Неусетно годините се бяха изплъзнали от моя контрол. Когато
най- после след дълго време, успях да се взра в безпощадното огледало, от там с
усмивка, ме гледаше насмешливо някакъв оплешивял чичка с огромен корем,
който явно доста е прекалявал с хляба. Чичката, да това, бях аз с торбички под
очите от недоспиване и постоянен тормоз от вечния любим мой спътник, алкохола.
В тези тъжни времена липсваше работа. Но аз, разбира се бях късметлията, който
беше успял да си намери препитание като пазач в малък частен хотел. Вечер,
когато тръгвах за работа, преди краката ми да стигнат спирката на която чакаше служебен
автобус, аз се отбивах в близката кръчма. Там взимах блажено порция алкохол,
обикновено ракия. След това, клатушкайки се, като моряк на кораб по- време на
буря, се запътвах към спирката, като не забравях през това време, да дъвча
чесън. Той ми беше жизнено необходим, за да не ме усетят, онези вътре, че съм
пил. Току виж стигнало до ухото на шефа и той ме уволнил. Трудно взех стъпалото
на автобуса, но все пак успях някак си да се добера до седалката, където почти
веднага заспах. Малко преди това обаче, незаспалото още мое ухо дочу с
любопитство, недоволни гласове, които коментираха моя приятел чесънът. А той
горкият въпреки, че люти, ме спасяваше благородно от всичко в тези трудни
времена. Най-после стигнах моя обект за пазене и освободих колегата си, младо
момче да си ходи. Едва успях да видя
гърба му зад завоя и дрямката ме хвана. Мушнах задрямалото си тяло в
спасителната кабинка. Пуснах служебния телевизор да мърмори приспивателно в
ушите ми, а аз без дори да го погледна, легнах долу ниско и заспах. Трябваше да
успея, да изтрезнея. На другия ден, когато се приберях у дома при жената, щях
да кажа: „Ни чесън ял, нито ракия пил!”
Много скоро, обаче дрямката ми беше грубо прекъсната от нетърпящ възражение
клаксон. Явно клиент се прибираше в хотела и се опитваше, безуспешно да накара
ръцете ми, да вдигнат входната бариера. Проклех го мигновено, но все пак
разбудил се достатъчно успях да извърша необходимата маневра. После за да не ми
досаждат и други клиенти, оставих бариерата вдигната. Нека си влизат, излизат,
все ми е тая. Пък аз, след дрямката почувствах неистов глад и потърсих торбата
с припасите. Без нея, не мърдах за никъде. Постоянен мой спътник в живота, тя
беше износена, но все още годна да носи, освен храна и алкохол, разбира се.
Хвърлих поглед в торбата и видях буркан с фасул. Това е любимата ми храна.
Знаех, че и тази вечер кабинката, ще се тресе от мощните напъни на стомаха ми.
Ще смърди и на чесън, от който винаги нося в достатъчно количество. Хапнах,
пийнах и погледнах с помътнели , още от съня очи, в работещия без почивка
телевизор. Не можах да се сдържа впечатлен от видяното и възкликнах:
-Тия пък! Всеки път, когато погледна в новините, все за
оставка говорят. Че кой е луд в това смутно време, сам да си слага главата в
торбата. По скоро с остен ще трябва да
изръчкат човека, отколкото с постоянните
си всекидневни скандирания за оставка.
След тези мои думи бързо смених канала на телевизора и
отново взех да мърморя недоволно:
-Какво е пък, това? Мач от световното по-футбол! Пълно
отегчение! Какво да правя сега!?
Погледнах отвън пред бариерата и видях съседа от близкия до
мен обект с веселата си усмивка, как идваше, към мен. Сетих се, че той е луд
фен на футбола. Но си спомних и, че го
бях обучил. Предишния път му казах: „Ако искаш да гледаш, гледай! Няма да ти
преча! Само донеси бутилка с ракия, да черпиш?”
-Да носи! Послушен човек! Браво! –казах зарадван, видял
шишето и го настаних в кабинката до мен. Завъртяхме бутилката с алкохол, докато
онези, лудите, гонеха без успех топката на терена. Най-после зачервените наши
очи видяха гол, който обаче, съдия без милост отмени.
-Добре, че все пак топката успя да се промъкне някак си, в
мрежата! Въпреки съдията! Току виж заспали сме, от скука!
-Да! Така е! –съгласи се колегата пазач от близкия хотел до
мен и бутилката направи нов, успешен оборот. Мачът свърши! Питието за
съжаление, също!
-Е аз, ще си лягам! –казах на пазача правил ми, до този
момент, компания. Целта ми разбира се, беше да го изгоня. Да опъна натежалото
мое тяло, набъбнало от пиене за почивка в кабинката. Изпъден по-този начин, недоволно
мърморещ, той ме остави и тръгна да обходи терена, който му беше поверен за
пазене. Аз пък, свалих бариерата, защото вече беше станало, дванадесет през
нощта и си легнах. Внезапно в просъница, до заспалите мои уши достигна протяжен звук на клаксон.
Скочих, като ужилен погледнах и изругах:
-Кой бе!? Неговата мама!
Очите ми се спряха на закъснял клиент, който нагло, се
прибираше безмилостно в три през нощта и се опитваше, да накара отрудените ми ръце да вдигнат
бариерата.
Дистанционното обаче, явно беше заспало, защото отказа да
се подчини на командата ми. Пък може и студеното нощно време да е парализирало
механизма!? Кой знае? Крайно ядосан, изскочих от кабинката и с ключ в ръка, с
усилие успях да вдигна бариерата. След кратка прозявка отново заспах мърморейки
недоволно:
-Ех, кога ще съмне, най-после бе? Омръзна ми това дежурство
Човек не може да дремне от досадници!
Рано сутринта нахално,
слънцето изгря право в очите ми и прекъсна блажения сън, в който бях млад и прегръщах мадама. Не
бе! Сънувах кръчма с много алкохол и черпавка. Да бе! Мене ме черпеха! Кой!
Разбира се съседа от обекта до мен.
Ядосан на деня, който бе дошъл неочаквано за мен станах.
Вдигнах моят спасител! Шишето с водата! Истинска благодат! Така и така бях
станал, хванах маркуча и полях тревата по алеите. Най- после дойде благословен
момента, когато следващата смяна пристигна, начумерена на работа. Какво да се
прави! Някой трябва да работи, все пак. И това не съм аз, а колегата ми.
Глътнах лукче. Измих си зъбите. Пожелах леко дежурство на колегата и се
приземих у дома при жената –Ни чесън ял, нито ракия пил!” Но на работа, все пак
бил!
Няма коментари:
Публикуване на коментар