вторник, 12 март 2024 г.

Пироните на Насо

                                                                                 




                                            Пироните на Насо

     Наше село всички го знаят. А тия, които се съмняват, нека им кажа, че от Ливадово по убаво нема. От реката дето хвърляме у нея боклуците, също… Но това е друга тема, която не бива да ни отклонява мислите от Гюро. Няма ли го него значи нищо не става. И ако става, това значи в центъра на събитията е той. Само той и никой друг. Може би съседът Насо, но той не може да си го мери аршина с тоя на Гюро.

Та така значи.

     Ей така на пролет. В първия си полет, Гюро забелязал, че отпред пред къщата му оградата не стои добре. Затова се сетил, че има жена Гюровица, която не давала пиле да прехвръкне в двора им. Щом му светнала в червено оградата разклатена от отиващата си Зима, той реагирал с думите:

         Жено, ма… Я иди да искаш теслата от Насо! И малко пирони, че трябва да прикова оградата пред къщи. Виж само колко е виснала!

Гюровица се учудила, но все пак решила преди да стори нещо да попита за да не стори грешка:

         А бе Гоше само да се разясним. Нали си имаме тесла, бе?

         Ей, жена нямаш акъл, ма! Може и да имаме тесла, даже не една а цели три, но си немаме пирони… Чух, че било скъпнало желязото!... Защо да хвърляме на вятъра пари, които може да си стоят при нас?

         А, така ли било… Пък аз си помислих… - не се доизказала Гюровица затова Гюро поел щафетата на изказ от нея:

         Що, ма?

         Ами май, Насо комшията ме аресва….

         Че, я защо  пращам тебе, ма! Нали именно затова. На мене ще откаже…

         И оти, Гоше? Що си му сторил, та не те аресва? – попитала учудена, Гюровица.

         Е, па… Две от теслите са негови… Поне бяха! Он още се надява, че Гюро ще ги върне… Но я си знам, на куково лето ще стане това.

         Значи от сега си нема тесла? – попитала Гюровица загрижена, че Насо си няма инструмент, с който да кове пирони.

         А бе дали има или не, това не е важно. Важното е да ти даде пирони.

         А ако нема? Какво, тогава? – попитала Гюровица, но Гюро не трепнал в отговора си:

         Има със сигурност. Знам го. Все се запасява.

         И защо му е да го прави? – не се отказала да спори, Гюровица.

         Ами моя милост, Гюро като пийнем две ракии и току почнем да трошим. И нали съседската ограда, която е на Насо най-близо, там изливам злобата си.

         Все пак, защо Гоше точно у него? Да не би да ревнуваш мене, та затова…? -попитала Гюровица, а отговора прокънтял:

         Ти ли ма? Не, не те ревнувам. Яд ме е, че като пийнем две ракии и вече нема повече. Свършила… Насо съседа е скръндза и не иска да ме черпи повече. Сякаш, ще му изпия иманьето.

Май много се разприказвахме с тебе, жена. Я иди у Насо, че току виж си го изпуснала. После върви, че го гони!... -наредил безпрекословната си заповед, Гюро и застанал в очакване на безплатни пирони от съседа, Насо.

В.Софин 12.03.2024год.

 


събота, 9 март 2024 г.

Най-рано кой се буди

 

                                                                  



                                          Най рано, кой се буди?

В очи детски слънчицето грее

докато сутрин весело изгрява.

Трудолюбив петелът рано пее,

щом трябва ред да въдворява.

 

В леглото Дядо сладко се изтяга

Спи му се. Хич не му се шава.

Готова вече закуската протяга

Бабата, която най-рано става.

 

Внучката двора вече е помела

с метла нова, но много неумела.

Кучето Шаро гледа, лае и се чуди:

Кой от всички рано най се буди!?

В.Софин 9.03.2024год.

 

 

 

 


четвъртък, 7 март 2024 г.

Без почивка

 

                                                                                        



                                                           Без почивка                                       

      Цял ден бях в очакване. Напрежението ми растеше неистово. Нямаше обаче обаждане. Освен едно. Рано сутринта: „Очаквайте пратка“. Успях да пия кафе с приятел и дори по едно малко за кураж. Това не ми помагаше, но поне успокояваше временно душата ми. Обядвах като ушите ми бяха отворени докрай. Напрежението се засилваше. Уви! Джиесемът така и не пожела да ме осветли по-въпроса. Пратка нямаше. Но аз все пак очаквах обаждане. Вече се бях предал на мързела. Леглото тихо стенеше с ръждясалите си пружини под мен. Стенех и аз мълчаливо. Внезапен звън прекъсна леката дрямка, която ме обхващаше докато бях в очакване. Хвърлих едно око на стенния часовник, който ми съобщаваше верния час. Шестнайсет часа. Очакването ми беше за пратката. Вместо да чуя указанието, че мога да изляза от къщи и да платя това, което не очаквах. А всъщност очаквах ли пратка? Докато джиесемът ми грозно надигаше глас една ръка, моята се протегна, за да го избави от граченето.

