Удивително! Как една стара песен прозвучала в ефир
по-радиото връща спомена от детството ни, за изживените останали вечни в
съзнанието ни мигове прекарани с нашите родители.
Отново виждаме себе си, като ученици, пакостите които сме
правили,колко сме хитрували. Когато пък,
се случи да повторят филм превърнал се във времето в класика, той също връща
лентата назад и спомените, нашите незабравими спомени преживени някога,
изплуват ненадейно в съзнанието ни, смущавайки душата и понякога сълзите бликват сами…
Някога заслушана с умиление в народна песен, пусната
по-радиото майка ми, не издържаше и запяваше заедно с певеца извисил глас с
който радваше сърцата на всички докоснали се до магията на музиката. После споделяше
с мен, че това е неин спомен от младостта, когато на село, където бе отраснала
е имало вечер седенки и често са играли хора. Баща ми потвърждаваше казаното,
макар да бе роден другаде.
Вечер навярно момите са приказвали по-между си за ергените,
а те от своя страна също са спорили и мислели за тях. Докато от време на време,
споделяли някоя смешна случка от деня, избликвал весел смях и тежкия селски
живот ставал по лек и поносим. Но естествено мислите на всички били изцяло
заети с това, коя мома е най лична и кой ерген, най-хубав.
Когато се вгледаме в стария семеен албум, в черно белите,
леко пожълтели от времето снимки, споменът отново оживява внезапно пред нас и
ни удря здраво в гърдите, като с чук…
Ето …! Тука сме в първи клас…!Празненството на буквите,
които сме научили сричайки на глас…! Снимки със съученици, някои за съжаление
вече не между живите…! С родителите на море в Ахтопол…! Нашата незабравима
абитуриентска вечер, също запечатана на снимка. Връчването на дипломите за
средно образование, първата ни работа, сблъскване с лъжата и измамата, които до
онзи миг не сме и подозирали, че съществуват, до момента на казармата и
възмъжаването; първата любовна среща, когато звездите са светили единствено и
само за нас; горещите пламенни целувки и прегръдките на влюбените сърца,
туптящи в единен ритъм, ритъма на младостта. Уви! Всичко това разбира се остана
назад в миналото. Само снимките са успели да спрат за миг времето и да
запечатат завинаги спомена. Старото дърво в двора ни. Помним го като фиданка, а
то навярно все още ни вижда, като деца…!
Мигове сладки и особено мъчителни. Понякога те идват
неканени в съня и смущават с болка сърцата ни. Докосват милват, разплакват, но
винаги сме им благодарни, че все пак са тук до нас и ги има и ще ги има,
завинаги.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар