До предела на силите
Пиеш хапчета "щастливи".
Усмивката ти липсва.
С дни напред горчиви -
започва да ти писва!
Шестнайсет дни. Точно толкова преди изкачването на връх Мусала през юни. Нищо работа! Всъщност имате ли здрави крака нямате проблеми. Но трябва и сърце, което те дърпа напред. Е бях се подсигурил. Стент на сърцето. 70 процента стесняване. Голяма работа! Я се стегни!
Стягам се и точно след шестнайсет дни почивка в ниското тръгвам за връх Мусала през 2022година. С Боян, синът ми държим връзка по джиесема. Не на всякъде има покритие на телефона, но намираме как да се чуем. Дори да се видим отдалеч.
Отначало на кабинковия лифт тръгвам с групата студенти и преподаватели от Националната Спортна Академия.
Докато Боян паркира пежото, аз се редя заедно с тях на опашката. Всъщност вратите на лифта отварят точно в осем и половина. Докато чакаме синът ми се появява и пита дали съм се запознал с колегите му преподаватели. Те бяха приятно изненадани.
–Гледаме, турист с шапка на националната академия и се чудим кой е тоя непознат колега!? – казва през смях по-младият от преподавателите.
Групата, която водят учи в университета, Кинезитерапия.
Е и аз имах нужда от раздвижване след лечението. но дали беше разумно?
Горе на връх Ястребец, където слизаме от лифта се разделяме с групата. Тя заедно с Боян и другите преподаватели по ориентиране тръгват по познатия на всеки посетил Мусала, каменист път. Той води туриста до хижата и първите Мусаленските езера.
Аз се движа полека, не заради малката раница на гърба ми, а заради красотата на планината Рила. Пролет. На много места цъфтят красиви билки. Червеното омайниче спира погледа. Сините камбанки също. Чист въздух гарниран с неоценима красота! Решавам да се кача на връх Мусала по зимния маршрут като следвам железните колове нагоре. Така си спестявам половин час усилие по по-лекия заобиколен маршрут. Катеря се между скали и шум на планински поток, който намира края си в Каракашевото езеро долу под мен. Срещам погледа на дива коза. Разменяме впечатления. Тя хуква нагоре с пъргавина на, която всеки дядо би завидил, докато аз я снимам за спомен. Горе на следващото Мусаленско езеро, откъдето над него хвърля погледа си връх Алеко се срещам с групата на Боян, която прави почивка. На въпроса ми към него:"Нима тия млади хора, толкова бързо се измориха?" – той отговори, че, който не е свикнал с височините може да има проблеми. И ми разказа, че на едно от момичетата му прилошало. Наложило се един от преподавателите заедно с него да се върне към Хижа Мусала. Стават такива работи! Мина ми мисълта, че и на мен можеше да се случи... Особено сега след прясно сложения ми стент в гърдите на главен кръвоносен съд. Отхвърлих мисълта. Направихме селфи с Боян за спомен на езерото и всички вкупом поехме отново към върха. На заслона при Леденото езеро правя почивката си докато под него пълня вода във вече празното шише. Повечко вода за сила или против обезводняване. Е този път младежите... Всъщност бъдещите кинезитерапевти ме задминават. Но пък аз контролирам нещата с фотоапарат, който не престава да снима всичко по пътя си. Цъфнали, билки, калинки, чешма, заслона при Леденото езеро и групата от качващи се и слизащи туристи. Цяла върволица пъплещи напред и назад. какъв ентусиазъм! И аз по средата едва, не ходещ, но с болки в сърдечната област. Но с усмивка, че всичко ще бъде вред, макар и аз да не съм с риска, който правя. Но риск винаги има. Дори и да не е болен човек, риск съществува. Показателно е, че момичето, което никога не се беше изкачвало в планините и стана лошо. Трудно се оцелява с денивелация, когато организма на човек не е свикнал с височината. Аз имам опит в това отношение. Но това не пречи на главата да боли и моли за почивка.
Обещавам си да не стоя много на върха. Качвам се само за да установя, че групата на Боян вече се е нахранила за обяд. Аз нямам време да хапна, но снимки правя. Синът ми Боян ме снима за спомен. Бързам надолу. Всъщност краката тичат. Нима!? Естествено, че не. Слизането е много по трудно от изкачването. Всяка стъпка трябва да е премерена. Да се избягват камъни, които са на пътя и може да ви накарат да се подхлъзнете. падането от височините може да струва скъпо.
Така, че внимателно сякаш сте с превръзка на очите слизате към заслона и Леденото езеро. То ви се усмихва със снега си покрай него и цъфналите билки.
Слизам с мисълта, че едва ли ще се кача пак. Но знае ли се!? Това не значи, че съм се отказал; не значи, че няма да изкачвам повече върхове.
На хората със исхемична болест не се препоръчва. Но всеки сам си преценя. Познато нали? Върховете дават много. Зареждат, но понякога и отнемат живот.
Какво пък толкова... Това беше през юни 2022 година след навършването на моите с чувство за хумор първи "Шейсет години".
Чувах, че това е неоправдан риск. Така е! Но човекът рискува за да успее, а успее ли значи е постигнал целта на живота си. Преборил се е с мисълта за смъртта. единственото, което иска е да е щастлив! Успее ли да го постигне, значи е живял пълноценен живот!
От тогава върхове изкачени от мен: "Кабул", "Ковач или Налбант" Двуглав", "Орловец", "Свети Дух" , Костадинкини скали в Рила и др.; в планината Лозен - връх Орлов Взор; Камен Дел, Ушите, Черни връх, Ярловски Купен", "Сива Грамада" във Витоша; Голям Полежан, "Джангал" в Пирин... и разбира се няколко запомнящи се водопада: Горица, Скакля, Скакавишки водопад, Боянски водопад, Полскоскакавски водопад и много други.
Дали си струваше? Разбира се всеки миг!!!
В.Софин 28.12.2025год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар