Капка по капка
Животът изтичаше
капка по капка. Бяха му казали, че спасение няма за него. Медицината била
безсилна. Нужно беше да има някакво решение. Младият мъж мислеше, че всичко,
което се случваше с него е лъжа. Наскоро се беше сгодил за едно според него
прелестно момиче. Мислеше си, че животът е пред него. Лекарят обаче беше
достатъчно лаконичен за да не му повярва… Оставаше му месец живот. Нямаше надежда.
Не мислеше да казва на любимата си Мария страшната диагноза,
която го обричаше на смърт. Размисли се. Може би трябваше да замине някъде,
сам!? Да избяга някъде в пустошта и да умре като куче, което е разбрало за
сетния си край. Ами надеждата? Надеждата беше, че никой няма да го открие.
Никой няма да разбере, къде е заминал.
Взел решението
Живко не се сбогува с близките си. Дори не звънна по телефона на любимата.
Тръгна пеш.
Преодоля рида пред него сякаш на шега и хвана планината. Някъде там на
високото, течеше извор. Може би изворът на живота, там?
Когато стигна горе видя водата как тичаше ускорена от
наклона в планинския масив. Също като времето, което изтичаше секунда по
секунда. Капка живот, капчица вода.
Водата, която отнемаше, но и спасяваше живота.
Живко обхвана с
две ръце главата си и седна до извора. Остана там. Наблюдаваше как водата
напъва от извора нагоре и си пробива път към образувалия се ручей водещ някъде
далеч надолу. Там, където се сливаше ведно с река дошла от друг извор.
Остана в час на съзерцание. След него се заредиха минути на
отчаяние. На размисъл. Защо?
И миг на
прозрение. Беше дошъл да умре на това място. Но изворът се раждаше тук. Той шепнеше
тихо. Надигаше бавно сили и изхвърляше фини частици от пясък. Бълбукането му се
чуваше едва, когато хващаше склона надолу. Песента на живота.
Може би това спря младия мъж от решението. Изведнъж му
присветна. Та той не беше изслушал друго мнение. Трябваше да се консултира с
трима лекари. Да чуе три мнения и тогава да тръгне към неизбежното…
Засрами се от
себе си. Каква паника га беше обзела. Отчаянието беше взело връх. Последните
лъчи на слънцето се скриха зад планинския масив. Някой там отиваше да спи.
Луната проблесна в полумрака. Звездите я уважиха също със сиянието си.
Младият мъж беше тръгнал по обратния път. Пътят, който го
водеше към живота.
„Изборът, който
правим понякога е погрешен.“
С тези мисли отхвърлил съжалението от себе си Живко
пристигна в града на заранта.
Родителите му още не бяха осъзнали, че го няма. Те си
мислеха, че е с приятелката си.
******
Мария
беше учудена, че не се обажда, когато му звънна. Телефонът на Живко мълчеше.
Нещо ставаше? А може би просто обсъждаше с родителите си предстоящата
сватба?
Мария не знаеше какво да мисли. Телефонът и звънна. Обаждаше
се личния лекар на Живко.
–
Вие не знаете ли? Станала е грешка…! И каква сте
на Живко?
Мария слушаше гласа на лекаря, но
не схващаше какво искаше да ѝ каже.
–
Какво е станало, доктор Георгиев? - намери сили в себе си да попита тя:
–
Объркал съм картона на Живко с изследването,
което правихме с него вчера…
–
Защо? Какво да няма проблеми?
–
Проблемът
всъщност съм аз, защото грешката е моя. Там ли е Живко? И защо не си вдига
телефона? – попита леко угрижен, доктор Георгиев.
–
Няма го тук! Не зная, къде е…? – изхлипа Мария.
Тя знаеше, че Живко е прекалено доверчив и безкрайно чувствителен. Вярваше на
всичко, което чуеше.
–
Няма му нищо… Живко е здрав! Диагнозата, която
разглеждахме с него вчера беше на друг пациент. Нека се обади да му се извиня!
Мария изтръпна. Със сигурност
нещо ставаше в момента. Нещо, което отряза като с трион краката ѝ. Залитна. За
малко да падне на улицата по която се движеше в момента. Беше тръгнала към къщата на Живко.
Това мълчание, което струеше от
телефона на приятеля и, просто я убиваше. Трябваше да се убеди, че всичко е
наред.
******
Задъхан от свежия въздух Живко бързаше да
се прибере вкъщи. Беше си дал отсрочка. Ако диагнозата се потвърдеше, ако
съдбата бе решила така… Тогава? Нямаше да има колебание. Нека поне още един път
види близките си. Нека види очите на Мария, да опита от нектара на сладките ѝ
устни… И после, ако е речено щеше да си отиде тихо без да тръби и плаче,
разбира се.
Пристигна при къщата. Тъкмо
отключваше вратата, когато някой го дръпна отзад за якето. Обърна се. И тогава
прогледна.
Тези красиви, невероятно големи очи! Зелените
очи, в които се беше влюбил. Едни такива… замечтани и със сълзи в тях! Мария плачеше.
Живко реагира с думите:
–
Ти какво? Кой те е обидил? Къде е? Дай го насам
да го пребия…
Мария изведнъж се засмя. Този път
от зелените очи избликнаха сълзи от щастие.
–
Глупчо! - отвърна тя на Живко. – Сълзите са за
това, че не се обаждаш. Доктор Георгиев се е притеснил…
–
Какво за доктора? – прекъсна я, Живко угрижено.
–
Ами грешка! Здрав си. Картона бил на друг
пациент.
–
Но… Той ми каза…!?
–
Този път, Мария го прекъсна:
–
Знам,
какво ти е казал. Няма защо да се безпокоиш повече. Но за твое успокоение ще се
прегледаш и при други лекари. Ще чуеш мнението им. И тогава, Живко му мисли.
Няма как да избягаш от мен. Ти и аз, за цял, живот!
Неочаквано сълзи на облекчение
бликнаха и от очите на младия мъж.
Мария, която вече бе избърсала своите отново се разплака.
Сълзите на щастие в очите
идват, когато са свободни.
Когато сбъдват се мечтите -
изворни дните благородни!
Понякога животът е приказка, която се разказва вълшебно!
Изворът от
планината, който шепти и се бори за любов, за разбиране. Капка по капка
изтичащ, докрай. Намира покоя си в руслото на реката, която гостоприемна го
приема завинаги!...
В.Софин 16.05.2025год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар