Дай!

                                                                     

                                                                                             Дай!

В обществото, което днес живеем, често прехвърчат искри между съпрузите. Така се случило и в едно българско семейство с двадесет годишен опит в брака.

  Мъжът се прибира с добро настроение вкъщи. Още от вратата вместо мила, вместо драга, или добър вечер скъпа, устата му заповядва:

–Дай да ям! Какво си ми приготвила за вечеря?

–        Нищо! – хили се в лицето на съпруга си, жена му.

–         Как така нищо!? От вчера нещо да е останало?

–        Нищо! Каквото беше останало го дадох на детето.

–        Ами аз, какво ще ям? -леко се ядосва мъжът, чието име не се споменава поради съображения за сигурност.

Съпругата без да престава да вади усмивки /откъде ли?/, отговаря:

–        А, ти даде ли ми пари да купя храна?

–        Забравих!

–        Аха! Забрави, нали…! Колко удобно. Май пак си ходил при любовницата? Не те ли нахрани?

Мъжът сконфузено:

–        Нямам любовница, мило… Колко пъти трябва да ти казвам?

–         Тогава, дай пари! – гледа втренчено в мъжа си, съпругата.

–        Нямам пукната стотинка!... -леко опитва да се изхлузи от клопката, мъжът.

–        Как така нямаш, бе!? Вчера взе заплата, а днес вече, нямаш!?

Мъжът, чието име не се споменава поради съображение за сигурност, отговаря:

–        Ами… Виж, мило! Сметки… Телефони, ток, газ, вода, телевизия, интернет и членство в партията…

Жена му го прекъсва:

–        Каква партия? Нали си безпартиен!?

–        Ами… Вече не съм. Вчера влязох в най-престижната партия в страната и се наложи да платя членския внос.

–        Сигурно в оная партия, където членува и любовницата ти…?

–         Нали ти, казах! Нямам си любовница.

–        Тогава, дай пари!

–         Ама, нали… -мрънка мъжът.

–        Никакво нали – прекъсва словоизлиянието на съпруга си, съпругата.

Мъжът примирен донякъде, а може би, защото гладът го подтиква изважда от джоба си столевка.

Като я вижда съпругата, крещи:

–        А-а-а! Това, какво е? Не са ли пари, мизернико?

–        Бях ги заделил. -оправдава се мъжът.

–        Така значи! За любовницата отделил, а за съпругата, не.

–        Нямам любовница, мило…- мърмори, съпругът чието име не се споменава. Знаете, защо. Поради съображения за сигурност!

–        Тогава, дай пари! – настоява съпругата.

–        Нали ти, дадох последните… - опитва да се измъкне с лъжа, мъжът.

–        Обръщай джобовете! – командва го жена му.

–        Ама те са си моите…!? – отказва да се подчини, мъжът.

–         А кой ти пере панталоните, бе? Кажи ми, кой!?

–        Пералната. – усмихва се с ирония, мъжът.

–        Тогава нека тя ти дава храна. Върви и крещи на нея за ядене!

Щом чува за храна мъжът отново хленчи:

–        Дай да ям!

–        Ето на. Пак започна… Ти ми дай първо парите пък после ще видя може и да ядеш! -издава пак заповед, съпругата.

След кратък размисъл траял едва няколко секунди, мъжът бърка в задния си джоб и изважда триста лева.

–        Аха! – възкликва жената. - Това какво е?

–        Пари за черни дни – казва мъжът и пак си иска храна.

Отговорът на жена му е:

–        Няма нищо за ядене.

–        Ами нали ти дадох пари? – чуди се още и се мае, мъжът.

Вече толкова много му причернява от глад, че не издържа. Мъжът решава да провери дали все пак не го лъже съпругата. Отваря шкафовете подред. Рови вътре в тях. Рови и ръмжи. Обира с език някакви трохи, сякаш мравки, а той мравояд. Но това се оказва прекалено малко за да засити вълчия му апетит.

