В гората за джанки

Надежден смел горски стражар обикалял района си, когато ненадейно се натъкнал на нарушител. Гражданинът Петров усилено събирал узрели джанки в здрав найлонов чувал, когато внезапно бил изненадан от груб глас, който го стреснал.

-Какво правиш тука в гората? Сечеш а?

-А не! Просто събирам джанки за ракия . –споделил с тих глас изплашен Петров.

-Не знаеш ли, че си в нарушение?

-Джанките не са на никого. Защо да не ги събирам?

-Как така бе серсем? На никого а? Случайно да знаеш, че са на общината. Гората е държавна, а не частна собственост. Идваш тука неканен и правиш пакост…

-Но аз само събирах джанките, господин лесничей! Не сека нищо!

-Нима не знаеш, или се правиш на много хитър, че в джанките има костилки, които като извадиш преди изваряването на ракия стават материал за отопление. А ти разрешение за събиране на дърва нямаш… Крадеш  плодовете, после хем ракия, хем костилки за огрев…

-Ама… -смънкал Петров но бил прекъснат грубо:

-Няма ама мой човек! Няма! Я сега да видя документите ти!

-Не ги нося господин лесничей!

-Защо бе серсем? Нима не знаеш, че личната карта трябва да се носи навсякъде. Освен ако не си я изгубил или някой ти я е свил…

-В гората мисля, че не ми трябва.  –заявил плахо Петров.

-Той мислел! Ти серсем имаш ли глава да мислиш? Я сега дай да видя, какво криеш в раницата си. –казал горския стражар и надникнал вътре в нея.

-Какво е това? Малка секира! А ти твърдиш, че не сечеш а?

-Не господин лесничей, не сека. Как може да си го помислиш. Нося я за да се пазя от горските зверове…

-Какви зверове бе серсем? То зайци няма, ти зверове. Такива само като тебе двуноги се разхождат неканени в гората. Идват и с цялата си наглост унищожават всичко. Толкова са арогантни ,че секат направо до пътищата за да не може законът в мое лице да мине… За това серсем, конфискувам брадвата ти и джанките…!

-Това пък защо? –учудил се отново Петров.

-Как защо бе серсем. Нима не разбра, че си в нарушение. Събираш без контрол джанки. Приготвил си секира, сигурно да се пазиш от такива като мен…

Погледнал горския стражар в очите Петров, поклатил глава, после махнал с ръка и казал:

-Хайде!  От мен да мине! Дим да те няма! Следващия път когато те спипам, да знаеш няма да има прошка…  Виж го ти серсема ракия му се е допило. Върви в кръчмата, като честен човек и пий колкото душа ти иска…

-Но, господин лесничей… -опитал да защити джанките си Петров.

-Никакво но… Изчезвай докато не съм осигурил железни  гривни за ръцете ти. Тогава серсем, ще обясняваш в полицейското управление, как и защо…

-Добре де! Изчезвам. –  вече напълно изплашен, гражданинът Петров  се качил на старата си лада и отпрашил, недоволен към града.

-Ха така де! Ха така! –потрил доволно ръце горския стражар. –Какъв съм късметлия. Още един такъв нарушител като хвана и съм събрал джанки за ракия. А и от секира нова имах нужда… Все пак това си е чист кяр!

Зарадван от улучената в гората шестица, горският стражар натоварил чувала с джанките в джипа и тръгнал да лови други серсеми. А такива есенно време не липсвали.  Кой тръгнал за гъби, кой за джанки, билки, къпини, лешници,  диви угнили крушета и дренки също. Истинско богатство!  Все пак гората трябва да се пази от  посегателства на неканени пришълци. „Да не би това, да им е бащиния!” –мислел храбрия горски служител докато усърден в работата, продължил ловната си обиколка в района на гората.

В.СОФИН  

-

Това същество -сапунът

               Ех сапунът! Много плъзгава душица извади! Докато е сух, стои мирно в сапунерката и не бяга. Но когато реши да се къпе съвместно с тялото ни, става досаден с непрекъснатото си изплъзване. Тъкмо решим да ползваме услугите му, когато той безсъвестно отказва да почеше неприятната миризма по-нас и уверено цопва пред нашите невярващи очи, долу на плочките. Принудени сме да наведем кръст, сякаш пред величие и успяваме временно да го озаптим в сапунерката. Не знаещ какво е дисциплина сапунът бяга от затвора си, който вече е пълен с вода от душа ни. Изнервени ние се навеждаме отново и започваме да мечтаем, защо хората не са го измислили да бъде грапав. Хем ще мие тялото ни, хем ще жули кожата, като смъква всекидневната кир от нас. Така от топлата вода под душа няма да ни хване дрямка и ще устоим прави къпането.  Сега докато уверено сапунът милва тялото ни, ние понякога изпаднали в унес, губим миещото същество и цопването му долу на плочките успява да ни стресне до толкова, че се навеждаме да вдигнем бягащия негодник.

Интересно как сапунът, като го прекараме насила през тялото ни, започва да плаче и се топи от мъка. Или може би от болка? Колкото повече го притискаме към нас, толкова повече се смалява. И когато решим, че сметката за тока ще набъбне много от включения на воля бойлер, ние решаваме да спрем плицикането в банята. Да но,  от нашия  бягащ приятел сапунът е останало малко парче, което упорито изскача от ръката ни и не се подава на управление. В такъв случай останалото от него успява да се скрие на спокойствие в канала, който без жалост го изяжда докрай.

За това някои от нас къпещите се предпочитат да използват в банята шампоани. Те не бягат, а успяват до такава степен да ароматизират тялото ни, че нашата човешка миризма изчезва напълно. Дори кучето на двора е успешно заблудено, защото почва да лае по-нас учудено и невярващо на очите си.

