Щастлива приказка
Искаме ли да развеселим детето
Приказка трябва да му прочетем.
Щом щастливо вдигне си нослето
със сигурност с очи ще разберем.
За малки феи и дракони крилати;
За царства и принцеси непознати.
Наконтени принцове неосъзнати
и джуджета измислени от дядо Злати.
Подскачат палави зайчета, игриви.
Сърнички спорят с хитри таралежи.
Всички в гората обзети от стремежи
се надяват детето да ги забележи!
В.Софин 1.02.2024год.
С кого да вдигна глас?
На контролно се явихме двама в час.
Заедно се поизмъчихме със Атанас.
Преписахме по математика със Спас.
Тогава, бяхме малки още първи клас!
На матура се явихме трима с власт .
Инспектор, учител и джиесемът „Аз“.
Задачките реши ми той без страст…
Изпита изкарах точно с шест от „раз“!
После на работа явих се само, Аз.
На гурбет бе, приятелят ми Спас.
Нямаше, с кого да вдигна глас!
Уволни ме строг шефът, Атанас!
В.Софин
Нишката на времето
Докато почиствах стария килер освен прах
внезапно забелязах кълбо от прежда. Стоеше си долу в ниското и не пречеше на
никого. Някога то беше успяло да се скрие изпадайки през задната дъска на дървения
стелаж правен някога от дядо ми. И сега стоеше и ме зяпаше. Зяпах го и аз.
Стоеше си спокойно долу в компанията на паяци и изплетени мрежи от тях.
Успях да го
докосна. Какво пък, вдигнах го, подържах го в ръка и тъкмо, когато мислех
да го изхвърля на боклука изведнъж
нишката, първата, която го държеше за да не се разплете внезапно се разпадна.
Извиках в изненада и го изпуснах на пода в килера. Докато
падаше се опитах да го задържа. Уви не ми се удаде да го сторя. Хванах само
следващата нишка на кълбото. Сякаш това чакало то се търкулна и няколко истории
позабравени от времето внезапно оживяха. Миналото се материализира пред мен.
Баба ми с прежда и хурка в ръката точеше нишки от вълната на
овцете, които те двамата с дядо гледаха. Полека лека импровизирана дървена
въртележка събираше целия този труд на едно място. Дядо ми се хвърляше на помощ
на баба като навиваше от нишките, кълбета. Много кълбета, които бяха безцветни.
След като преждата се боядисаше баба ми започваше да плете. Какви топли домашни
чорапи за зимата, само… И не само! Пуловери, ръкавици, фланели… и всичко това с
майсторство. Взимаше мярка от крака ми и вече се виждах в чорапи, в които студа
не надничаше. Усещах на ръцете си, ръкавици изплетени мераклийски, където също
мразът не се вмъкваше. Гърбът ми с топъл пуловер или фланела също се чувстваше
добре защитен.
Всичко това изчезна
за миг като с машина на времето и аз се озовах отново в килера, където паяци си
даваха среща и изплитаха мрежи.
Понечих да вдигна падналото кълбо с прежда забравена някога
от баба ми. Вдигнах го. Огледах го и ми се стори сякаш говори на странен
позабравен език.
Чух баба ми да се кара на дядо, че е забравил да нахрани
птиците на двора:
–
А, бе дърто… /тя така му викаше на галено,
неразбрано днес от нас по- младите/ Ти защо забрави да нахраниш пилците на
дворо…?
А пък дядо само се по усмихна и отвърна:
–Бабо Марийо, аз бъркам ли ти се в
преждата? Сама плетеш, пускаш нишки та дори и мене включваш на помощ. Дядо Георги
си знае работата. Ще нахрани, пилците, ще сложи сено на овцете, ще издои
кравата и дори Дорчо /конят/ няма да бъде забравен…
Докато изтичаше този някогашен диалог между
баба ми и дядо, отново изпуснах кълбото. Сякаш беше станало толкова плъзгаво,
от спомени, че не можех да го удържа.
Литна между дъските /пода/ на килера и се
скри най-отзад, където си беше преди да го намеря.
Всъщност длъжен ли бях да го изваждам
отново? Да се измъчвам с нещо, което е минало? Трябваше ли да помня?
Все пак, баба Мария и дядо Георги нямаше
как да забравя. Конят Дорчо също.
Недоволният глас на баба Мария прозвуча
отново:
–
Ти, дърто ще убиеш детето, бе. Защо го качваш на
Дорчо? Ще падне и тогава какво ще кажем на баща му като се върне от работа
довечера?
Дядо се засмива на твърдението на баба и
гласът му отново ме хваща неподготвен за това, което чуха тогава ушите ми.
–
Бабо Марийо! Не бой се! Внукът ти като порасте
ще иде войник. Трябва да умее някои неща още от малък…
–
И това ли е, да падне от коня? – ухапа дядо с
думи, баба ми, Мария.
–
Не! Той трябва да се научи да е силен, смел и да
взима решения. Те ще му трябват в живота, който му предстои. А иначе дядо
Георги внимава и Дорчо няма да стори нищо на детето…
Чух баба да мърмори, но на дядо Георги
доводите бяха железни. Не търпеше да му дават акъл. Всъщност той си го имаше в
повече от други хора. Умееше толкова много неща. А пък аз тогава нищо, ако не
се смяташе, че ходех редовно на училище.
Дядо дори четеше. Интересно ми беше, когато
сложил очила се впускаше в приключения за каубои, индианци и чужди земи.
Покрай него и аз обикнах да чета. И не
само, защото прописах. Сам не зная защо го сторих? Може би вътрешна нужда да се
върна там откъдето някога тръгнах. От люлката, ламариненото корито в което
майка ми ме къпеше; строгия глас на баща ми не търпящ възражение за моят каприз
да не ям всичко, което не харесвах.
Имах ли право да махна кълбото? Да го
оставя на паяците да си изплетат чорапи и ръкавици за зимата? Имах ли това
право да унищожа нишката от спомени, която ме преследваше в живота, а и днес
още ме измъчва. Идва насън, разплита се и като машина на времето ме връща там в детството.
Докато се чудех какъв избор да направя до
мен стигна непоколебимия глас на съпругата ми:
–
Какво се мотаеш още долу! Не се май, а всичко на
боклука, че е изгнило!
Опитах се да имитирам гласа на дядо си в
отговор:
–Ти, скъпа не ги разбираш тези неща.
–
Да бе! Някакви стари изгнили дъски от времето… прозвуча
безкомпромисен гласа на скъпата.
–
Има кълбо с прежда… -чух се в отговор.
–
И какво като има?
–
Питах се дали би ми изплела ръкавици за зимата…
–
Още един откачен! -скъпата веднага ме определи
като полудял. Може би има право, но спомените, моите от детството са ми скъпи и
няма как да ги изтрия…
После се сетих, времето щеше да го стори
вместо мен. То ще изтрие не само спомените ми, но и мен самия…
Заплаках.
Скъпата чу хълцането. Беше безкрайно
учудена.
–Ех, старче
- рече ми, тя. Остаряваш! Погледни на двора внучката ти, Софи как си
играе и те чака…
–
Че, защо?
–
Да и разкажеш нова приказка.
Внезапно се осъзнах.
Вече имах нова не разказана приказка. Моята преживяна приказка. За времена,
които няма да се върнат никога. За баба Мария, дядо Георги, конят Дорчо и
разбира се за кълбото прежда, което се беше разплело донякъде само за да ми
върне изгубеното детство.
В.Софин 30.01.2024год.
Дядо вече не чете
Дядо до печката седи.
Не разказва приказки, мълчи.
Не е свеж както преди.
На лицето му, старостта личи.
–Дядо мили, защо мълчиш?
Защо, приказки не ми четеш?
Надзърни в книжката и виж
нарисуван там, има таралеж!
–Внучке дядо вече вижда трудно.
Не са му в помощ даже очилата.
Иди при баба, още вижда чудно.
Тя ще ти чете за таралежа у гората!
В.Софин
Без Ботевия стих
Някой ден ще ги забравят.
Ще изтлее споменът за миг.
Други хора ще благославят
без да сещат Ботевия стих!
Някой ден съвсем ще ги изтрият.
Ще изчезне споменът за тях…!
В тъмното образите ще ги скрият.
Ще пръснат тленния им прах!
Някой ден наистина ще я забравят…!
Ще изменят Историята за миг.
На Идоли измислени ще се покланят
без да сещат българския лик!
В.Софин 27.01.2024год.
Не съвсем Коледна приказка
Приказка не съвсем позната
за Червена Шапчица в зората,
тръгнала сама насред гората,
да дари на баба – коледна, елхата.
По пътя взела, че срещнала вълка.
С брадвата си остра, той в ръка
търсил да отсече за печката дърва.
Щом съзрял я Вълчо я попитал:
„Каква Червена Шапчица си ти?
Я огледай се! При мен, поспри!“
„Бързам Вълчо при милата ми баба,
която живее в края на гората.
Аз съм внучка ѝ, дето, тя очаква…!“
„Че защо пък, баба ти, те чака!?“
И защо държиш Елха в ръката!?“
„Ти, Вълчо нищо не разбираш!
Нямаш баба дето с точност смята
кога да украси за Коледа, Елхата!
„Е, Вълчо вярно, не разбира,
но все пак щастието си намира,
с Червена Шапчица в гората,
която знае как да го подсеща,
че щом е с брадва, той в ръката
ще намери, Елхичка на децата!
В.Софин 26.01.2024год.
Куче, дете и коте
Едно куче не може да говори -
нито пък да пише и чете.
Но умее хитро с нас да спори
с глас, когато иска да яде!
Едно дете може да мърмори
щом уроци трябва да чете.
Но умее с майка си да спори,
когато с език лъжа, плете!
Едно коте да плаче не може.
Нито да се мръщи на храна.
Но умее с мъркане да спори,
когато стане дума за игра!
В.Софин
