С поетичната секира във ръка,
обяздих тъжна, самотната гора.
Отсякох цяла, изморената и тъга -
усмихнах с думи, ранната зора!
Сланата бяла с топло ужасих!
Отпуснах и свободен смях...
Със слънчеви лъчи я размразих -
студена, изчистих я от грях!
Видях как после радостта сияе
и хора дишат с чувство, несъмнено!
Дори животът, който всичко знае,
с ресници мигна някак, позволено!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар