Без умора в двора!
Татковци кихат
по полето,
майки секнат
им нослето.
А детето –
книжка хвана,
да чете на баба
за шарана.
А пък дядо още
млади
бонбони взе,
че си извади -
да даде на
козата в двора,
която гледа вън
в простора
недоволна от сянката
на бора
който не
знаеше, че има и умора!
В. Софин
10.02.2025год.
Трудни върхове
За да се почувствам горе най-добре
дори в студ, сняг и ветрове,
напред едва ли някой ще ме спре
с мисълта за неуспешни върхове!
Всеки път напред е труден,
дори да няма в него, ледове.
Вървя, залитам, но пък съм събуден
за красиви, стигнали ме стихове!
Опитвам се да спирам ветрове.
Напред едва ли някой ще ме спре!
С мен са вече изкачените ми върхове.
С тях съм горе, усещам се добре!
В.Софин 8.02.2025год.
Обичам те любов
Веднъж млад щом те срещнах…
а всъщност срещнах те любов!
Едва тогава изведнъж разбрах,
че светът изглеждаше ми нов!
Светли смееха се небесата
Пътят постлан беше със цветя.
Мечтаех всеки ден за чудесата,
в които не осъзнавах, че летя!...
В. Софин 7.02.2025год.
Системата, която ни управлява
В зората на раждането
ми не знаех, че съм роб. Зависим! Майка, баща, училище, учители. И после,
работа! Подчинен на нея пряко за пари и хляб. Мечти много! Надежди, несбъднати!
Не е ли роб тоя, който е принуден всеки ден да ходи на
работа, която не обича и да слуша заповеди, които трябва да изпълнява при това,
безпрекословно?
Гледам котката отвън, Мустачка. Храня я! Тя зависи от мен.
Не съм я прибрал от улицата. Просто тя зависи от храната, която споделям с нея.
Тя е свободна. Може да си тръгне, когато поиска. Всеки миг е неин. Но втурне ли
се безразсъдно в джунглата живот неминуемо ще загине. Затова търпи мълчаливо
подаянията ми, гледа ме отвън през прозореца, от който и аз я наблюдавам но
отвътре. Зяпаме се всеки ден рано сутрин и вечер. Галя я отвън на терасата.
Всъщност тя, не осъзнава, че е моя. Но моя ли е всъщност след като е винаги
отвън в топло и студено време?
Идва, гледа ме със зелените си очи пълни с тъга и обич,
хапва и си тръгва.
Виждам себе си. Сутрин тръгвам на работа. Вечер се прибирам.
Тогава уж съм свободен. Но идва бързо съня, когато човек е изморен и ето ти,
другата утрин. Пак на работа, тревоги и вечерно прибиране. Това би бил живота
на всеки, който е зависим.
Наркомания някаква, която и като другата трудно се изкоренява.
Има и работа, която радва сърцето на човека. За мен това е
изкуството. Рисуване, пеене, свирене, писане, скулптура, опера, театър и още
куп неща за които си заслужава да се живее. Любовта също е изкуство за двама! Защо
изкуство? Не всеки умее да люби безкористно. Не всеки защото са намесени
парите, които носят сигурност в един свят готов да се разпадне всеки момент.
Всеки избира сам за себе си пътя по който ще върви. Някои
просто се отказват да го извървят докрая.
Системата е създадена такава, че ти взема всичко.
Но първото, което взима е свободата да бъдеш щастлив.
Подчинен на структури, които решават вместо теб. Реклами, кредит и дори
гласуване за което едва ли ще разбереш някога.
Единственото, което се иска о теб е да бъдеш роб, скромен и
послушен. Иначе системата не търпи да бъдеш друг. Отвън улицата те чака.
Свободен е всеки твой миг. Ти избираш, кога да си тръгнеш! Но ако имаш
смелостта да го сториш ще изгубиш всичко построено с неимоверни мъки от теб.
Тръгваш губиш всичко и си свободен, или оставаш роб?
Гледам в котката Мустачка, която ме зяпа отвън и мълчи. Нито
мяучи, нито драска по прозореца. Гледаме се и питам се кой от двама ни е по
щастлив?
Всеки миг е ценен споделен с приятели и близки.
Когато прочитам в погледа на котката обич разбирам, че
светът се крепи единствено на нея. Няма ли я, няма ли го тоя миг, тогава?
Тогава наистина всички щяхме да сме роби на системата, която избира нашето
бъдеще…
В. Софин 7.02.2025год.
Сладък грях
Когато в младостта те срещнах
не знаех, че единствена си ти!
Но щом за теб очи открехнах
се сбъднаха желаните мечти!
Сутрин в ранни, слънчеви зори
Ти се взираше във моето лице.
Разпалваше в очите ми искри;
с огън влизаше в моето сърце!
Когато в младостта те срещнах
за теб мечтаех - за теб пламтях!
Тогава, когато объркан осъзнах -
ти любовта си, сладкият ми грях!
В. Софин 7.02.2025год.
Любовно прозорче
Когато прозорче се отвори
любопитна любовта говори
не за ширналите се простори,
а за това кой какво ще стори,
ако успее пръв да се целуне,
с някой, който ще отвърне.
Не само с устните си сладки;
не с глупави надежди и нападки!
А с красиви думи кратки.
„Обичам те!“ – с милите извадки,
с които любовта говори,
когато мила, прозорчето отвори!
В. Софин 3.02.2025год.
Мисли, които говорят
Нямаше идея за нищо, но все пак пишеше всичко за да се
убеди, че думите са особено необходими там, където идеите са излишни!
Времето помага на
най-смелите мечти да се осъществят.
Никой не смее да прекрачи трапа, когато е прекалено широк.
Колкото повече човек научава едва накрая разбира, че си е
губил времето да го научи.
Времето отмива всичко, но не и спомените останали в сърцето.
Сърцето често ни спомня, че обичали сме нявга мама, тате и
първата любов.
Най-добре се пише, когато обектът на въжделенията ни е при
нас.
Нямаше възможност да свали луната. Използва ум за да му я
свалят в краката!
В.Софин 3.02.2025год
„Онче бонче“
Вчера с мама и
тате бяхме на гости на дядо и баба!
Да не забравя и Писана беше там. Посрещнаха ни добре. Баба
каза, че ще вечеряме в нейния дом. Тя не знае ли, че принцесите се хранят само
на ресторант!?
Мама се засмя така както тя си знае и обясни. Понякога принцесите
яли при бабите и дядовците. Само по изключение, когато се им на гости.
Това изключение, не го зная, но щом мама твърди, че е така,
може и да е…!?
Виж после дядо стана много любопитен. Искаше да узнае какво
съм научила в детската градина. Имам ли си приятелчета там и зная ли да смятам.
Ами преброих гостите на дядо и ми се сториха повече отколкото бяха. Мама каза,
че били шест, а пък аз ги преброих седем. Така де. Ами Писана?
Писана не била гост, а живяла при баба. Била нейна котка. Да
но не вярвам да е така, защото Писана обича да спи при дядо. Значи е негова…
Дядо взе да ме разпитва като се усмихваше. Защо се смее, моят
дядо?
Попита ме с коя буква започва името ми. Че мама нали знае,
че е „С“. Нали се казвам, Софи.
Но дядо беше решил да ме обърка и попита:
–Софи ами буквичката на дядо, коя е?
Замислих се и без запъване му казах: „Д“
Той взе да се смее и да настоява за друга буква. Но аз си
знам, че е дядо Васко. Значи с „Д“. Мама знам, че е с „М“ и тате с „Т“.
Всички се засмяха само вуйчо Боби не! Може би защото не му
казах буквата. Тя е лесна. Втора е в азбуката. Първата е „А“, втората „Б“.
После вечеряхме. Успях да раздам на всички царевични пръчици,
за да се нахранят.
Дядо сложи храна и на котката Писана. Играх и с кон..стр..уктора…
. Ей, че трудна дума за казване! Дядо нареди няколко фигури, но много не го
биваше. Трябваше аз да му покажа как се нарежда.
Виж ти изненада. Дядо ми подари голяма тетрадка с бели листа
в нея. Да рисувам. Със сигурност ще стана художничка. Така поне отговорих на
въпроса на дядо, който искаше и поетеса. Не зная какво е това, но със сигурност
ще разбера в детската градина. Госпожа Рени сигурно ще знае…
–
Ами това са стихчета, Софи… -каза дядо, но аз зная, че стихчетата ги пише той, а не
аз.
За по-лесно започнах да рисувам в тетрадката. Дядо нямаше
цветни моливи. Защо не си е купил? Трябваше да рисувам с химикал цветя. Ама
всичките станаха, сини…! Хубаво щеше да има поне розови.
Дядо обеща като му дойда следващия път на гости да купи
цветни моливи. Ами аз до тогава ще съм нарисувала цялата тетрадка…
Щял да купи нова.
Тоя дядо за всичко си има готови отговори.
Започна да брои на „Онче бонче счупено пиронче“. Май искаше
да играем, но не му се получи, защото му казах, че така не се брои.
Друго си е с „Три петлета се скарали…“. Защо им е да се
карат като всички после ще трябва да играят на „Жмичка“!?
Дядо се засмя, мама също… Беше толкова хубаво, че не разбрах
кога е станало време за лягане. Не ми се искаше да спя, но мама ми обеща
приказка. Затова се съгласих.
Дядо ме целуна за лека нощ. Трябвало утре да ходи на работа.
Че работата не може ли да го почака? Да не бърза толкова? Мама се засмя и каза,
че „Петима Петко не чакат“. Така и не разбрах какво искаше да ми каже. Възрастните
не всеки път искат да обяснят. Само се смеят. Аз като порасна няма да се смея
толкова. Със сигурност ще обяснявам.
Но вие деца, мама и татко помагат ли ви да разберете
трудните думички! Те като ги чуеш няколко пъти се научават. Не знам защо, но е
така!
До скоро от мен, Софи! Обещавам на дядо, че ще му разкажа
нова приказка от мен. Нека той я напише. Знае как! Лека!!!
В.Софин
Къс полет
Усещаше, че
полетът няма да трае дълго. Всъщност знаеше, че причината ще е той.
Когато самолетът излетя от летището вече беше готов. Скочи в
движение отхвърли с едната си ръка колана, който се опитваше да го задържи.
Устреми се към аварийната врата и пристъпи към действие.
Побесня от злоба, когато разбра, че няма да може да я
отвори.
Пътниците в самолета седяха парализирани. Още не можеха да
осъзнаят какво става. Поредният луд или камикадзе? Все тая. Някой искаше те да
умрат и причината стоеше пред втрещените им погледи.
Стюардесата
натисна някакъв бутон близо до нея. Нищо не се случи. Вратата продължаваше да
стои затворена, а някои гърла в пътническия салон на самолета вече надаваха
вой.
Внезапно вратата се отвори! Пътниците не забелязаха това. Те
се взираха с широко разтворени зеници на очите си в камикадзето.
Имаше защо. Все пак вратата беше отворена. Но вятъра, който
трябваше да нахлуе с вой в пътническия салон го нямаше.
Вратата се отвори… Всъщност тая, където бяха летците.
Стюардът връхлетя в пътническия салон с тейзъра си.
Лудият беше зает с аварийната врата. Докато той се суетеше с
нея, стюардът използва електрошока си да го неутрализира.
Успя да се справи доста добре под вече успокоените лица на
пътниците, които мислеха, че е дошъл краят им.
Внезапно всичко приключи за няколко мига само. Не и за
лудият, който окован и вече със запушена уста от която преди малко сипеше
закани предстоеше арестуване и затвор.
В. Софин
Кой го обича!
Шумяло приглушено морето.
Всяка идваща вълна разбита
достигала брега на сърцето,
за да може то с любов, възхита -
докато „очите му“ визират лицето,
да узнае момичето, кой го обича!
В. Софин - на Ива
Януарски сняг
Слънчевия ден,
който предстоеше нямаше представа какво следва. Дори и да знаеше, не би могъл
да реагира. Човекът бързаше за работа. Втора
смяна. Бързината понякога не оправдава положението, което щеше неминуемо да
настъпи. Три крачки навън от козирката на входа… Само три крачки. Но какви?
Може би си мислите големи, малки или прекалено бързи…
Уви бяха прекалено бързи. Времето не даваше шанс на
закъснелите. Ами просто казано автобусът не чака закъснелия на спирката.
Януарският сняг струпан на покрива се протегна като след
сън. Показа се за да огледа улицата долу и без да иска кихна.
Естествено бързащият за работа нямаше време за реагиране.
Дори не погледна нагоре. Пък и защо да гледа сутрин, когато звездите и луната
вече си бяха легнали за почивка!?
Какво можеше да стане?
Ами три крачки прекалено бързи и кихащ сняг от покрива…
Няколко подхлъзвания, опити за задържане… И всичко това
върху не подозиращия човек, бързащ за автобуса.
Топящият се януарски сняг, който прекрати дейността на
стъпките му се оказа прекалено тежък.
А работата? Ами някой друг щеше да я върши! Какво тук значи
някаква си личност?
Сняг, тежест и неподозиран край, който времето беше
определило с точност, която човекът и да иска не може да определи.
В. Софин 31.01.2025год.
Болката в сърцето
Още гори в мен живее -
мил споменът за татко!
Умът не иска, даже не умее
да угаси пламъка за кратко.
Нощем пламва той за татко
до мен приседнал на леглото.
За миг ми мило става – сладко;
как ме возеше на колелото…!
За татко споменът не гасне.
Ще гори във мен ще тлее.
Цял завинаги в сърцето -
ще остане с болка да живее!
В.Софин на татко -30.01.2025год.
Най-рано
Ура! Мама днес
ме взе от детската градина най-рано… Другите деца останаха там, а пък аз с мама
за ръчичка се прибрах.
Било петък!
Обещах на мама, че ще слушам. Е поне в петъка. Така тя ще ме
взима от детската градина най-рано.
Мама каза, че трябвало да слушам всеки ден. Това не е ли
скучно?
Не било! С послушание се стигало…
–
До, къде мамо?
–
Ами в училище! – отвърна мама с усмивка.
Ти да видиш! Пък аз се мислех за още малка. Нали наскоро
празнувах рожден ден!?
Мама каза, че за да се научат всички думи и неща от живота
се налагало да уча още от сега.
Не е ли по-добре да си играя с куклите?
Да ама не било така. Имало време за всичко. Така поне твърди
мама.
Не съм съгласна с нея. Както и тя, когато не желая да си
изям супата.
Трябвало ми сила, ми каза мама. Че аз си я имам. Нали всяка
вечер преборвам тате на кревата?!
Мама се усмихва само така като тя си знае, дори ми смига с
едно око. Не съм уверена в нейното мигане. Какво ли иска да ми каже?
Питам я, а тя:
–
Като порастеш, Софи ще разбереш!
–
Какво, мамо? – гуша се аз не разбираща нищо.
Някои неща ставали изяснени по-късно.
Така каза, мама, а аз още се питам какво е
това изяснени?
Но сигурно и това ще разбера по-късно. Зная
си аз. Възрастните все крият нещо от мене.
Мама каза, че всичко споделя с мен, но аз
зная, че това не е така. Не си играе с моите кукли, не се бори с мен като тате
и дори понякога забравя да ми прочете приказка…
Мисля си, че щом порасна и щъркелът ми
донесе бебе ще го науча на толкова много неща, че дори и мама ще ми завиди…
Да, но тя пак се засмя. Трябвало първо да
уча, че тогава да имам дете.
–
Като тебе ли мамо? Ти учила ли си?
–
Ти как мислиш Софи?
–
Ами всичките тия супи, които ми даваш да ям нещо
не ги харесвам…
–
Те са полезни за теб, Софи! Като порастеш ще го
разбереш.
Тутакси тропнах с краче:
–
Искам сега и веднага да порасна! Аз съм
вълшебница… Трябва ми само вълшебна пръчица…
Отново смях. Мама не ми вярва! Аз
и повярвах, че ще ме вземе и тоя петък по-рано от детската градина. Но тя била
на работа. Върви, че ги разбери възрастните. Веднъж не била, после пак в петъка
на работа!
А вие деца, взимат ли ви най-рано
от детската градина? А от училище взимат ли ви?
Ей така питам. Мама ми каза, че
съм любопитна. Пък какво от това? Трябва да науча всичко сега, а не после,
когато няма да ми е интересно!
В. Софин 28. 01.2025год.
Да
стигна точката
Страх ме е….
Не зная защо. Още не съм го проумял. Всъщност страх ме е сутрин, когато изгрява
слънцето да излизам. Някой там отвън ме дебне. Усещам го по настръхналите косъмчета
на врата ми. Едва намирам сили да тръгна. Знам, че щом съм излязъл от къщи,
няма връщане. Трябва да стигна точката, която съм определил за достигане.
„В магазина?“
Не!
„На работа?“
Не!
„Къде тогава?“
Не зная още. Подозирам, където ме отнесат нозете. Отдавна
мечтая за планината. Да, но тя е далече. Безкрайно далеч за достигане. Ако
тръгна натам със сигурност няма да се върна. Може да се изгубя нейде из
върховете. Времето, което ми се усмихва в града горе може и да се озъби,
мъгливо.
Тръгвам! Вече съм се предал. Каквото и да стане, няма
връщане назад!
По важното е върхът на планината да не разбере колко е
самотен.
Без раница, без грим, но със зимни обувки.
„Нагоре, нагоре, ела!“
Мами ме глас от планината. Вървя. Не мисля. Върхът мисли, че
ще го изкача. Простено му е. Нека ме очаква горе.
„А, ако не?“
Тогава значи съм срещнал някого на пътя.
„Може би мечката или
някой друг зъбат звяр“
По скоро страхът си. Той се е сврял току под върха на
планината и не смее да продължи нагоре. Лавиноопасно било. Какво от това! Нима
това е повод за оплакване!?
Да, но краката ме предават. Тръгвам обратно. Върхът ме
изпраща с прощален поглед.
Бързам, но и времето бърза. Една лавина току под върха ме
гони. Планината иска да си отмъсти за моя страх.
Не мога да бягам. В снега се затъва. Затъвам до пояс.
„Тук и ще си остана!“ – прокрадват се мисли в главата ми и
съм готов за последно сбогом.
Като вихър, който не прощава на никому вихрушката, всъщност
лавината минава току до мен, премижалият страхливец.
Отварям очи. Пипам се. Цял съм нищо не ми липсва. Нос, уста,
крака и страх… Много страх събран в мен.
Надолу снегът изчистил пътя ми. Като нищо щях да си остана
под върха на планината. Намирам сили да се довлека до най-близката хижа, където
оставам до утре…
„А утре?“
Може пък и да успея…
Сигурно си мислите да изкача върха и славата, която ме чака
горе?
Не! Напротив! Търся да събера смелост. Кураж е нужен на
нозете ми. И тогава, за да се върна и праг бащин да прегърна…! Ще си тръгна,
полека към къщи. Сам без раница, без грим, но със зимни обувки!
В. Софин 28. 01. 2025год.
Водица за кафе
Хм… Мързи ме! Ама много ме мързи. Днес няма
да излизам от къщи. Ще си стоя тихо
като
растение в саксия и ще наблюдавам слънцето, което дава живот.
Лошото е…
Ами трябва да се закуси. И да се обядва. Лесно! Хладилника бъка от „водорасли“.
Всъщност вредни за организма на едно растение храни.
Избирам мюсли. Има и кисело мляко.
Благодат! Хапвам хапчетата и съм готов
да ловя изгрева. Внезапно ми се допива кафе. Няма нищо по-лесно от това. Позволявам
си да изхвърля остарялата вода в кафе машината. Дори зареждам цедката с кафе. Хайде
и вода от чешмата да капна. Уви! Няма дори капка. Само някакво гъргорене, което
прозвуча:
„Ха
ха! Май няма вода! Някой трябва да ходи
в магазина?“
Защо аз? Защо
винаги аз?
Напротив,
водата е виновна. Ами ако знаех…?
„Ако знаеше
досега да беше си направил кафе.“
Мрънкам, но
вода няма. Хайде де!
Отскачам до
най-близкия магазин, откъдето взимам две рибни консерви „Копърка“; хляб
въпреки, че в къщи имам; сурови ядки за имунитета; сладки пурички за кафето,
което ще приготвя в къщи и бурканче лютеница. Тъкмо да изляза червената
лампичка светва: „А, вода?“
Връщам се
за нея и се смеем заедно с продавачката. Тя, че е пуснала перална у дома си без
вода, а аз, че щях да пия кафе ама някой друг път.
Прибирам се.
Правя кафето. Дори си налагам мнението в него, като му капвам и малко мляко. То
е готово за пиене. Да, но кафе машината не е … За какво, ли?
Много
просто. Няма вода и не може да бъде изчистена и измита за да блесне като нова.
Ще почакам!
Не, първо ще изпия кафето. Току виж изстинало.
Вечерта не
бърза. Водата също. Повредата чака да бъде отстранена.
Нямаше да
излизам от къщи… Нямаше! Ама пустото кафе. Като съм пристрастен какво да правя?
Търча с менци за водица! Не с пари за минерална за да не се сърди кафе
машината. А, утре? Споко! Всичко е под контрол! Утре съм на работа!
