Да засадим свежи кълнове...

                                                                           

                                   Да засадим свежи кълнове…

    Докато се прибирам пеш към вкъщи очите ми съзират малка градина, в която кипи, труд. Млад мъж обръща земята с лизгар, а една жена, явно негова майка чисти бурените. В тоя момент искрица пламна в главата ми.

Затова се прибирам бързо у дома си, сядам пред пишещата машина и тик- так, там тик, почвам да изчуквам буквите на белия лист…

  Пардон, забравям, че отдавна съм пенсионирал старата техника. Така, че пускам компютъра и тормозя, клавиатурата. Удобно вместо да късам постоянно листовете със сгрешени думи и забравени препинателни, знаци.

   Започвам окопаването на моята градина. Вместо лизгар ползвам, компютър. А пък компютъра копае с пръстите ми по клавиатурата. От време на време вадя бурени. Така де, грешно написани букви, които заменям с правилните. И от бързина забравям препинателни знаци, които насаждам после, едва, когато градината е прекопана докрай.

   Освен букви и думи, пускам и цели лехи от изречения. Някои са дълбоки и вълнуват душата, защото са изкопани за любов. Други пък нескопосано са плитко направени и не правят впечатление. Но, когато всички са дружно са събрани се получава разказ. Или пък засаждането е излязло успешно. Но това предстои да се разбере едва, когато бъде споделено с приятели. Не за коментарите, които ще напишат, а за градината посадена с красиви думи, които докосват сърцето и предизвикват главата да мисли.

  Естествено буквите, които намират място в моята градинка от бели изписани листа са на чист български. Защото само така най-добре могат да бъдат разбрани. Засадени правилно те хващат здрави корени и се държат здраво в земята. Тук в разказа изкопан от моя компютър са намерили място думи като род, родина, любов и красива природа. Има дядо, съществува баба, а и мили внуци. Да не забравя и родителите на децата. И те са тук заедно с учителите, които дават знания на всички ни…

    Докато копаех се замислих за живота, който не спира да изненадва нас хората с нещо ново.

Сигурен съм, че синът и майка му успешно са засадили градината си. Може би с домати или краставици. Или тикви и слънчоглед… Кой знае дали не са пуснали и лехи със зеле. Това пък са техните букви и думи и лехи създадени от тях. Многообразието личи също като при мен. А, че трябва да се пише, трябва също и да се копае. Но и засаждането е важно. От това зависи каква реколта ще се роди. Тя е нужна на хората за да могат да се обичат, и да могат намерят място в живота. А то е само напред и с любов!

  Докато засаждам последните изречения се сещам и за пипера… Че, то без люти чушки не става. Не залюти ли в някой разказ, а  има само красиви думи на обич и разбирателство някак си няма да е истинско. Така, че солта и пипера са нужни понякога… Но не и злобата и завистта, защото те раждат само бурени. А буреняса ли градината значи оставаме гладни. Без приятели, които да ни съжалят и подадат ръка. Сами сме изкопали лехите, но неправилно.

Така, че всичко Зависи от сърцето, с което копаем любов. Колкото повече я садим толкова кълновете и растат. А щом израснат ще дадат плодове на мир и разбирателство… Но засега само във въображението… Иска ми се хората да проумеят какво и как садят в нивата на живота си. Само така приятели мои ще оцелеем всички и оставим много нови, свежи, кълнове за бъдещето!

В.Софин  20.04.2022год.