С любовта
Отдавна вече аз съм изморен -
да бъда млад отново да живея.
Есента обагри клоните по мен
капят побелелите коси от нея!
Любовта бе за мене господарка.
Слуга в краката ѝ; роб дори ѝ бях!
Покорен от целувката ѝ жарка
ведно с нея под една ръка вървях!
Отдавна вече страдам изморен
да бъда млад – отново да живея.
Но идва плаващ спомен удивен –
на морето двамата, живеем с нея!
В. Софин на И. Б. 28.05.2025год.
Пленник
Аз съм пленник твой, море.
Стъпките ми вятъра ги скри,
с пелена изградена от мечти;
с простор любов дето ми откри!
Гледам изгрева над моя път.
Лъчи пронизват мойта гръд.
Празнуват очите с морски кът -
душата ми изпратена на съд!
Ще страдам от теб море, ранен;
ще запомня летен всеки ден,
когато любимата идваше за мен
за срещата със изгрева роден!
В.Софин 28.09.2025год. на В. Б.
Ако истината беше друга не бих я разказал:
Кемал – пациентът хулиган
Лежите. И не само
Вие. Всъщност сте болен. Болничното легло не Ви предлага много възможности.
В утринта изписват
оздравял пациент. Другите три легла все още са заети. На едното лежите и Вие
докато разсъждавате до кога ще настоява за изправяне гърбът ви. Всички заедно с
Вас са готови да изтърпят всички кръгове на ада само с една мисъл -оздравяване.
Тъкмо се отнасяте в царството на „Морфей“ съня, когато изведнъж
в обедната тишина нахлува не търпящ възражение, шум.
Карат с количка нов пациент, който сумти недоволно и обявява,
че още в реанимацията се бил скарал с всички. И затова били го местели в
отделението. Стая №303. Вашата или, където лежите за момента на истината.
Замисляте се, когато изведнъж дочувате, че новодошлия се
казва Кемал. Хубаво име. Но истинския Кемал Ататюрк едва ли би се гордял, че
някой толкова недостоен носи името му.
Изведнъж чувате заедно с другите двама пациенти наблюдаващи
приземяването в леглото на болния новодошъл или докаран от реанимация нов
пациент.
–Ох, полека бе! Къде ми е патеричката?
Чувате санитарката да отговаря:
–
Тука са ти нещата. Никой не ти ги е взел.
Благодарение на
санитаря и санитарката гледате как настаняват Кемал в леглото. Едва го оставят,
когато се опитва да става събаряйки патеричката си. Тя, която обзета от
скромност наблюдаваше ставащото заедно с Вас.
–Къде тръгна? – срещат го строгите очи на медицинската
сестра отговаряща за отделението на урологията, където повечето пациенти упражняват
пикаенето в катетри и наранено самочувствие.
–
А, помогни ми да стана, че не мога сам да отида
до тоалетна! – заповядва, а не се моли, Кемал.
–
Не може да ставаш! Цял си окичен с маркучи. Ще ти
дадем, подлога и готово…
–
Ама аз искам!... – мучи недоволен Кемал чийто
ръст на голямо охранено прасе констатира с огромния му фрапиращ корем. По него
личат многобройни разрезите, опитите, които медиците бяха успели да направят. Подрязван,
Кемал, но без успех да изкоренят нещото, което се носи свободно в душата му.
Хулиган, който иска и не признава заповеди,
които се отнасят за здравословното му състояние.
Все едно искаше да каже, че не му пука от нищо щом се отнася
до него.
Гледате, мълчите и си дивите заедно с другите пациенти в
стаята.
Изведнъж тишината е простреляна успешно от гласа на Кемал:
–
Сестра! Сестра! Когато ти трябват ги няма
никакви!
И веднага след това натиска
звънеца над кревата си.
Отнякъде се чува недоволен женски глас:
–
Какво искаш сега? – и медицинската сестра се
появява готова да удуши на мига, Кемал.
–
Ами… Да ти дам малко пари да ми купиш вода, че
нямам за пиене!
–
Какво!? -беснее сестрата. -Аз отговарям за
трийсет пациента в момента, а ти си мислиш, че не съм на работа!? Питай
санитарката! Ако иска нека тя да ти вземе… И престани да викаш и звъниш, Кемале!
–
Добре де… Аз, исках само вода.
Санитарката благоразположена към Кемал
отива да търси навън вода за прежаднелия пациент хулиган.
Докато сумти под тежестта, която носи в
корема си, Кемал има посещение. Синът и внукът му носещ гордо, неговото име.
Оставят му храна, натурален сок и вода. После си отиват и
нещата ескалират…
Гледате как Кемал пие от натуралния сок макар да му бяха
забранили заради киселините, които бяха взели на подбив търбуха му.
Когато някой от Вас в болничната стая се опитва да разговаря
по-джиесема с близките си дочувате гласа на Кемал, който мисли, че приказвате на
него.
Такъв пациент не бяхте срещали, нито виждали. Но сега бяхте
длъжни да го изтърпите. Стискате зъби и очи, но мехурът ви напомня за себе си.
Ставате за посещение в тоалетната, но и Кемал иска да става. Даже Ви се моли да
му подадете ръка.
Мислите. Мислите все
пак сме хора и помагате.
Санитарката дава закупената вода на Кемал и той е доволен
донякъде.
След малко, когато тишината моли за спокойствие, но гласът
на Кемал не дава:
–
Сестра, сестра!
И когато липсва ответен отзив
натиска звънеца за отговор. Той не закъснява. Заедно със сестрата в болничната
стая нахлува ѝ нейния кипящия глас от възмущение:
–
Стига, Кемале! Какво сега…искаш?
–
Ами повърнах! Виках те, виках, а ти не идваше!
Сестрата не може да повярва на очите
си. На пода до леглото на Кемал забъркан бъркоч изскочил от червата на болния.
Обезумяла от видяното сестрата, а не санитарката почва да
чисти. Когато се справя, пита:
–
Ти, Кемале да не си ял нещо? Доктора ти забрани…
–
А, не! Пих само една капачка натурален сок…
–
Ама нали доктора ти забрани. Пък аз си мислех,
че само яденето е забранил. – не се предава да оспорва решението на лекарите,
Кемал.
За момент остава облекчен от повръщането,
но едва сестрата се отдалечава и звъни пак.
Отдалеч се дочува гласът ѝ изригващ като лава от кратер:
–
Какво искаш, Кемале!
–
Ами ела де, ела! Какво ще кажеш да ми разтриеш
малко краката, че са се схванали от леглото.
Съвсем близко изсумтяването от
гласа на сестрата не обещава разтривка за Кемал. Нито пък му дава целувка или
предимство някакво:
–Ти, какво? Подиграваш ли се?
–Не напротив! Ще ти платя за
услугата. Не искам да е безплатно.
–
Аз съм на работа, не забравяш ли, че ти казах.
Не си само ти важен тука! Една сестра на трийсет, пациента… Докато ги обиколя…
Следва продължение
В. Софин 27.09.2025год.
Не е справедливо
–
Докторе не е справедливо някак си…? -разсъждава
отегчен от многобройни манипулации по тялото му пациент.
–
За какво става дума!? – гледа учудено лекарят и
търси отговор.
–
Ами да видим! Два крака, две възможности; две
ръце също… и забележете докторе само един ум . А ако бяха два тогава бих
стигнал до космоса и не само там, а още по далече…
–
Така е! Но виж има справедливост. На катетър си
драги… И забележи само на един, а ако беше на два, тогава?
–
Тогава докторе нямаше да има живот! -мърмори пациентът
разбрал, защо му е нужен само един ум!
Както казват понякога хората: „от
повече глава не боли!“ Да ама ако се прекали тогава нещата ескалират и
избухват!
Един ум, но много възможности! Две, ръце за здрависване;
две очи да виждат и преценяват; две уши да чуват, и два крака готови да хукнат
нанякъде, където само те си знаят.
В. Софин 27.09.2025год.
В първия ден
Борко вече е спортист,
облечен спортно - тича чист.
Тренира бягане момчето,
Вятър не достига му вратлето!
Усеща силата си на ръцете -
раздвижват в стимул коленете.
Сутрин състезава се с зората –
тича, неуморен е с краката!
Музикант е брат му Гошо
на китара свири, няма лошо.
Тренира с дрънкане
момчето
струните, с които често е заето!
Държи китара във ръцете.
Тактува със стимул - коленете.
Следва буен ритъма с ушите -
в унисон мига даже със очите!
Сестричката им Светла е голяма.
Утре ще е в първи клас!
Ще рецитира заедно със мама -
стихче научено на глас.
Азбуката още тя, не знае.
Трудно даже, смята на ръце.
Но в класа ѝ всеки ще узнае –
за стихчето цитирано с сърце!
В. Софин 14.09.2025год.
МИШЕНАТА
Бяха му платили предварително половината сума. Но тия, които го наеха
искаха представянето му да е успешно.
Затова беше тук на брега край морето. Налагаше се да изучи
навиците на „Жертвата“. Знаеше, че МИШЕНАТА няма да му избяга. Човек знае две и
двеста, но Господ разполага! Винаги съществуваха рискове. Затова мъжът беше тук
няколко дена преди шоуто да се състои.
Забеляза я. Млада
жена излязла покрай морето на разходка рано сутринта. Пречка!
Нямаше как да рискува и да измъкне от чантата прибора, който
пазеше грижливо. Нямаше да го извади, да обере спусъка и направи първия си
опит. Когато младата жена отмина вече беше станало късно за каквото и да е.
Прекалено късно за действие от негова страна.
МИШЕНАТА
беше избягала. Ако това се случеше и в деня на шоуто щеше да загуби парите,
които наемателите му бяха обещали.
Но имаше още три дни до събитието. Трябваше да успее. Три
изгрева му се струваха достатъчни за да избере позиция, прецени ситуацията и да
се включи в шоуто.
Знаеше със сигурност,
че МИШЕНАТА ще дойде. Няма как да му избяга.
Знаеше, че е професионалист. Не бяха го избрали случайно.
Проучиха делата му и ги оцениха с най-висок рейтинг. До сега мъжът нямаше
провал. Беше точен, мълчалив, акуратен. Предстоеше му да покаже пак най-доброто
от себе си. Един, единствен изстрел… Мерник точен и непоколебим. Без трепване,
мигване, а само лек спусък. След натискането му, мъжът знаеше, че е успял да
уцели в десетката поредната си МИШЕНА.
Затова на
следващата утрин предвидливо се беше скрил зад една пясъчна дюна в близост до
морето. Младата жена, която вчера попречи на действията му се появи пак. Точно
на секундата сякаш знаеше, че и той обичаше нещата да се случват на мига.
Хубавото за него беше, че тоя път жената не го виждаше за разлика от него.
Загледа се в привлекателната ѝ грациозна, походка. Стройно, хубавичка и с
неустоим чар. Може би трябваше вчера да я заприказва. Но нямаше право да се
разсейва. Дългът или обещанието дадено на наемателите го зовеше. Тук беше да
наблюдава МИШЕНАТА. Да изучава и преценява навиците ѝ. Реакциите, които можеха
да възникнат по-време на предстоящото шоу.
Докато се опитваше да се съсредоточи и нагласи правилно
обектива си… МИШЕНАТА избяга. Миг невнимателност от негова страна и нищо.
Мъжът плю ядосана, а само морето, което въпреки шума си
имаше уши навсякъде:
–
Язък за пропуснатия шанс!
Все пак м предстояха още две изпитания. Две
утрини, в които се налагаше да кибичи край морето и да дебне движенията на „Жертвата“.
После на първи, когато щеше да се състои шоуто сякаш направен от здрави корабни
въжета без нерви и с точен мерник парите щяха да бъдат само негови. Независимо
другите стрелци. Независимо, колко от тях бяха наети и кои просто пробваха
късмета си.
Денят премина скучно. Поседя на плажа. Погледа хората, които се къпят. Изкъпа
се и той. Трябваше на другата заран пак да дебне целта край морето. Да направи
поредната си репетиция. Нямаше време за колебания. Не биваше да изпуска шанса
си. Надяваше се мисията да се окаже успешна. Подготви инструмента за действие.
Дори изчисти с чиста кърпичка окуляра му.
За
негово разочарование жертвата обаче не се появи. Всъщност мъжът дебнеше зад
дюната, но не я видя. Прекалено много облаци, дори мъгла беше успяла да захапе
брега.
–
Изпуснах я! – ядоса се мъжът, но в близост до
него изведнъж изплува от мрака момичето, което пак беше дошло за сутрешна
разходка край морето.
Налагаше му се да импровизира. Следващата утрин
нямаше да може да дебне жертвата. Имаше ангажимент в близък град до тоя, в
който трябваше да изпълни поръчката си. Всъщност друга поръчка, която беше
обещал преди месец. Все пак беше известен с честното си отношение към
клиентите. Пък и мисията му беше в близък град.
Взе нужните инструменти за целта запали
двигателят на колата си и отскочи. Свърши точно за час. Бързо и експедитивно.
Без да се мотае продължително. Взе сумата в ръка, усмихна се на наемателят и
като стисна ръката му за довиждане се върна в крайморския град.
Докато пиеше следобедното си кафе обмисли
евентуалните пропуски, които по време на репетициите неволно беше направил.
После доволен от себе си изпи чаша уиски с
лед. Послуша класическа музика, вечеря и заспа почти веднага след като се
изкъпа за да не губи време на сутринта.
Мъжът
се събуди в четири и половина на заранта. Погледна джиесема си. Да, първи.
Скочи грабна чантата с прибора и веднага се
отправи към брега край морето. Зае позиция. Приготви „пушкалото си“, всъщност
апарат за снимане и хвърли поглед навътре в морето. От там очакваше да се появи
„жертвата“. Около него вече се събираха хора. Толкова много мъжът не беше
виждал да се разхождат рано сутринта край брега на морето.
И когато Слънцето се появи на първи юли, всички присъстващи насочиха приборите
си с прицелване. Всички „стреляха“ по Мишената, но само мъжът успя да ѝ направи
най-хубавите снимки. Снимки, за които беше взел капаро.
Във фокуса на прицелването му беше влязла и
неизвестната млада жена, която всяка сутрин беше виждал на това място. И тя
снимаше естествено. Всички погледи бяха в Мишената! Само ако знаеше Слънцето
едва ли би изскочило над морето. Но то следваше природни закони и нямаше как да
откаже на деня да дойде. Особено в тоя ден на първи юли Джулай Морнинг! В тоя
ден, когато влюбени си даваха обещания за цял живот и рокът се разливаше по
брега край морето.
Шоуто трябваше да продължи!!! До
следващата, а и до по следващите години…
В.Софин 12.09.2025год.
Довиждане лято
– Не, не
искам! Не искам лятото да свършва! -каза мама, пък аз се учудих:
–
Че лятото може ли да свърши, мамо?
–
Всяко лято си отива за да дойде другото, Софи.
-обясни ми мама.
Попитах я кога ще дойде пак и
кой, тате ли ще го докара с колата?
Мама се усмихна само тя си знаеше защо, и ми каза:
–
Щом дойде есента, а след нея зимата… после ще ни
зарадва пролетта, а веднага след нея ще ни се усмихне лятото.
–
Че защо ще ни се смее лятото, мамо?
–
Не, тогава ще дойде.
–
Не е ли много късно? Аз си искам сега и веднага,
лятото!
За по убедително тропнах с краче
пред мама, но това не и направи впечатление. Тя ми каза, че ще имам много неща
да науча докато разбера всичко. Че какво му е за разбиране! Лятото ще дойде ама
чак догодина.
И се започна. Мама
ме изпрати на детска градина. Не, че съм против нея, но ми се искаше още да съм
при баба Кате и дядо Ники. Там има зайчета и гълъбчета за които аз се грижа.
При това всеки ден им давам храна.
Но учението било
по-важно каза мама и ме изпрати при децата в детската градина.
Госпожата ни посрещна
с усмивка и ни даде да оцветяваме животинки. Аз си оцветих едно пате в жълто…
Но не трябвало него, а двете кончета до патенцето. Такова било условието. Че аз
си искам, патенцето, а не можело… Дори, когато се оплаках на мама, тя ми каза,
че трябвало да слушам. А мен, защо не ме слушат, когато им казах, че ще си
оцветя патенцето!?
Не можело. Мама
каза, че трябва да се науча на правила.
Да се похваля.
Знам да броя вече до десет, а другите деца само до пет. На цветни картинки ни
дават да видим три кончета и две патета. Трябва само да съединим точките и да
разберем колко общо са животинките.
При дядо Ники и
баба Кате, броя зайчета, гълъбчета, пиленца и… май станаха много!? Но със
сигурност ще разбера. И когато ги преброя, да знаете деца ще Ви кажа. Така де,
и Вие да се научите да броите. То ако беше толкова лесно и Пипи Дългото Чорапче
щеше да знае колко са…
А като се замисля толкова много неща ме вълнуват. Искам
отговори, но не винаги ги получавам. Защо листата на дърветата пожълтяват? И
кой ги къса, та сутрин са толкова много в двора на детската градина? Защо на
водата, която пада от небето ѝ викат, дъжд? Мама все ми обяснява, но аз много
не слушам. А Вие деца слушате ли в детската градина, когато госпожата казва,
кое какво е…?
Да Ви кажа честничко! Вече съм уморена от толкова въпроси,
на които нямам отговори. Когато отида на гости на дядо Васко ще го питам него. А
и баба Мариана, даже…
От сега подозирам, че няма да знаят всичко. Със сигурност
дядо не знае, защо луната свети нощем, а не през деня. Всяко дете обаче знае,
че през деня грее слънцето и не е нужно да свети Луната.
А вие деца, знаете ли…? Е аз не зная, но със сигурност ще
разбера… Най-важното е да слушам… Че аз не слушам ли с ушите си? Трябвало с тях
да слушам на какво ме учи госпожата в детската градина…
Оставам завинаги Ваша любопитна и мъничко непослушна Софи,
която не иска лятото да свършва!
Софи на море
Някой май беше на море!?
Софини, мънички крачета боси….!
Мама каза, че било добре -
тате знаел сред вълните да ги носи!
Но и дядо май, беше на море!
Там сред пясъка на брега играх.
Баба казваше, че било добре!
Но аз знам с дядо във вълните, бях!
В. Софин 11.09.2025 г.
