Лесно се чете
Мъжът много лесно се чете
Няма що да му разлистваш.
Гледай, гледай истинско дете
знаеш ти, какво да му поискаш.
Щом страницата му обърнеш
и видиш озадаченото лице.
Мъжът можеш да прегърнеш,
докато остане без сърце.
Успееш ли да стигнеш втора
Страницата му ръждясва.
Зяпнал в момиче без умора
Мъжът внезапно се захласва.
Но ето, че си вече в трета.
Но тази страница не се чете.
Защото става, всичко ясно -
Мъжът си е, наистина, дете!
В.Софин 31.12.2023год.
Свободна за вдигане
–Извинете! Свободна ли е чинията? -пита сервитьор
като вижда, че клиента нещо се суети и не се храни.
–Все едно питате, дали жената до мен е свободна…
- смее се клиентът и дори намига с око с цел да се покаже умен пред дамата.
–Е, добре де… Свободна ли е все пак?
–Как смеете! – пребледнява внезапно
засегнат на достойнство, клиентът, а дамата до него, напротив – изчервява се
прелестно.
–Аз питах за чинията господине като ви
видях, че не се храните. Не знаех, че и дамата до вас също е свободна за
вдигане…
В.Софин
Жена
Изгряваща звезда над небосклона,
в която мисли влюбени се стичат.
Стоиш пред мене сякаш си икона,
а очите ти, знаят как да ме обичат!
В.Софин 29.12.2023год.
Ще очертая…
Ще очертая любовния си щрих
с чиста аура за теб, любима.
Сърцето дето дълго време крих
днес открито иска да те има!
Ще нарисувам красивия ти лик
с най-светла аура за теб, любима.
Не бих се колебал дори за миг
щом сърцето ми желае да те има!
Ще очертая с думите си щрих,
който като водопад се стича.
Щом те стигне нежния ми стих
животът истински ще те обича!
В.Софин 29.12.2023год.
24.12.2023год.
Автоматна заповедта изтрака.
Тихо някой в храстите изплака.
Всички втурнаха се право в мрака,
където никой и не заподозря
за куршума, който в тъмното ги чака.
Животът покрай войниците кипеше.
Животните, никое от тях не спеше.
Единствена милостта не бдеше
Гибелта наблизо бе, летеше…
Гласът ѝ прекалено грозен, беше!...
Мисленка
Мъж и жена,
семейство са в очакване на Коледа:
–
Какво ще кажеш мила докато чакаме коледния дух
да играем на Мисленка. Например, кажи ми какво мисля в този момент?
–
Сещам се, скъпи. Зная, че мислиш за мен. Какво
ще го коментираме? -усмихва се съпругата.
–
Не позна, мила. Мислех си, че ти точно сега си
се сетила, че имаш мъж до теб.
–
Може и така да е… но виж скъпи, дай аз да
опитам. И така кажи ми точно какво си мисля в момента?
–
Лесно е,
мила. Мислиш да изпразниш банковата ми сметка -засмива се съпругът.
–
Много смешно, скъпи. Но изобщо не позна. Просто
си мислех дали си ми купил коледен подарък.
–
Ами, коледните подаръци не ги ли разнася дядо
Коледа, мила?
–
Добре де! Така е! Но все пак кажи ми ти какво си
пожела от добрия старец, ти скъпи?
–
Кратко и ясно. Разбира се, че си пожелах
Снежанка за компания, но без добрия за децата старец.
–
Хм! -ядосва се милата. – Виж няма защо да се
заяждаме преди Коледа. Кажи ми ти какво си мислиш в точно този момент?
–
Дали ще ми пусне или няма да ми пусне… - засмива
се мъжът.
–
Кой? – настръхва милата, готова да удуши на мига
съпруга си, който се подсмихва отстрани ни лук ял, ни чесън мирисал.
–
Ясно е кой, мила. Това е шефът, който очаквам да
ме зарадва с коледен бонус.
–
Пък аз си помислих…! -ръмжи тихо съпругата,
докато мисли какво да каже.
–
Какво си помисли, мила?
–
Че, пак се сещаш за младата комшийка отсреща, на
която си винаги готов да помогнеш.
–
Е, мисля разбира се. Изглежда толкова самотна,
горката. – хили се с очи, съпругът, докато гласът му тихо писука пред милата.
–
А, призна ли си негоднико! – вика изнервена
донякъде, милата.
Мъжът ѝ присвива очи и за да не
дразни атмосферата с грубия си глас, казва тихичко:
–
Това пък, защо? Просто си мислех, че дядо Коледа
може да ѝ изпрати Елф, който да я обича.
–
Нима! И Ти ли ще си тоя, Елф, негоднико?
–
Не. Защо си го мислиш? Нали имам теб, мила.
Просто се сетих за самотния комшия дето живее от другата страна на улицата, и
идва понякога у нас да иска от теб, сол, захар, малко олио и може би още нещо!?
–
Хайде, хайде, скъпи! Сега ще се и ревнуваме.
–
Ти започна първа, мила.
–
А ти не беше ли, първият, който измисли тази тъпа
Мисленка?
–
Добре, де няма да се караме, нито пък ревнуваме.
От толкова мислене, мила взех да огладнявам…
–
Сармите са готови, питката с късмети за Бъдни вечер,
също, скъпи. Може и да седнем на масата най- после при меда, орехите и
червеното вино.
–
А, коледния дух, мила?
–
Утре ще видим на заранта, кой какви ги е
надробил, скъпи. За някой Снежанка, за друг може би, златен пръстен…
–
Да, ще видим чие разочарование ще бъде по-голямо.
Моето или твоето, мила! Все пак, наздраве с виното, което съм купил за
празничната Бъдни вечер.
Да сме живи, здрави, весели и да умеем да
се забавляваме. Защото ако го нямаше мисленето, нямаше и да има коледни
подаръци, детски усмивки, любовни погледи и разбира се щастливи дядо и баба!
В.Софин 24.12.2023 год.
Нови ръкавички
Дядо май не е добре!...
Приказки не ми чете.
Стиснал куките в ръце –
ръкавици коледни, плете.
Аз пък, любопитно съм дете,
което знае, учи се добре.
Гледам дядо как уверено плете.
Кой ли цвят за мен ще избере!?
„Искам да са топли и приветни
със зайчета, мечета интересни!“
Хвана дядо куките работни
изплете ръкавички със животни!
В.Софин
Когато търсиш
Когато си в началото на края си
и вътре всичко в теб, крещи…!
Когато търсиш не изяден пая си,
а нещо останало у теб блещи…!
Взри се там в небосвода мрачен
дето път още търсят си звездите.
Огледай се и виж простора тачен
да пробива на слънцето, лъчите.
В.Софин
Корените…
Не търси далече! Корените, които
насилствено си извадил са прекалено близо, за да не ги видиш.
Преди да сложиш точката на края на
листа, прочети на глас написаното от теб, в него.
Не загатвай нищо в повече от това,
което вече други хора знаят.
Не мисли за спасение на душата си
на пътя. Тя отдавна е изтекла с високата скорост заедно с мозъка на асфалта.
Живей, но остави и други хора да
дишат!
Не забравяй, че не Коледа, а
украсена елхата е тази, която събира семейството и приятелите на едно място.
Преди да помислиш само за себе си,
погледни в очите на хората, които още търсят щастие и за другите!
Най-голямото чудо за Коледа са
детските очи, които сияят от щастието всички от семейството да бъдат заедно.
Коледния дух е на всеки в сърцето. Важното
е да го открием навреме за празника!
В.Софин
Без топла дума
Тихо капе от душата ми
отпадъчна, ланшна шума.
Кънти сърце в гърдите ми.
Устата е без топла дума!
В тишина сълзят очите ми.
Бистри капките им мият пода.
Тягостно се влачат дните ми
с мълчание във нечия изгода.
Събрали от отпадъчната шума
станали неискрени са мислите.
Устата няма е, без топла дума –
липсват ѝ избягали молитвите!
В.Софин 14. , 15. 12.2023год.
„Кучето“
Реката тече
бистра докато не проумее, че дългия дъжд над нея, ще я оскверни с калните си потоци.
Нещата минават
покрай нас. Някои са бързи, други незабележими. Всички очи ги съзират от време
на време. Но не всички откликват на видяното.
Добре, че беше
миризмата на амоняк и непрани дрехи. Тя караше очите да сълзят носът да се
сбръчква в погнуса, а краката да бързат в друга посока.
Острата воня, която
идваше от контейнера за боклук се смесваше с оная нетърпима миризма, която
бавно пълзеше по-тротоара. Някой идваше. Очите не го виждаха, защото беше скрит
от завоя на улицата.
Изгубил човешката си
същност, мъж на неопределена възраст се оказа в близост до контейнер за боклук. Брадата му невчесана, пък и защо
след като липсваше идентичността му изгубена във времето… Дрехите му, все пак
беше облечен, показваха, че именно контейнерът за боклука се беше грижил за
него. Той го беше облякъл от глава до
пети. Дори обувки не липсваха на краката на мъжа на неопределена възраст. По
черната коса изглеждаше още млад. За разлика от невчесаната му брада с посивели
косъмчета.
Мъжът чийто прякор
„Кучето“ в града прозвуча в ушите ми като нечовешки, държеше в едната си ръка
няколко дребни монети подарени му от състрадателен минувач. С другата ръка се
опитваше да разкопчае от преде си омачкания и мръсен до неузнаваем цвят, панталон.
Понеже не се
справяше особено добре, забрави, че държеше стотинки. Ръката му просто се
отпусна и парите паднаха до контейнера за боклук. Обзет от нуждите си, които
всички имаме понякога, „Кучето“ побърза да се облекчи. Или може би да маркира
територията си като другите бездомници, които също обикаляха улиците в близост
и търсеха, оцеляване.
Без да забележи
хорското неодобрение мъжът, чието име никой не знаеше, не се опита дори да закопчае
панталона си отпред. Бавно сякаш беше чумав с клатеща походка и непрекъснато
треперене от страна на крайниците му „Кучето“ се отдалечи.
Колите му правеха път. Хората се отдръпваха. Някои дори се
връщаха от пътя щом очите им го съглеждаха.
„Кучето“ беше сам. Съвсем сам оставен в незавидна съдба. Дали
още нещо човешко беше останало в зениците на очите му? Или може би вече го
нямаше освен гласът му, който ругаеше всички наоколо.
Докато „Кучето“ пресичаше пътя без да се съобразява с
клаксоните на колите една възрастна жена, може би пенсионерка видя изпуснатите
стотинки до контейнера за боклук. Първо се огледа. Нейните очи срещнаха моите
любопитни от ставащото. Може би погледът и питаше, чии са тези изгубени пари.
След като не откри отговора в очите ми тя не се поколеба и за миг. Наведе се и
прибра „плячката“. Няколко дребни монети при това напикани…
Мизерията, която в
повечето случаи се криеше под балтона. Лустрото на богатия, който не
забелязваше тия неща. Зает с бизнеса си, той не само, че беше сляп за хорското
нещастие, а колата му последна марка едва излязла от мястото, където е била
сглобена едва вчера, дори беше готова да гази, мачка ѝ убива.
Реката течеше
бистра, докато калните потоци не достигнаха руслото ѝ. Дъждът проникна студен в
душите на хората.
„Кучето“ се скри
зад завоя, откъдето се беше и появил. Възрастната жена беше доволна. И защо да
не бъде. Имаше някакви пари в джоба си. Като прибавеше и напиканите стотинки
щеше да стигне за един хляб. Пък утре, когато сутринта станеше слънцето от сън,
тя щеше да потърси нещо… Може би контейнер с някои неща за скрап, или да намери
отново някъде захвърлени непотребни някому стотинки.
Късметът не знаеше какво ще стане. Утрото, което всички
знаем идва по мъдро от вечерта. И тогава очите отново ще бягат от „Кучето. Гримасите
на хората, тяхното поведение, тяхната грижа, оцеляване нима не бе за всички?
Времето се намръщи и бликна в бистрите води на реката, която
примирена вече потече по- лека надолу…
Някъде там, където нямаше проблеми и, където щеше да намери отново изгубената
си бистрота…
В. Софин
Тръпката вековна
Кафето днес ми изстива.
Топли ръцете го държат.
Душата почва да се свива.
Любовни мисли ми тежат.
Младостта ми вече си отива.
Над мен сиви облаци кръжат.
В очите идва влагата горчива -
сълзите ѝ на сърце лежат…!
Все пак нещо е останало.
Живее нещо, още е у мен.
Макар, че вече е отминало
Идва в душата всеки ден!
И ето, че отново я усещам
виснала тръпката любовна.
Оная тръпка дето виждам
вечно млада и чаровна!
В.Софин 9.12.2023год.
Всичко,
което искам за Коледа
Всъщност вече се усеща коледния дух наблизо. Вятърът, който е тука ведно
със снега, който се сипе в ушите нашепва за желанията на деца, влюбени и
възрастни. Първите най-малките се радват на подаръци. Но има и такива, които
обичат светлините на коледната елха и приятния аромат от дръвчето. Влюбените
мечтаят за щастие заедно. Пръстени вълшебни, които да ги водят през годините и
да им дават кураж в трудни времена. Възрастните или останалата част от
обществото… За всеки по-нещо! Едни мечтаят за нови коли, нова работа, по-високи
заплати и т.н. Но има и хора, които искат за Коледа, просто да бъдат заедно
пред камината, да разговарят за минали времена и да се унасят в спомени.
Какво
пък, всеки избира нещо, което харесва.
Някои неща се осъзнават малко по-късно, някои никога!
Имаше
литературно четене. Всъщност не само аз бях поканен. Въпреки това в четвърти А
клас се почувствах в свои води.
Не го
очаквах! Не бях го предвидил! Но детските очи и усмивки направиха достатъчно за
да прогледна.
Някога сякаш беше вчера и аз самият бях
дете. Бях не гост, а бих казал, малък човек, който живя, диша и се учи да срича
първите букви от азбуката между стените на училището „Кирил и Методий“ в
Самоков.
Макар
и минали години сякаш отново бях онова дете, което играеше в междучасията с
другарчетата си. Още тогава успяха да се оформят и първите приятелства. Да се
запомнят учители, които на всички завършили това училище, ни дадоха тласък
напред, за да станем не просто част от мнозинството, а човеци, които обичат
другите хора.
Може би за възпитанието спомогнаха и книгите, които успяхме да прочетем
тогава.
Когато започнах да чета… Всъщност прочетох една приказка, която не бе
приказка, а просто истина взета от живота, днес.
Усетих,
че не само на мен ми беше интересно. Децата също, коментираха прочетеното.
Всъщност часът беше определен тъкмо за
това. Литературно четене, в което взеха участие гости и учители от училището.
Едно от децата, момиченце прочете първата си творба. Красиво детско стихотворение,
което говореше за малък бъдещ талант. Вдъхновението и това, че успя да се
справи момичето, добре и овациите след това, показа, че наистина има бъдеще.
При това за всички деца!
Снимките за спомен остават завинаги, както и остава жив споменът от
посещението в училището.
На
тръгване бях изпратен чак до външната врата на училищния двор. Не бих могъл да
забравя ентусиазма и радостта в детските очи. Всъщност усетих се неизразимо, впечатлен.
Точно тогава разбрах, какво искам за
Коледа. Така де! Всеки иска нещо! И аз просто си пожелах да подаря на малките
любители на книгата частица от моето сърце. Да усетят и те, че коледния дух е жив.
Всъщност това е първата ми за сега, детска книга
в стихове: „Малкото момиче“. Тя беше написана специално за София, моята внучка,
но все пак радостта в детските очи не бива да се забравя.
А и коледния дух, наблюдава кой какво си
пожелава!
Весели предстоящи, коледни празници!
В.Софин 8.12.2023год.
Диалог между баща и син
За турист не ставаш сине –
високи са ти планините.
По-чевръст там ще те задмине
докато си още в равнините.
За компютър, гений ставаш сине
с приятелите вечно си във чата.
Там не може някой да те мине –
умен си, висок си над нещата.
Синът с усмивка:
За капчук не ставаш татко
болят те капнали краката.
Мечтаеш още, поне за кратко
да си върнеш миналото сладко.
Така, че по добре си замълчи!
Внуци гледай вкъщи отстрани!
Че, те твоите изгубени мечти
мухлясали са вече в старини!...
В.Софин 6.12.2023год.
Любовна
стряха -6.12.2023год.
Очите ми са пълни със тъга.
Капят топли сълзите от нея.
Към теб протегнал съм ръка,
но ти замина, с друг от кея.
Не помниш ли, че се закълна
двамата да бъдем в любовта.
Далеч те грабна буйната вълна
а мен самотен остави на брега.
Очите ми са празни без тъга.
Неотдавна сълзите умряха.
Протягам пак към теб ръка -
Любов под любовна стряха!
В.Софин
За децата любими
За да станат за децата любими
на всички хвърчила необходими -
бих подарил криле ненараними;
във приказка разказана с рими!
За да бъдат децата щастливи -
за да имат усмивки красиви,
бих изтрил сълзите горчиви
на тъгата в очите им, живи!
За да станат за децата видими -
за да има за тях, книги любими
бих използвал думи „балерини“
да танцуват заедно със рими!
В.Софин 5.12.2023год.
„Близки“
В препълнена кръчма влязъл зажаднял,
клиент. Само при една от масите имало едно свободно място. Новодошлият попитал:
–
Може ли да седна при Вас, господине?
–
Живеем в демокрация, всеки може да седне на нея
или да постои прав… - усмихнал се, вече почерпеният, защото това пред него била
втората му чаша.
Новодошлият поръчал на сервитьора:
–
Може ли сто грама уиски Тюламор…
–
Опа…! - възкликнал седналият докато отпивал от
чашата си глътка. – Май си станахме и близки…“
–
Моля? Близки!?
–
Ами да… пием едно и също марково, уиски!...
-усмихнал се клиентът, който тъкмо допил докрай втората си чаша.
–
В.Софин
В аптеката за
илачи
Понякога преди
да излезем навън и се смесим с тълпата ни хрумва, че е необходимо да си напишем
бележка за това, което ще напазаруваме.
В един такъв ден,
при това неделен, на Койчо му притрябвали… А бе можело и без излизане, но човек да се смеси с тълпата отвън направо си е
вълнуващо.
Та нашия скромен Койчо, решава, че котката му се нуждае от
храна. Докато излиза, се сеща за вестника и капучиното, което пътьом щял да
изпие. В последния момент му светва лампата и за „Омникс“. Лекарство без, което
натежалите му години не биха могли да минат.
Докато продавачката
в магазинчето за вестници и цигари прави на Койчо капучиното, той разговаря със
случайно срещнат приятел на същото място, който пък си поръчва кафе.
–
Ще ми дадете ли пари за кафето, господине? – обръща
се продавачката към познатия на Койчо, който в бързината да си вземе кафето,
забравил, че го има и плащането.
–
Ще дам! Ако искаш може да дам и нещо лично… Но
това е друга тема – усмихва се Койчовия приятел и намига с око за по сигурно,
че го разбират.
По нататък не става ясно нищо, защото нашия
Койчо бърза да излезе навън докато отпива от картонената чаша, глътка топло
капучино.
Аха и за малко да отмине аптеката. Добре,
че вратата зее отворена и вътре Койчовите очи съглеждат един, единствен клиент.
„Съвсем удобно“ – мисли си Койчо и се вмъква
на „Опашката“ вътре.
„Опашка“, защото клиентът влязъл малко преди
Койчо държи бележка с написани в нея строги инструкции.
До ушите му стигат реплики:
– Дайте от това! А от другото витамин „С“
на хапчета, нямате ли?
–
Свършиха хапчетата, но имаме ампули… -отвръща
безпристрастно, аптекарят.
–
Ами в малка разфасовка имате ли го?
–
Сега ще проверя… -отвръща аптекарят и се втурва
бързешком да изпълни исканото.
–
Много е малко като количество. В по -голямо
нямате ли? -мърмори недоволен клиентът и се взира в бележката, за да не изпусне
някое от записаните там, илачи.
След като му дават нужното, той се чуди още
какво да вземе. Койчо, който наблюдава безучастно ставащото отпива от
капучиното и си мисли: „Какъв театър само. Не би го изиграл по-добре и артист.“
Естествено клиентът невъобразимо спокоен,
продължил да измъчва Койчовите уши с лекарства, които никой не би си помислил,
че съществуват поне като имена. Едното било свършило. От чужбина го внасяли.
Друго имало заместител.
Кутийките пред клиента се трупали, а „опашката“
всъщност тапата, която направил все още си стояла здраво запушена.
Нейсе! Гледай какъв късмет! Внезапно влизат
двама нови клиенти.
Изтрезнял като в изтрезвител, клиентът с
многото поръчки внезапно прозрира, че е време да се омита от аптеката. Плаща в
брой стои двадесет и два леви и двадесет и една стотинки и излиза навън.
Ред е на Койчо. Гледа и се пули. За по
сигурно отпива глътка от вече изстиналото капучино и сваля очилата си.
–
За вас, какво господине? – събужда го топлия
глас на аптекаря.
Койчо не носи бележка или рецепта. Сеща се
само за простатата, която алармира точно в тоя момент.
-
Абе нещо беше, ама какво…? -отвръща Койчо и
гледа с късогледите си очи в аптекаря.
Той явно с опит се досеща:
–
Може би става дума за „Омникс“, господине.
–
Вярно, бе! – въздъхва облекчен, Койчо – Моля ви,
дайте ми една опаковка.
И миг след това, платил лекарството Койчо
излиза на улицата. Вече е успял дори да се вмъкне в зоомагазина за котешка
храна. Добре, че тук няма „опашка“. Взима консерви за котката Люси и бърза към вкъщи,
където вече от час го чака приятел на, когото е обещал неделния вестник.
В.Софин 3.12.2023год.
Милан
В най- страшния капан
вместо послушния котан
се хванал малък, калпазан -
мишок с името, Милан!
Бял балет
Отвън в превара със звездички
с парашут скачат смели ученички.
Снежинки хванали се за ръчички
в бял балет щастлив за всички!
Учудени мисли
На пейката бяха акостирали парашути. Личаха накацали белите
пеперуди по нея. Снежинките, се чудеха. Е пейката взета на абордаж съвсем не
беше учудена.
Учуден съм от скока, от който е направен моят, неподрязан
нокът.
Учуден съм , колко е свежа храната у домата. Изстискана в
комата, съвсем прясна е мъзгата!
Учуден съм, колко е непрогледна мъглата. Трудно се провират на
пътя през нея, очилата.
Учуден съм от политиката, дето няма уважение на мотиката,
която у нас захранва, дори празна лъжицата.
Учуден съм от пълзенето на охлюва. Има толкова много коли,
които бързат да пресекат неправилно пътя, а те пълзял ли пълзят… Или, който
бърза много стига, но не там, където му се иска.
Учуден съм от жълтото по устата на някои хора. Толкова злоба
не е лесно да се преглътне изведнъж.
Учуден съм от големината на шарана. Мислех се за по-голям от
него, а всъщност се оказах прекалено малък.
Учуден съм от ракията. Прекалено бързо ми изпразва кесията!
Учуден съм от фейсбук системата. Прекалено бързо ми изтрива,
еротична темата!
Учудва ме безразличието. То и безпаричието също. Но като се
замислим за благоприличието? Е няма как, в парламента са хората придобиващи с нецензурен език,
отличието.
В.Софин 25.11.2023год.
Изсипана с целувка за мен
Цяла нощ сънувах. Една мисъл глождеше до болка главата ми.
Откъде я познавах?
Сънен не осъзнавах, откъде.
Яви ми се близка, измамно позната
почти…
Преглътнах сухотата в устата си, но
споменът от съня ми не ме напусна.
Откъде?
Снощи бях в компанията ѝ. Усмихваше
ми се охотно. Ухаеше приятно. Почти нежно се взираше в мен. Любвеобилно бих казал, дори… Целуваше ме.
А, днес сутринта все още не вдявах,
откъде тая привързаност.
Защо беше тъпа болката в главата
ми? Пулсирането!
Сърцето ми хвъркаше сякаш искаше да
литне.
За момент пристигна мисъл. Протегна
се. Зачовърка машинарията в мозъка ми. Нещо затрака и включи. И после ме бодна
сякаш игла:
Снощи бях в компания добра. В
красива опаковка без подготовка, разсъблечена готова, изсипана за мен с целувка… Само за
мен в чашата, домашна Ракия, която ме мъчеше с махмурлука пристигнал тази
сутрин след съня ми.
В.Софин 25.11.2023год.
Капки любов
Първите паднаха на пролет.
Капките им стекоха се бели.
Нежни докосвания в полет -
чувства пристигнали умели!
Някои топли паднаха летни.
Капките текнаха с милувки.
Сладки домогвания цветни -
устни зачервени от целувки.
Други в жълто паднаха на есен.
Капките им стекоха се стилно.
Красиви докосвания с песен -
любовни ноти къпани обилно!
В. Софин 25.11.2023год.
Скалата в черно -20.11.2023год.
Поемам по оная тъжната пътека
дето няма я вярата в човека.
Листата тук отдавна са опадали.
Стои все още останала горчивината.
Снегът превзел е стъпките стари.
Погледът е ниско долу
в далнината.
Сънува споменът минали кошмари.
Скърби единствено останала, скалата!
В. Софин
