Някога,
когато бях все още хлапе се взирах във всичко заобикалящо ме с огромен интерес.
Моят баща всяка ранна пролет ме водеше отзад зад местността „Ридо”, където
клоните на няколко върби се къпеха в малък поток, който бягаше устремно, към
друг негов събрат. И когато двата водни приятели се слееха в едно цяло,
образуваха реката известна ни, под името „Боклуджа”. Баща ми тогава, който бе
готвач по-професия, изваждаше от джоба си грижливо наточен мераклийски нож с
извита старовремска дръжка от дърво. Отрязваше няколко клончета от върбата и на
място ми показваше, как се правят свирки. С майсторство рязваше кората на парчето
дърво около 25, 30 сантиметра, като не забравяше да осигури и направи най-
отпред, на него дълбок жлеб. С дръжката на ножа почукваше кората, като леко я
завърташе наляво или вдясно. Когато успееше, тя се отделяше свободно
благодарение на пролетната мъзга по- дърветата. Въпреки това баща ми наплюнчваше
допълнително голото парче и после нахлузваше отгоре му отново свалената кора.
Свирката бе почти готова. Трябваше само да се надуе. Издаваше същия писклив
звук, като такава продавана на пазара съвместно с балон. Нетърпеливо давах глас
на свирката и поглеждах с обич към баща ми, който отрязваше ново парче от
клонка на върбата. Действията му не спираха само до тука. Той ме караше да опитам късмета си, като сам
направя следващата свирка. След няколко неуспешни опита, най-после успявах да
докарам звук от нея и тогава баща ми, удовлетворено се усмихваше.
Когато чукнеше пролетта и той тръгнеше към гората за притки
на избуялия фасул от градината ни, винаги ме взимаше със себе си. Целия тогава
изгарях от нетърпение. През целия път го молех за лескова, шарена пръчка. Когато
малката секира, която носеше баща ми на своя кръст, свършеше работата си и
притките грижливо отсечени и вързани, чакаха да тръгнем обратно за града,
тогава той избираше една съвсем права пръчка и благодарение на пролетната мъзга
по нея, успяваше така, да я нашари, че бях наистина горд да се похваля пред децата в махалата, които искрено ми завиждаха.
Първият детски лък от дърво и стрели, пак беше направен от
баща ми. С радост ми показа и как се дялка от кора на бор, лодка. Бях наистина
щастлив, когато сам сглобих първото си корабче.
Нетърпелив изпробвах готовите, в един от притоците на „Боклуджа”, като следях
течението да не ги отмъкне.
С умиление си спомням за хурката излязла под сръчните ръце
на баща ми. На нея майка ми, точеше нишки от къделя вълна и правеше прежда.
После, тя се оцветяваше и готова вече, от нея се раждаха плетени, топли домашни
чорапи за зимата. Хурката бе издялкана и украсена специално за майка ми. Върхът
и бе изцяло превзет от малки правилно изрязани ромбоидни квадратчета. Дори в
направата баща ми стигнал и дотам, че с любов, бе издълбал върху и думите: „На
Павката!”
Когато видяхме
надписа на хурката за първи път, обзети от детско любопитство със сестра ми
попитахме:
-Майко кажи ни бе! Коя е „Павката?”
А тя изпървом
отговаряше, че не знае, а после, след като усмивката разцъфтеше на лицето и като роза, срамежливо добавяше:
-Баща ви си, нема друга работа деца! Много ясно, хурката
носи името ми!
-Как? Не може да е
вярно!? –оспорих твърдението аз. –Ти майко, нали се казваш Павлина?
-Е, той на галено го е издълбал… Мъжка му работа! –отговори с
тия думи на любопитството ми тя и ме
остави учуден и недоразбрал всичко. Затова са обърнах за помощ към сестра си. Попитах
я:
-Како! Какво искаше да каже майка ни? Каква е тая „мъжка
работа”?
-Не ги разбираш тия работи, брат ми. Още си малък. Но все
пак, ще ти кажа, че това значи, че баща ни, обича нашата майка.
-Ама нали и ние с теб си я обичаме? –изрекох тия думи
незнаещ и неподозиращ за трепетите и мъките на любовта.
-Виж! Това е друго! Като пораснеш, ще разбереш! –отвърна сестра
ми и ме остави да тъна в догадки.
Когато видех майка ми седнала на малкото столче да преде, аз
закачливо дърпах нишката от къделята, дърпах вретеното и като хвърлях поглед в надписа на хурката се
провиквах:
-На Павката! На Павката!
Това разбира се не продължи дълго, защото стигна до ушите на
баща ми, който веднага издаде строга забрана да
дразня с това майка си.
Това някога бе част от моето детство.
Днес децата управляват компютри. Радват се на картинки,
електронни игри. А истинската магия, която докосва сърцето и кара усмивките, да бликват спонтанно,
дава единствено природата. Само там в лоното и, човешкия дух се извисява… А преживяното,
истинското детство, то приятели вярвайте ми, никога не се забравя!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар