зъбер, Големия Петел, има дълбоко скалисто седло); този гребен води към Елени връх. Тази част от основното било е с южни склонове, набраздени от улеи, по които се свличат каменопади, лавини, стичат се пороищни води – Злите потоци е тяхното обобщено название.

     Северните склонове на Орловец са изцяло скалисти. Те заграждат Мальовишката долина от югоизток, спускайки се рязко към най-горните ѝ етажи. Южните склонове на върха в горните си части са малко по-полегати, със затревени участъци; спускат се към долината на Рилската река.

Изкачването на върха от туристи е трудно, особено през Петлите; по-леко е от изток, през седлото Прозореца. През зимата е необходимо владеене на алпийски способи.

   Стените на връх Орловец са алпийски обекти. Северозападната стена е висока около 100 m, изградена от гранит и пегматитови шисти, зърнеста, в отделни участъци има лабилни скални блокове. Изкачена е за пръв път през 1935 г. от немските алпинисти Херман Хунд и Тони Видеман. Южната стена е много добра за катерене, но поради по-неудобния достъп до нея не е толкова посещавана.“

    Вече стигнали горе с мисълта за обяд се натъкваме… Освен На връх Орловец и на група туристи с планински водач. Млади планинари в опит да усетят сърцето туптящо на планината. Присъединяваме се и ние с поздравите си, които няма как да отминем.

Тук се беше наредила голяма опашка от хора за снимки. Наложи се да изчакаме да дойде и нашия ред. Търпеливостта понякога не е добро качество особено ако човек го чака още път.

Нейсе. Успяваме да се щракнем или бяхме снимани от една млада дама явила се в наша подкрепа.

От тук се откриват уникални гледки през алпийския прозорец на Мальовишкия дял на Рила.. Започвам с връх Мальовица, вляво от него Елени връх, зъберите Петлите. Ние двамата с Боян, стъпили на Орловец, а след нас гледка към Иглата долу, до нея, връх Двуглав. Над него Злият зъб. В далечината връх Ловница. Скалния терен, който погледите улавят е особено впечатляващ.

Взимаме си довиждане и поемаме към връх Двуглав отсреща.

Следва продължение

В.Софин 2.10.2023год.


събота, 30 септември 2023 г.

Дългия път

 

                                                                               



Дългия път

     Изминах дълъг път. Не ми беше лесно. Опитвах да се изкача, горе. Там, където първо Слънцето с усмивката,  изгрява. Опитах! Винаги се спирах в подножието на планината. Виждаше ми се прекалено трудно това изкачване. Малодушието спираше порива ми. Гледах горе как в небето изгряват звезди, а Луната извлича най- добрия си поглед за мен. Гледах и въздишах. Да, но ако исках да стана нещо, поне да не бъда нищо, се реших. Костваше ми време. Стъпка по стъпка. Крачка малка, после голяма… Измина много време. Косите ми започнаха да се оцветяват в бяло. Изведнъж се реших. Нямах повече време за отлагане. Поех нагоре по пътя.  Срещнах препятствия. Често пъти, неодобрение и неразбиране в очите на хората. Въпреки това положих усилие да правя стъпките си. Днес една, утре две. А в други ден може би мислех си ще успея и повече. Най- накрая победи упоритостта или инатът ми. И днес все още си задавам въпроси като: Как? Защо аз? А трябваше ли? Заслужавах ли да изкача върха? Може би, не. Но все пак бях тръгнал и трябваше да се видя горе. Там високо в свободен полет сред орли, соколи, въздух, облаци и свобода, която долу не бе разрешена.

     Вече стъпил на върха осъзнах себе си. Разбрах, че съм прашинка. Всъщност прашинката на времето, която се опитваше с помощта на вятъра да се издигне. А заслужавах ли го? Този връх и свобода!

      Някога навярно ще ме мислят. Някога някои от хората ще разсъждават. Но никой няма да стигне истината.

      Всеки сам без чужда помощ изкачва своите върхове в живота. Тук, майка и баща не са в помощ. Не са и институции, които спонсорират. Тук съм сам. Единствен. Върха ме чака. Все още има търпение. Моето вече взе да се изчерпва. Нужно ми е усилие. Едно малко, последно. Да надникна над върха. Само да погледна долу. И стига ми. Всъщност ми е много. Един поглед казват не стига. Но на мен, стига ми едно. Да обичам България, Родината да мисля за нея, и ми става болно, когато има както казваше някога шефа ми мижитурки има много, които я продават.

В.Софин 30.09.2023год. Самоков


петък, 29 септември 2023 г.

Понякога

                                                                                              




Понякога

Понякога събужда се морякът в мен.

Понякога колеблив, понякога длъжен.

Не идва честичко, дори не всеки ден,

в бурята със спасение за някой тъжен.

 

Понякога вълните блъскат се у мен.

Понякога тихи, понякога са шумни.

Удавят болката на тъжния ми ден

с поетични действията си безумни.

 

 Понякога ми стига усмивката за ден.

Понякога ирония, понякога с любов.

Тя идва в мен с най - щастливия си плен,

 с нов стих за всеки, мил и откровен!

 

В.Софин 29.09.2023год.


четвъртък, 28 септември 2023 г.

В залез Боровец ме гледа

                                                                                





                                          В залез Боровец ме гледа

Когато в залез Боровец ме гледа

и вятър в клоните навява спомен,

в небето горе със сянката си бледа

Луната прегръща света, огромен!

 

Когато в залез Боровец ме гледа

и връща мило слънцето мечтите

лъчите палят обич в слънчогледа

който влюбено преследва, дните.

 

Когато в залез Боровец ме гледа,

и пее в жълто красивата си песен

очите търсят триумфа ми в победа -

една любов пристигнала на есен!

В.Софин


неделя, 24 септември 2023 г.

Щастието в нещастието на къщата

                                                                                 





                                          Щастието в нещастието на къщата

„В УЧИЛИЩЕТО НА ЖИВОТА НЯМА ПОЧИВНИ ДНИ“

/ЛОЗУНГ НА ЕДИН КАМИОН, ПЪТУВАЩ ОТ БАЙЯ ДО РИО де ЖАНЕЙРО/

Откъс от „Пастири на нощта“ на Жоржи Амаду

    Имало едно време. И днес го има. Къща определена за събаряне. Напоследък ако не паднеше някоя сама идваха, чуковете и техниката да я събарят.

    Имаше късмет в нещастието. Тъкмо бяха дошли. Оградата отдавна вече я нямаше. Пристъпиха с недоволното си ръмжене, машините. Тъкмо издигаха

 първата кофа на единия от багерите, когато се чу:

         Стойте! Купувам я!

         И кой сте вие дето давате такова предложение? А имате ли достатъчно пари за да си го позволите? -чуха се питания от различни страни.

         Но, моля ви! Всичко ще бъде наред… - прозвуча молбата на мераклията поискал да купи къщата.

         Не може ли първо да я бутнем, защото е стара пък после ще си построите нова?

         Искам я идентична иначе няма как да ви дам пари за празно място.

Разбраха се. Изтръпнала в страх от неизвестното, къщата надаваше ухо на ставащото. Тъкмо се почувства спасена, когато я почнаха…

Всъщност извади късмет. Дойдоха майстори и старата съборетина, която някой трудно би определил за къща при това годна за живеене придоби съвсем друг вид.

Вложиха цялото си майсторство, хора, които обичаха творчеството.

Съвсем обновена къщата заприлича на нагиздена красавица. Беше намерила щастие в нещастието.

Други  като нея нямаха този късмет. Времето неумолим палач отнемаше една по една „главите“ на старите къщи. Някога всички те горди, гиздави като булки сега унили, почти без живец  тях. Никой не забелязваше как за една нощ просто някои къщи преставаха да съществуват. Купчина прах, изгнили дъски, греди, счупени керемиди с мъх по-тях… И после пак то времето с помощта на вятъра и дъжда успяваше да издигне могили на местата, където някога бе имало къщи. Всъщност милостиво ги погребваше. Някога, когато години, а и векове изминат, хората ще открият останките на рухналите къщи. Археологическите разкопки ще съобщят някои неща за стопаните живели там.

Всъщност нищо ново. Старата мода си отива, после отново след време милостиво се открива като нова.

Изникват построени къщи в стар стил. Сгради, които вече ги няма намират отново мястото си сред хората.

Всеки един от нас, колкото и нещастен да е, открива нов път на щастие, което го чака само ако е успял да вникне във времето, което пази историята на живота на много от хората, които вече не са сред нас.

Същото като рухналите къщи скрити под могилите, някои от които сега разкрити отговарят на въпросите: „Какви сме били? Защо такива, станахме? Имаме ли бъдеще? Любовта вечна ли е или кратък сън, от който непрекъснато се усещаме будни?

Щастието в нещастието, възможно ли е да има бъдеще?

„В УЧИЛИЩЕТО НА ЖИВОТА НЯМА ПОЧИВНИ ДНИ“

В.СОФИН 24.09.2023год.

 


събота, 23 септември 2023 г.

С тъга

 

                                                                            




С тъга

Мечтаят нозете ми за върхове.

Сърбят ръцете ми за писане.

Измислени отнемат цели листове

готови буквите ми за изстискване.

 

Мечтаят очите ми за върхове.

Сърбят ръцете ми за взимане.

Изкушение цветно днес зове –

узаконени снимките ми снимани.

 

Мечтаят годините ми в залеза.

Младостта ми избягала сега.

Стоя унил  в ръждясал прелеза

и мисля си за любовта с тъга!

В.Софин 23.09.2023год.


петък, 22 септември 2023 г.

Интересна книга

                                                                                         





                                                                      Интересна книга

     Прочетоха с интерес книгата. Даже бяха толкава впечатлени, че си водиха и записки. Докато умуваха, защо е написана точно по такъв начин се появи друга… Пак книга, съвсем нова миришеща на знание. Старата я забравиха. Че изобщо дали беше съществувала? Някой в небрежност блъсна записките за нея от бюрото, и те се разпиляха като бели лястовици на, които не беше дошло времето да заминат на юг.

Веднага беше извикана чистачката. Все пак удобно е… Не мислите ли? Чистачка появяваща се навреме за да изчисти бележките по мисленето.

Прилежна, тя събра белите листи пръснати като лястовици, огледа се безпомощно и като не видя съчувствие в очите на хората, които бяха заети с прочитането на новата книга, взе, че ги хвърли в пламъците на печката. Така де! Все пак беше зима, студено и някой трябваше да разпали огъня за да стигне топлината за всички.

Безпогрешен последният с пламъци вечно гладен изяде листите по дискусиите  записките за нея. Не забрави и книгата да глътне, която преди беше прочетена с интерес от всички.

Времето налагаше правила. Някои безкомпромисни. Други наложителни. А и такива, които са безумни.

Новата книга предизвика интерес. При това голям. Започнаха дискусии, спорове, записки…

Един ден и тя беше забравена. А беше ли съществувала преди? Може би ни се искаше да е така Мечтаехме да я опазим. Всъщност времето беше благоприятно. Изгоря и тя на кладата като посестримата си. Записките за нея се пръснаха като ято бели гълъби. Един от тях с помощта на вятъра излетя, и влетя през прозореца на стаята ми.  Надвеси се на мен и кацна на бюрото ми. Озадачен го грабнах с идеята да му намеря място в кошчето за боклук. Все пак очите ми с любопитство се вторачиха на „пришълеца“, докато ръцете ми настойчиво се бореха с белия лист дошъл неизвестно откъде.

Вътре прочетох само три оцелели думи:  Сега накъде? Защо и трябва ли да има бъдеще?

Въз основа на белия гълъб влетял през прозореца ми написах новата си книга. Посрещнаха я с овации. Заваляха дискусии, записки и коментари. А после?

После всъщност ме забравиха, защото им просветна за предишната книга изгоряла на кладата от другия автор на когото така и не можаха да се сетят за името.

Не за друго, а защото времето имаше способност да забравя белите лястовици и разбира се гълъбите, които просто мечтаеха за любов.

В.Софин 22.09.2023год.