В. Софин 28.01.2025год.
„Аха!"
Последно убежище. Пещера. Човек!
–
Аха! -сексапилен
глас.
–
Тук си се крил!
Изкуствения интелект, току що намери, последния човек.
В. Софин 28.01.2025год.
Сърце на кръстопът
В странен свят с обноски груби
всеки търси правилния път.
Сърцето едва ли ще изгуби
ако любовта ни хване в кръстопът…!
В. Софин 25.01.2025год.
Момиче с портокалов дъх -23.01.2025год.
Тих вятърът ми шепне
нежна приказка за любовта.
Как сърцето да не трепне,
щом го връщат в младостта!?
Ученик седемнадесетгодишен
без мустак, над устата с мъх
живеех замечтан, умислен,
за момиче с портокалов дъх!
Тих вятърът ми шепне
стар спомен от младостта.
Как на сърце да ми олекне
щом я няма, млада любовта!?
В. Софин
В
капана на очите
Изморен сте. След работа вечер, спите. Внезапно се пробуждате. Около вас
цари полумрак. Няма никого освен вятърът отвън, който надува бузи и дори говори
нещо на комина на къщата. Неизвестно защо се усещате неспокоен. Сам сте в
стаята, но въпреки това имате чувство, че някой пробива полумрака с очи и Ви
следи.
Затваряте вашите, но пак отнякъде ви
наблюдават.
Полека отваряте обзет от паника, очи.
Нищо! Полумракът вилнее наоколо и не се дава на светлината.
Щипете се. За момент ви се струва, че
още спите. Или пък сънувате? Нямате спомен за това.
Някъде долу в преддверието на първия
етаж на къщата внезапно проскърцва врата. Ако не беше вятърът отвън щяхте да си
помислите, че някой идва.
Ето и сега го чувате. Усещате стъпки,
които изкачват стълбите към втория етаж, където се намирате.
Стига до вратата Ви, която преди да си
легнете сте заключили.
„А,
дали…?“
Минава
тревожна мисъл в главата ви.
Усещате как косъмчетата на ръцете ви
настръхват. Но този, който е отвън пред вратата, затаява дъх, който изобщо така
и не чувате и всичко после се утаява яко дим.
Сякаш някой с магическа пръчка спира
тоя, който е тръгнал при Вас на гости.
„А може би не е дошъл с добро…?“
Като нищо е с лоши помисли. Може и да се
е подготвил, какво да прави!?
Не знаете. Започвате да гадаете. Ровите мислите
в главата си, за решение, но те в паника не изкачат наяве.
„Имате пари за връщане?
Обидили сте някого и сега той идва да ви
убие?
Стига до вратата ви и се чуди дали да не
почука на нея.“
Тревожни мислите ви не намират изход.
Внезапно ви се иска да е вече сутрин. Слънцето
да грее и вашия кошмар да е изпарен. Дори искате вече да сте на работа защитен
от погледите на колегите.
Внезапно осъзнавате, че е полунощ. Може
би „Колебаещият“ се най-после ще почука на вратата ви и ще иска нещо?
Уви! Когато това не се случва разбирате,
че страхът Ви е дошъл на гости. Мислено го молите, направо пъдите да си отива.
Правите опит да се отпуснете.
Напрежението изчезва. Вятърът отвън незнайно, къде е отишъл… Не го чувате да говори
в комина на къщата. Никоя врата не скърца. Стълбите към етажа ги усещате,
празни.
Затваряте очи с мисълта, че трябва да се
спи.
Само миг по-късно ги разтваряте широко.
Инстинктът на съхранение не ви е напуснал. Усещате се пак следен. Всъщност този
някой не е преставал да ви зяпа.
Отвън полумрак. Нощта е безлунна. През
завесата на прозореца в стаята където се опитвате да спите не се промъква дори
лъч от уличните лампи.
Кой по-дяволите е тук с Вас и ви
наблюдава!?
Страхливо протягате една от ръцете си
извън завивките. Търсите опипом нощната лампа. Когато я намирате натискате
копчето и в стаята ви нахлува благодатната светлина. Животоспасяваща за Вас. Оказва
се, че няма никого в стаята ви. Почти никой, ако не броим Страхът, който ви
наблюдава нощем докато спите.
