Преход оставящ вкус в устата

                                                                                   

                 

Преход който оставя вкус в устата

   Деветнадесети август оставя особен вкус в устата на планинаря или желание да се избяга от жегата в лоното на Рила.

   Без особен подход, но с малка раница на гърба и огромно желание тръгвам  на поход в Мальовишкия дял на Рила планина.

Всъщност Пежакът на сина ми тръгна неподготвен, но успява безпрепятствено да ме стовари на  Меча поляна, откъдето започна моето малко приключение.

  Миналата година не успях… Но не, защото не бях подготвен. Здравословни проблеми спряха тогава септемврийския ми полет към върховете. И по-точно тогава спря ме „Камилата -2621 м. н. р.! Това е майтап, но всъщност си беше истина.

  Тръгвам точно в седем и половина сутринта. Двама млади  явно двойка ме задминават. Поздравите са задължителни или необходими, защото създават вяра, че светът не се е променил толкова много.

  Пия хапчета в движение. От тия задължителните „бонбонки“ за кръвно и разреждане на кръвта. По пътя, който си личеше не по друго а по снощни паднал дъжд. По него не срещам или не ме задминават други туристи. Поздравявам ентусиастите събрали се на хижа „Мальовица“ за кафе и закуска и продължавам към връх „Камилата“ Поне така си мислех в началото докато нещата не се объркват или аз просто не се ориентирам навреме. Може би и снимките, които не спирам да правя ми поднасят студения изтрезвителен душ, който ме обсипва после…!

Минавам покрай скалата, където паметни плочи пазят спомена за туристи и алпинисти, и герои, някои , от които са загинали тук и вместо да премина река Мальовишка верния мой път, който трябва да следвам, продължавам напред. Стигам до мястото откъдето започва щурма към Еленино езеро втория праг, където  спирам за кратка почивка с кафе, което раницата ми благосклонно бе решила да вземе за мен.

Джиесемът ми почва да звъни настоятелно. Вдигам и разговарям с приятел. През това двама чужденци… Абе аз ги усещам по говора. Прозвучават в ушите ми като германци. Задминават ме без да кажат и думичка. Когато няколко пъти после се връщат към мен и после нагоре към върха се споглеждам озадачен. Дали пък не си правят тренировка!? Адаптиране към височините като при изкачване на Еверест в Тибет!?

Усмихвам се, това ми и трябваше като стимул, и после пак тръгвам вперил очи вляво. Натам погледа ми не престава да търси, да рови пътя към заслон Бак, който бях подминал заслепен от алпийската красота пред мене.

   Усещам, че нещата не са така, но това не ме спира да се нося напред на гребена на мечтите.

Абе ще изкача връх Камилата, дори ако трябва преди това да видя Връх Орловец, защо не и другия Ловница!?

 С тази внезапно никнала мисъл продължавам по- зимния маршрут към начупения гребен на Петлите. Малкия и Големия… На места купчинки с камъни коригират посоката ми. Виждам стадо кози, които бързат да избягат, но не и от фотоапарата ми запечатал срещата.

    Когато стигам горе прозореца пред погледа ми блясва далечна, но напълно реална гледка към Рилския манастир. В западния гребен на Петлите се издига урвестият Елени връх – 2654 м. н. в.. Той се спуска с отвесни откоси  на юг и изток към долината на река Рилска. Името на Еленин връх е старо и свързано с неговата някогашна украса – елените. Те са изчезнали, но върхът за благозвучност е започнал да се нарича така.

Оттам естествено се вижда Рилският манастир. От край време той е увличал с гледките си видният тогава за времето си немски географ Хенрих Барт / през 1862г./, бележитият швейцарски психиатър и ентомолог Август Форел /през 1991г./, хърватският биолог Йосиф Панчини /през 1882г./ и една представителка на науката – англичанката Мари дьо ла Никол – ентомоложка, която изкачва върха през 1899 г. на 70 -годишна възраст. На Еленин връх са се изкачвали и много наши учени: Георги Златарски /през 1883г., Д. Илков, А. Тошев, В. Давидов и други. Освен тях гости на върха са били и писателите Захари Стоянов, Алеко Константинов и Иван Вазов, който изля възторжената си обич към Рила с цикъла си : „В лоното на Рила“.

Всички върхове в алпийската част на Мальовишкия дял са с надморска височина 2650 м. н. в.

Моята посока обаче е наляво покрай Петлите към връх Орловец 2686 м. н. в.

Предстоеше ми сериозно изкачване в местност, където пропастите ме гледаха право в очите и се чудеха на ентусиазма ми.

За момент се усетих като герой на Майн Рид от „Пълзачи по скали“. Също като тях пълзях.. Всъщност стъпка по стъпка все нагоре, откъдето иронично ме наблюдаваше връх Орловец.

От Прозореца на юг се спуска стръмен каменист улей, наречен Синия улей, вляво от който се издигат връх Иглата и огромния масив на връх Двуглав.

Западно от връх Орловец са скалите покрай, които минавам Големият и Малкият петел.

Успявам със силата на волята да изкача най- после първия… И това е Орловец 2686м. н. в. От тук се открива обширна панорама за очите. Връх Мальовица, Еленин Връх, Петлите, иглата, Двуглав и Злият зъб. И за да завърша обиколката впечатлила очите ми там са и връх Ловница, а малко по- наляво връх Камилата. На това място правя снимки и кратка почивка за глътка вода, която в горещото време е като манна небесна. Под еуфория на  чувствата не огладнявам. Насила хапвам две кифлички със сирене и тръгвал полека по каменистата пътека към прозореца, който вляво пак води до заслон Бак. Вдясно между Орловец и Злият зъб е превалът Синия улей- високо тясно седло, през което минава туристическия път за изкачване на Злия зъб. Впечатлен съм за сетен път от алпийската красота тук. Злият зъб, Двуглав 2605м. н.в., Иглата.

    Минавам под връх Злият зъб, който е висок 2678м. н. в. в посока връх Ловница 2695 м. н. в. Югзападния съсед на Ловница е връх Злия зъб. Суровият облик на върха, отвесните му стени и приликата с гигантски зъб са решили сполучливо въпроса за името му. От Злия зъб на юг към долината на река Рилска се спуска стръмен скалист ръб, върху който се открояват отвесните стени на две малки изострени връхчета. Заради страховитите пропасти под тях и островърхия им вид са наречени Дяволските игли. Друг скалист ръб свързва в южна посока Злия зъб и връх Двуглав 2605 м. н. в. Темето на върха  съставено от силно изветрели гранити, е разядено от ерозията и в профила на върха се очертават две глави. Югозападно пък застрашително гледа туристите Иглата – една добре заострена и непристъпна от всички страни „игла“.

Слизам по сипея надолу, който води към заслон Бак. Но вместо там завивам наляво покрай Злият зъб под, който многобройни островърхи разхвърляни от природата камъни се опитват да спират  пътя ми. Не успяват, защото спасителна пътечката към връх Ловница ме спасява. Тръгвам по нея право нагоре. Името на върха е със стар произход. Споменава го още Хенрих Барт. То е останало от богатия дивеч, намирал убежище на това място. Северозападен съсед пък на връх Ловница е точно „Камилата“ към, който неистово през целия ден се стремях. Злия прелез разделя Ловница от връх Злия зъб.

Пътьом снимам впечатлен далечната долу Кирилова поляна и пропастите откъм страната на Ловница, от връх Двуглав и Злия зъб.

Успявам да се задържа горе. Отново снимки за спомен и поглед към връх „Камилата и връх Попова капа.

Пътят води по билата към Страшното езеро, но аз се връщам към така желания връх от мен Камилата2621м. н в.

Пия вода и тръгвам но не по пътя а направо надолу по- ръба, където многобройни камъни препречват пътя ми към връх Камилата.

И тук…

Следва продължение:

В. Софин. 21.08.2026год.