    В ушите ми прозвуча: „Чувствайте се поканен сте на изложба с картини на художници, които си заслужават виждането, господине. Времето и мястото на събитието, 17 и 30 в читалището в града ни! И моля ви, не закъснявайте!“

            Докато осмислях предложението за да дам отговор, джиесемът или по точно от другата страна на линията затвориха. Още ми е странно. Коя беше дамата дето ми звънна, и защо бях поканен на изложба?

Дали път това не беше пратката? Която очаквах през целия си пропилян ден. Пропилян не затова, че се видяхме с приятеля на кафе и пихме по едно малко. Може би очакването, което бавно ме убиваше. То беше виновно.

Запитах се, защо трябваше да изтърпявам такова посегателство над моята скромна личност?

    Имах ли избор? Всъщност като се замислих явно съм имал. Куражът обаче не ми беше стигнал. Кураж всъщност, едно копче, което изключваше гласът на джиесемът, който си позволяваше да ме обезпокои в единствения ден през седмицата в който имах почивка.

В.Софин 7.03.2024год.

 

 

 


Крокодил и хипопотам

 

                                                                           


                                                          


                            Крокодил и хипопотам

Видян край Нил

огромен крокодил,

който сили не пестил

докато във водата крил -

зъбите с които, бил!

Там живял и хипопотам,

който също бил, голям.

Със зъбите си той без срам

хапвал растения на килограм -

двеста, а не някакъв си грам!

В. Софин 7.03.2024год.

 


Още живея

                                                                                  




Още живея

Щом цяла нощ се веселих

Устните ѝ бяха само мои

Целувките си щом не крих

тя влезе в моите устои…

Сърцето си, което ѝ дарих

единствено си бе за нея

Чаша щом от любовта отпих

усетих, още тук съм и живея!

В.Софин


вторник, 5 март 2024 г.

Да убия час

                                                                                         




                                                        Да убия, час

        Всъщност оказа се трудно. Нямаше обаче, къде да мърдам. Налагаше се да убия, час. Та откровено изглеждаше лесно. Даже прекалено. Та какво е час в сравнение с ден, седмица, а и месец, дори? Нищо! Ако бе секунда, нямаше да се замисля. Едва ли ще имам време да се почеша. Дори и да се среша, не стига. Но, цял час!? Всъщност това са шейсет минути. Времето отброява, секундите. Изтичат минути. Пет, десет, но чак шейсет… Прекалено много! Но ако ми остава час да живея? Прекалено малко е тоя, миг, бих казал. Докато поема дъх и трябва да се сбогувам. Да се сбогувам с вятъра, слънцето, а и с любовта. Да не забравя и песента, музиката, природата… Завинаги!

         Мразя сбогуването. Всъщност радвам се на срещата. Но, когато времето изтича… Секундите летят. Не, не ми се иска. Не желая да се сбогувам. Да прекъсна връзката? Всъщност час време за убиване. Мога ли да убия тоя, час. Да го ликвидирам така, че да не остане и миг, запомнящ?

  Явно, не!

    В отрязъка от времето, този час, всъщност е прекалено много. Какво е това лигавене? Умирай, дявол да те вземе! Но, колкото и да го мъча този час се влачеше, не в мигове, а с години.

Как да го изтрия? Да го ликвидирам от погледа си…! Да знам, че не е съществувал. А всъщност съществувал ли е!?

Ами аз, не съм ли решението!. Еврика! Ето на, тук съм! Още живея и дишам. Значи съществувам. А дали е сигурно? Кой може да ми каже?

   Спомените изневеряват. И само те ли?

„Така било е и пак така ще бъде!“ -Никола Вапцаров

Нима?

     Иска ми се! Няма как. В отрязъка навремето, точно един час, не повече… Сетих се за, майка и баща, които вече не са до мен с подкрепата си; спомних си казармата и приятелствата двегодишни, които останаха там; първата любов; сватбата, децата, които отгледах…

   Часът мина! Не бе учебен. Все пак навремето беше 45 минути. Днес е, четиридесет за учениците. Дали е много? Може би прекалено, много?

Шейсет минути! Час, как да го убия?

В. Софин 5.03.2024год.

 


неделя, 3 март 2024 г.

Изгодна мъка

 


                                                                                       



                  Изгодна мъка

Прекалено тъжно на хазарт

да проиграем – „Трети март“.

Едва ли някой ще ни ръкопляска

щом украсим се с чуждата окраска.

Вместо българското знаме родно,

да сме с украински флага, благородно!

Така в контрола на очите европейски

ще опитаме да заживеем бейски.

Ако пък изобщо не успеем…

Поне с алкохол да се налеем

за да забравим мъката ни родна,

която за големите държави е угодна!

В.Софин