Хвърляте поглед наляво. После на дясно право
в стената, откъдето ви гледа спокойно, пейзажна картина. Нищо!
Внезапно съзирате едни уплашени очи,
които ви наблюдават от огледалото. Това са вашите, очи. Огледалото стои точно
пред вашия поглед. Има и друго точно зад гърба ви.
Искахте да сте модерен.
Зад вас и пред вас огледала. Те ви
следят с вашия изплашен поглед. Накъдето и да се обърнете се усещате
преследван.
Вие, който спите на леглото се намирате
в центъра на събитието.
Следен сте. От двете страни на кревата.
Няма измъкване.
Минава мисъл, че някой със сигурност е
намерил убежище в огледалата. Живее вътре в тях и прескача, когато иска ту в това
зад вас ; ту в другото пред вас.
Щом угасите нощната лампа усещате, че
сте следен.
Някой ви зяпа през цялото време, когато
сте буден.
Пред вас очи, зад вас също.
Намирате се в капан. Капан, който сам
сте си устроил.
Огледала и очи, Вашите, които непрекъснато
Ви дебнат щом се събудите през нощта.
В. Софин 22.01.2025год.
Капката вяра -21.01.2025год.
Макар в сърце да е жива -
в тъга, младостта си отива.
Изморен е погледът. Умът го няма!
Компютърно уловен е с програма.
Забравена мила - капката вяра,
която на всеки с любов повтаря,
че трябва някой днес да се събуди,
защото живее във вечни заблуди!
Но днес глупакът парите почита -
на лъжите без ум с вяра разчита.
За това страда народа ни грешен
и моли се Богу - мисли се вечен!
На щастието кошница оплетена
с измама и силом крадени пари.
Днес се радва от всички ни усетена
на власт силна в царство на мъгли!
В. Софин 21.01.2025год.
На пет
годинки
Мама каза, че ще имам рожден ден. Най- после
и аз ще имам… Другите деца в детската градина всички вече празнуваха, пък аз,
не. Попитах мама, а тя:
–
Ти си родена в началото на годината и затова първа ще посрещнеш рождения
си ден, Софи!
Аз мислех, че съм последна, а пък то била съм първа! Ти
да видиш!
Мама
каза, че съм щяла да празнувам и в детската градина. Попитах я:
–
А в къщи, мамо?
–
И вкъщи ще го празнуваме заедно, всички.
Попитах, кои всички и разбрах, че с приятелките, с
които играя на детската площадка и с дядо, баба, вуйчо, леля и каките Вики и Ния.
Беше
много вълнуващо поне за мене. Мама каза, че всеки ден не се получават подаръци.
Най- вече те идвали, но без дядо Коледа на рождения ден.
Като се замисля, добре, че е така. Нали и за Коледа
получавам подаръци. Иначе само на рождения ми ден. Вижда ми се нечестно.
През
деня вкъщи празнувахме с приятелки в стаята ми. То беше хвърляне, скачане и
какво ли още не… Тате влезе да види защо пищим. Пък ние си играехме на страх. Аз
се криех под леглото, а другите деца се опитваха да ме открият. Вместо мен
обаче намираха балон, който пуквах в очите им.
Тате
се скара, че сме нахвърляли всичко в стаята. Кукли, играчки, книжки и какво ли
още не…
Нали
ми беше рожден ден, знаех си аз ще ми простят и няма да ме накажат строго.
Така и
стана. Вечерта дойде. С нея пристигнаха и гостите. Дядо, баба, леля Веска,
вуйчо Боби, кака Вики и кака Ния!
Побързах
да раздам на всеки по един балон. Дядо се опита да го спука, но не му се
получи. Сигурно, защото още не беше вечерял и нямаше сили. Поне той така каза!
Попита ме на колко годинки ставам, че той не знаел да смята!
Показах
му цялата си една ръчичка и го подканих да брои!
Той се
почуди, но баба му подсказа, че съм ставала на пет!
После имаше вкусна торта за всички! По едно
парче. Аз като рожденичка изядох две. Мама каза, че не било полезно. Не съм
съгласна с нея, защото всички обичат торти. А знае се, ние децата най-много.
Подаръците
бяха толкова много, че не можах за една вечер да ги видя всички. Зная си аз, че
на сутринта ще открия всички останали съкровища.
Думата
я научих от мама, която каза, че това, което открия скрито в пакетите с подаръци,
било съкровище! Обичам я тая дума. Де всеки ден да откривам съкровища!
Но мама
каза, че нямало да бъде интересно. Дядо дори се опита да мърмори, че било
хубаво да е всеки ден, рожден. Да ама мама му се скара защото така съм щяла да
порасна по-бързо. Та нали аз съм голямата, а те малките!? Нещо не ги разбирам
възрастните. Уж са деца, а после се мислят за големи!
Когато
изпращахме гостите попитах мама, защо да не останат да спят при нас. Но тя,
каза, че всички били на другия ден на работа. Ами нали е неделя, утре?
Разбрах
от мама, че някои хора работили и тогава. Ти да видиш!
Не ми
се искаше да си тръгват. Почти бях готова да се разплача, но мама ми каза, че и
утре съм щяла да имам гости. Попитах я, кои ще бъдат и тя обясни:
–
Дядо Ники и баба Кате! Леля Петя и чичо Методи!
Ти да видиш! Зарадвах се. Има защо. Отново торта, пак
подаръци.. Ах как ми се иска да не свършва тоя мой, рожден ден!
Мама се
засмя. Винаги, когато искам нещо, тя се смее. Много ѝ беше весело. Пък на мен
ми стана тъжно, защото утрешния ден е още далече. Пък аз исках подаръците още сега.
И то веднага!
А Вие
деца празнувате ли рождения си ден с мама, тате и най-близките си хора?
Не
изпускайте мига! Иначе ако има подаръци може и да ги дадат на друго дете… Както
казва мама, на дете по послушно от мен!
В. Софин 20.01.2025год.
Прощален
поглед
Морето
говори на странен език.
Думите
му трудно се разбират.
Понякога
шепти, а после с вик
крещи,
та всички да го чуят!
Морето
идва и зове с вълни -
гласът
му с високи децибели.
Красив
превзет от бели пелени,
Брегът
ухае на поезия и мечти!
Момиче
там наднича от скала
и гледа
жадно в хоризонта ален.
В морето
плува кораб сред мъгла –
едва ли
вижда погледа прощален!
В.
Софин 20.01.2025год.
Стъпките
Той живее само
през нощта. През деня не можеш да го срещнеш. Понякога в прекалено ранна утрин
закъснява да се прибере. Но ти си там, на пътя. Бързаш за работа. Стъпките му
отекват в главата ти. Твоите пък глухи
изобщо не ги чуваш.
Бързаш. Мислиш, че ако ускориш темпото, няма да ги чуеш
повече. Лошото е, че стъпките също ускоряват хода си. Усещаш ги с пулса, който
уплашен в теб, кънти.
Отвън е студено. Зима е все пак. Въпреки това, челото ти се
облива в пот. Тялото ти плувнало от горещина, крещи за глътка студен въздух.
Спасение няма!
Стъпките зад теб продължават пъкления си ход и то точно след
теб.
Решаваш да тичаш. Правиш го. Но и той, който живее нощем
също тича след теб дори намира сили да кашля.
Изморен, забавяш ход. Стъпките зад теб също.
Аха, готов си да ругаеш. Мислиш, но ти липсва кураж да се
обърнеш.
„Кой е зад мен и защо ме преследва?“
Няма шанс да познаеш. И не за друго, а защото плувнал в пот
задъхан бързаш да се отървеш от него. От стъпките му, които чаткат отчетливо по
тротоара и са точно зад теб.
Той, който живее само през нощта може и да си отиде. Все пак
наближава утринта. Аха и слънцето да се покаже макар и през януари. Уви! Днес е
облачно. Прекалено облачно за да се случи това. Затова вървиш и без да се
оглеждаш, се молиш спирката на автобуса най-после да изтрополи в краката ти.
И когато това се случва… Когато най-после стигаш спирката и
намираш кураж от светлините наоколо се обръщаш не за друго, а вече обзет от
любопитството - виждаш… може би Той, който живее само нощем?
Уви, не! Не познахте! Колегата, твоят колега, който също
бърза за работа като теб. Гласът му е пресипнал. Настинал е. Кашля, не може да
говори. Но му се искаше, много при това заедно да вървите към автобусната спирка
на работа. Е не успя да те стигне. Пък и стига ли се страхът?
Това е Той, който живее само нощем!
Да сме благодарни, че така! А може би, не!? Знае ли човек!?
В. Софин 20.01.2025год.