Въпреки всичко, добре направения натурален домашен сапун, помага на косата ни, никога да не хваща пърхот. Докато шампоанът или химията му изглежда допринася дори за оплешивяването и лишаването на косми от главите ни.

Негово величество плъзгавата гад създава за тялото приятен комфорт и чистота без която, особено днес живота, би бил немислим. Понякога сме толкова измъчени в банята от него, докато го удържим, че дори успяваме да научим нови хватки. Въпреки това,  с тях безуспешно се опитваме , да хванем здраво, това не подаващо се на дисциплина и увещания , същество сапунът. Сапунът без който не можем…!

В.СОФИН 

С двата крака в капана...

                                                      

     -Едно нещо не ми стана ясно Страхиле. Когато на времето се венчавах в църквата за мило, красиво и стройно момиче, попа ми обеща, че тя ще ми се подчинява и ще ме следва във всичко. Така, каза ми той, пишело в библията. И  аз нали съм доверчив повярвах и се хванах на куката, като нищо неподозиращ шаран. Не само, че не се получи, а Виктория, жена ми подчини мене. Полека лека, докато се усетя станах роб на това същество с дълга коса. Медения месец наистина беше меден, но после всичко свърши и благоверната съпруга за малко от работа да ме довърши…

На времето с какво чувство умилен сложих годежен пръстен на ръката и. Милвах я! Гушках я до изнемога! А тя Виктория как ми се отплати…

Уж не пушела! Дими Страхиле, като печка лишена от комин. Уж не пиела! Пие Страхиле, като гладен смок, мляко…  А щом я хване, става страшно…!

Слушал приятеля на Марко, така се казвал оплакващия се мъж и решил да даде съвет:

-Виж какво брате! Свали колана и я наложи здравата. Покажи, че в къщата има пепел, който знае да кукурига…

-Лесно, ти е на теб Страхиле! Не си женен… Опитах, но не се получи… Едва успях да смъкна колана и тъкмо да го ползвам по-предназначение, когато дяволското дългокосо изчадие ловко го издърпа от ръцете ми и като ме почна… Не остана здраво място на мене… Опитах да се измъкна и по-едно време се мушнах под брачното легло.  То е голямо и ме скри изцяло… Виктория отвън, като истинска лъвица, ръмжеше, сумтеше и ме ругаеше:

-Излез бе! Излез бъзливецо! Що за мъж си, та се криеш от мен? Ела да ме наложиш… С каиша… Заслужила съм го!

-Излезе ли! –нетърпелив да чуе какво е станало, попитал Страхил.

-Как пък не! Нали съм мъж. На жена не се подчинявам… Стоях цялата нощ отдолу под леглото, а скъпата отгоре, така хъркаше, че изобщо не успях да мигна…

-И какво стана после…?

-Какво! На сутринта, кротка като гергьовско агне пред заколение с тих едва доловим глас ми рече:

-Марко? Къде си? Дано окьоравееш! Я иди ми донеси вода, че от тая ракия, огън гори в устата ми!

-А ти?

-Ами, излязох! Наточих пълна гарафа и като я изпи цялата, завъртя си и ме прасна с левачката…

Изби ми преден зъб… -проплака Марко и показа на Страхил  окуцялата си уста.  После ми каза:

-Да знаеш Марко още не ми е минало… От снощи… Днес, както знаеш е неделя. Отивам на кафе с приятелки. Ти тука, да изтупаш, да сметеш, изчистиш и за хляб да идеш.. За малко да забравя! И газовата бутилка да заредиш! Иначе няма да ядеш!

-А ти какво Марко? –обадил се впечатлен Страхил, който не издържал на любопитството.

-Изпълних всичко! Явно остана доволна, защото вечерта в леглото ме награби, като топъл Великденски козунак… Така ме сви под себе си, че почти нямах възможност да поема дъх… Все пак, беше хубаво…!

-Кое Марко? Боя ли? – не разбрал за какво става дума, обадил се Страхил

-Не бе… Гушкането! Какво да ти разправям Страхиле! Като се ожениш… Ще видиш…

-А не! Мерси! От това което ушите ми попиха, разбрах  че няма да се женя… а и щърбата твоя уста… Марко никога! Никак не си за завиждане! Аз само като се сетя, как само ти завиждах… Не съм бил прав… Едно се чудя само…

-Какво Страхиле? –озъбил Марко уста, в опит за усмивка.

-Чудно ми е… Как се справят мюсюлманите. Някои от тях имат по-няколко жени. Теб като те гледам си добре донякъде. Ами те, сигурно нямат здраво място по-себе си. А зъби, със сигурност никакви…

След  тия изречени с особена въздишка думи, прозвучал изнервения смях на стария ерген Страхил, който бил доволен, че е успял през изминалите години, да избегне капана на женския апокалипсис.

В.СОФИН  вместо фейлетон   Боровец 

Даскало виновен

     Двама комшии водили разговор пред блока в който живеели:

-Виж шчо Димо! У скоро време, ке се наложи да млатя даскало, дето учи сино ми.

-Оти така бе, Коле!

-Оти го е научил, знаеш ли на шчо?

-На шчо Коле?

-На мързел. Вечер като се прибере от даскалото,се ми вика: „Тате не ми давай акъл, дай ми пари!”

-Питам го: „Оти?” А он ми вика: „Я акъл имам! Немам пари!”

-Право е детето Коле!  На неговите години и я немах…!

-Как пък не! Оно мое и да е право! Но даскало не! И ке го бием оти го учи на глупости!

Оказва се, че на нашенеца все друг му е виновен.

В.СОФИН