Старата поща!

Внезапно без да искам, плъзнах мисълта си неволно в „онова” отдавна отминало време, безкрайно отричано днес от новосформираната демокрация. Застанал съм пред вратата в двора, излизаща вън на улицата. Неусетно погледът ми се спря на старата, сега изгнила дървена поща. Скована явно набързо, от летви и шперплат, тя достойно вършеше своята работа. Донасяше на всеки един от семейството ни, истинска радост. Малка но чакана с голямо нетърпение от получателя си. Всички бяха  в действителност щастливи, когато получеха неочаквано писмо от роднина или приятел. Приятел, който  успял да вземе карта за море, изпращаше до семейството пощенска картичка с традиционен  морски пейзаж и разбира се пожелания в нея. Сякаш написаното до нас, тихо нашепваше в ушите ни: „Къде сте приятели? Заповядайте тук при мен! На морския бряг! На плажа! Какъв необикновен  колоритен свят се е ширнал пред мен! Какво необятно синьо небе! Какъв простор! Не чакайте, а заповядайте!” Уви не всеки можеше да последва пожеланието. Но копнежът по-неизживяното си оставаше в нас и за в бъдеще.

Внезапно времето сякаш спря да се върти главоломно и ме върна, закотви точно в онзи светъл миг, когато бях все още невръстно хлапе. Едва научил буквите,  бях абониран за детското списание „Славейче”, което пристигаше гостоприемно в пощата ни, пускано там от куриер. Следейки  с нетърпелив поглед, всеки ден улицата, аз често го пресрещах. И когато очите ми най-после зърваха куриера, който се задаваше клатушкайки  крака, от тежестта на кожената пълна чанта с писма, вестници и списания, аз се втурвах да го пресрещна. Задавах му един и същи въпрос, дали има нещо за мен или за някого от семейството ми. След  утвърдителен отговор, грабвах с разтреперани от вълнения ръце полученото, /ако бе за мен/ детско списание „Славейче” и бързо отварях нетърпеливо цветните страници, състоящи се от детски приказни картинки, стихове и приказки. Унесен в разглеждане не забелязвах, кога куриерът отминаваше, къщата ни, не за друго а защото,  попадах в друг един пъстър свят в който липсваше злото. Сричах шарените букви от списанието. Гледах с интерес картинките в него и изпадах в истинско детско блаженство! Моят баща, пък бе абониран за вестник „Вечерни новини”.  Вечер след работа обичаше да чете от него. Сложил неизменно очила, той разлистваше страниците на вестника, който с уханието  на прясно печатарско мастило, гъделичкаше не само татковия нос но и на всички наши. Майка ми, пък вглъбена в поредната дантелена плетка, правеше красиви бели покривки за нощните шкафчета. Сестра ми заета с уроците от училище, скрито държеше развлекателна книга и замечтано въздъхваше, впечатлена от  живота на героите, който се развиваше  в страниците на поредния  приключенския роман.

Но най- много, се радвахме, когато куриера  донесеше  писма с цветни картички с пожелания за новата пристигаща година. А когато месец февруари покажеше лицето си на календара, получавахме в пощата,  чудно красиви мартеници, които нетърпеливо бързо закачахме на все още топлата зимна дреха, която носехме тогава. В отговор на полученото, ние със сестра ми също пращахме картички с пожелания и  мартеници, защото знаехме, че и нашите роднини  ще се радват, като нас. Днес, честно казано, това нещо липсва.  Няма го! Обикновено изпращаме електронни пожелания на компютъра си и толкоз. А романтиката! Старата тръпка я няма! Избягала! Отишла си е завинаги! Останал самотен единствено споменът ! Виси закачена старата , почти изгнила поща, някога скована с нетърпение от баща ми и отправя мълчалив укор срещу мен. Празна! Отдавна липсват писма в нея! Вестници няма също! От време на време, в  пощенската кутия се приземява някоя шарена реклама пусната от служител на  големите МОЛОВЕ  и толкоз! Стара ненужна вещ!? Но въпреки това, изключително скъпа, защото, щом погледът ми се спре на нея и неизменно спомена грейва!  Отново виждам стария куриер, прегърбен от тежината на кожената чанта, пълна догоре с приказни чудеса. Чудесата на написаното слово с което хората общуваха! Днес общуват с помощта на компютъра, който едновременно сближава, но и отдалечава човек един от друг. Старото, то завинаги е избягало! Каквото било –било.  Но  как да запазим  идентичността си, ето това е  най-трудно днес за всички нас!

В.СОФИН