КОМПЛИМЕНТ!

    Седим с приятел в заведение и спорим, за вечната тема: "Как с жена да се преборим!"

Толкова години минаха...! Минаха, преминаха! Сгазиха ме и в ума, пролазиха!

Цял живот съм се питал, едно? Какво по-дяволите най-много обичат, жените?

-Парите!  - веднага споделя приятеля пред мен отпивайки от чашата с ракия в заведението. Явно се чувства в свои води, защото е препатил, явно. Да но, моето:

-Едва ли! –го озадачава и кара езикът му да пита:

-Какво толкова?

-Знам ли!. Вдигам озадачен рамене, донякъде, учуден и добавям:

-Кажи ми нещо друго, ако искаш да ме впечатлиш!

-Децата!!! –казва въодушевено приятелят ми и ме гледа право в очите, сякаш е хванал тройка от тотото. Отново го разочаровам с моето, вечно, постоянно натрапчиво, съмнение:

-Едва ли! Всеки знае у нас че, жените особено майките, най-обичат децата.

-Какво тогава? –налива огън в маслото приятелят ми, подтиквайки езикът ми към откровение.

-Знам ли! Ти ми кажи!

-Ами... Като се замисля, май ги влекат, имотите на приятелите им!?

-Едва ли! –подлагам тезата му на съмнение, карайки го да се изпоти при следващата чаша с ракия. –Имотите приятелю, често се продават и това значи, че не е най-обичаното от дамите...

-Какво тогава? –раздразнен от моето питане, почти с обвинителен тон ме пита, приятелят.

-Ти кажи! Аз не знам! –продължавам да го мъча с чашка откровен, сипан отново алкохол.

-А ми! А ми...! Да видим! –клати глава той сякаш го боли и казва:

-Власт!

След кратък размисъл се чувам как отговарям леко затруднен, но уверен в правотата си:

-Вярно! Опияняват се! Но едва ли е това! Нима е хубаво, нима приятелю да смачкаш муха, която не ти пречи, трябва да ти харесва?

-Защо не?

-Защото мухата познава ъгъла си и не го прекрачва... Пък и ако погледнеш другояче. Щом бог е решил да я създаде, кои сме ние, за да я унищожим просто за забавлението си?

-Ами!Да! Ами...! Щом мислиш, по-добре от мен кажи ти, какво най-обичат жените!

-Тъй като сме на мастика и мента... Спирам се...

-На какво? Изплюй камъчето най-сетне!

-На КОМПЛИМЕНТА! 

-Комплимента? –озадачен от отговора приятелят ме зяпа като премигва често, сякаш почти е изгорял, като крушка.

-Ами да! Кажи на една жена независимо коя, че е рошла, повлекана и облечена безвкусно и завинаги, ще те накара да я забравиш. Но пък от друга страна, ако си успял да налееш огън в чувствителните, нейни нежни уши, като и кажеш, че е единствена, неповторима... Как само блести с новите си „Доспехи“, дрехи които и стоят тъй добре, че не виждаш отстрани как можеш да станеш жертва на пътя, който пресичаш, тогава и като добавиш замечтан, че и небесата бледнеят пред красотата и с озарени очи, тогава като нищо, любовта у нея, ще запламти...! Ако успееш да добавиш впечатлен за финтифлюшките украсяващи роклята, тогава, едва тогава, приятелю, ще успееш да впечатлиш жената... Едва тогава...

-Значи изводът...?

-Ами! Просто най-обичат, комплиментите! Колкото повече, наливаш откровения приятни, толкова повече, ще те харесват!

-Ами! –осъмни се приятелят ерген. Пък може и да си прав! Аз не мисля чак толкова далече, като тебе. Стига ми ракията.

-Ами! И тя не стига! Никога! Но все пак пристига, когато е необходима. Също като комплимента, защото без него, без него, няма любов, няма разбирателство.

Остава само тъгата! А защо пък да и даваме шанс, щом може да се забавляваме и да даваме това, което дамите искат от нас. Комплимент и цвете и усмивка естествено, но не ракиена, а истинска, дори притеснителна да бъде, но от сърцето...!

-Ей! Ти ме разби! Наздраве! –вдигна полупразната си чаша приятелят ми и бавно отпи от нея замислен за бъдещето си, което неизвестно го чакаше. Някъде там в мрака, може би, той щеше да успее, да каже комплимент и да забрави самотата си... Самота, която пълзи навсякъде, но не е в сърце, което знае да обича!

В.Софин