Липсваш ми

 

                                                                          

                                                           Липсваш ми

     Времето тече като река. Всеки знае това. И въпреки всичко, въпреки… Липсваш ми млади приятелю! Всеки миг прекаран с теб ми беше безценен. Истински дар! Едва ли някой и нещо може да го замени. Строен на ръст. Шейсет килограма. Дете почти. Имаше ли избор? Дадоха ли ти шанс за пътя, който сам да избереш? Не! Имаше заповед. Повиквателна и казарма. Там, където не признаваха това, че още не знаеше какво нещо е бръсненето. Още жълтото дето се казваше тогава, личеше по устата ти. Очите ти блещукаха като на хванато животно в капан. Или продължаваше напред с високо вдигната глава, или признаваше, че си женчо. Всъщност избора го правеха други. Въпреки младостта ти, осемнадесет години беше принуден да търпиш и преглъщаш несгодите на войнишкия живот. Да ставаш в пет сутринта, да участваш във физзарядка, където никой никого не питаше дали може да издържиш петте километра в бягане.

        Никой не се интересуваше от теб, дали си гладен, сит или нещо те боли. А всъщност душата ти, млади приятелю, плачеше. Плачеше за свободното синьо небе усмихнало се над теб; за планини, които ти изглеждаха недосегаеми и любов, която не беше срещал още. Единствено ти и всички като теб, бяхте досегаеми. Прегледаха ви като едър рогат добитък. Зъби, очи, всичко! Накрая не забравиха и  задължителната ваксинация. Така подкован заедно със други като теб дето мечтаеха за първите си любови и необятни свободни простори всички бяхте призвани от военната машина. Там, където се раждаше мъжеството, но и безумието.

      Липсваш ми млади приятелю! Няма ги щастливи сините ти очи. Липсва ѝ усмивката, която радваше родителите ти. Те се гордееха с теб. Имаше ли начин да се откажеш от това? Да абдикираш, избягаш?

 Някои успяха. Винаги, а и днес има връзкари. Но ти макар и съвсем сам в чужд град без да познаваш някого,  успя да създадеш приятелства. Днес ти липсват гласовете на другарите държали с теб оръжие. Държеше  в ръцете си автомат Калашников с който ни веднъж така и не стреля. За разлика от това три месеца даваше задължителен наряд.

       Всичко това е минало. Няма го. Няма я и младостта ти, млади приятелю. Избяга като облаче в небето. Изпари се сякаш никога не е съществувала.

Остана ти единствено сърцето. И то горкото въпреки младостта си, която извираше от него взе все по-често да бие предателски.

И ти ли Бруте!?

Всъщност времето следва естествения си ход. Ние всички оставаме в мислите си млади.

Иска ни се, родителите, нашите родители, които мислеха за нас с любов да са винаги с нас… Винаги!

    Уви, времето на всеки е ограничено, млади приятелю. И ти ще си отидеш някой ден. Дали ще бъде слънчево или дъждовно? А може би снежно, мъгливо и мрачно? Единствено времето знае. Но аз зная едно! Все още си някъде там в мен, млади приятелю! Жив си! Пишеш, терзаеш се, приказваш. И видиш ли? Това е хубаво! Наистина млади приятелю! Казвам ти прекалено хубаво за да е истина!

Но поне усмивката, нея млади приятелю, запази докрая!

В. Софин 19.04.2024год.