Де го детето...

                                                                                        

                                                                                  Де го детето…

          Баба и дядо пред мола с внучката, която спи блажено в количката си.

Някой трябва да напазарува, бързо. Дядото кибичи отвън и зяпа облаците, докато дейна бабата е влязла за покупки.

След малко настава паника.

Бабата излиза и гледа в дядото:

–Де го детето, бе? – пита разтревожена тя, дядото, който се е отнесъл в минало, наситено с млада, сочна женска, плът.

–Кое, дете? – отвръща дядото оглупял не от августовското  слънце, което пече в тоя момент, а от спомени, които го връщат в младостта.

–Как кое, старче!? Внучето, къде е?

–Кое внуче? –смутен донякъде дядото мига на пресекулки, още не опомнил се, къде се намира.

–Нашата, Силвия, къде е?

–         А, Силвия… Помня я! Красива, гримирана и безцеремонна… - захапал миналото дядото още витае в розови облаци.

–         Явно си слънчасал, старче -коментира бабата и взема нещата в свои ръце.

Наблизо се намира кола, която търсела паркинг. Нейният смел водач е успял без препятствия да измести количката с внучката. Гледа бабата и не може да повярва на очите си.

Внучката реве и вдига олелия, а дядото се отнесъл в облаците. Че, слез за малко, де!

Бабата, която винаги е в готовност, дори и някои като дядо да не подозират това, се отзовава веднага.

След малко, внучето е приспано, дядото мъмрен без право да излиза временно от дома си, а щастлива и успокоена донякъде бабата, повтаря:

–Казах ти, да си вземаш редовно хапчетата за деменция, но ти дядо още се мислиш за двадесетгодишен…

–Че, какво толкова  е станало? – отговаря дядото и не вярва, че има повод за паника.

–Ще видиш, старче! И не само…. Ще усетиш как командват и наказват, бабите! -отсича с усмивка лъчезарна, младежките мераци на дядото, бабата.

Дали така е било? Не зная! Но подозирам, че бабите имат право да кажат тежката си дума, която трябва да се слуша!

В.Софин  21.01.2023год.