Без да гледа в него съпругата изважда от джоба си цял шоколад, развива опаковката му и почва бавно с наслаждение да го поглъща.

Мъжът вижда шоколада и обезумява:

–        Дай малко и на мен! – крещи той.

–        Няма! Ти даваш ли ми пари за шоколад?

–        Нали ти дадох преди малко?

–        Дал. Друг път, дал. Ако не бях аз да те принудя, нямаше да ги дадеш. -смее се влицето му, съпругата.

–        Дай ми поне едно парченце, мило! Нали съм момче? – хленчи прегладнелия, мъж.

–        Пък аз съм момиче. Не трябва ли аз да ям шоколад, за да не ми стане нещо? – смее се съпругата докато преглъща последното парченце от шоколада.

Мъжът не издържа:

–        Ще те убия! Ще те убия и после ще скоча от балкона…

–        Абе ти, акъл имаш ли? Я върви, върви да видиш какво има в пералната. Може пък да се е смилила и да те нахрани.

Мъжът чието име не се споменава в разказа, а жена му се казва Мария, защото всяка втора е с такова, се промъква като куче с подвита опашка към килера. Отваря вратичката на пералната и виж, ти, изненада. Няколко банички го чакат готови за поглъщане.

Мария чува как тракат челюстите на мъжа ѝ, и го предупреждава:

–        Ей, да не изядеш всичко. Остави на детето, като дойде от училище и то да си хапне…!

Отговорът на мъжа е:

–        Върви му купи шоколад!

Мария веднага атакува:

–        Дай ми пари съпруже и веднага ще му купя!

–        Нали ти казах! Дадох ти ги всичките!

–        Дал си ги на любовницата си, мизернико. – крещи, Мария.

–         Нима? Откъде знаеш? – вече доволно хапнал сега, се смее, мъжът.

Този път е ред на Мария да крещи:

–        Ей, мизернико! Тоя път аз ще те убия! Ще те убия и излежа в затвора.

Мария изважда нож от шкаф в кухнята и пристъпва към мъжа си с котешка, грациозна походка.

Положението става сериозно. Мъжът умолява съпругата си:

–        Недей мила! Недей скъпа, Недей драга!

–        Аха! Друга песен запя сега. Скъпа, драга, мила… А на любовницата как викаш? Със сигурност за теб е Гълъбица, Котенце  и Зайче! Давай парите, защото не отговарям за последствията!

Мъжът донякъде респектиран от пламъчетата запалени в очите на съпругата, изважда кесията си, и я хвърля в нозете на Мария. Тя  изважда всичко до стотинка от нея и му я връща с думите:

–        Сега скъпи, сега драги, мили върви до банкомата да изтеглиш и другите пари!

–         Какви пари бълнуваш, ма? Това бяха всичките до стотинка. Нали сама се убеди?

Отговорът на Мария е смразяващ:

–        Лъжеш! Пена съседката, знаеш я. Колежка ти е. Та тя, ми каза преди да си дойдеш от работа, че сте взели премия. Още една цяла заплата. Къде е, а мизернико! Кажи къде е, и не ме лъжи повече.

Мъжът чието име остава тайна докрай в разказа поради влизането му в престижна партия, която няма право на компромат, казва изгубил търпението си:

–        Ако искаш да знаеш, дадох я цялата на любовницата. Сега какво, а? Какво?

–        Отговорът на Мария е неочакван:

–        Нищо! Съвсем нищо за ядене повече от мен, защото тя любовницата ще те храни вече от този миг…

С нож в ръка Мария принуждава мъжа ѝ да излезе от апартамента. Заключва веднага след него. Събира дрехите му и ги изхвърля с куфар през терасата от втория етаж право в нозете на вече, станал чужди, бившия ѝ мъж.

Дай, дай ама… Няма!

В.Софин  21.05.2025год.