Едно време, през лятото имаше на места градинки с тревни
площи и красиви цветя, които украсяваха, нашия град. На няколко места, бяха
поставени табелки с надпис: „Не газете цветните площи” или трева. Днес няма указания
и почти всеки, без да се замисли, минава на „червено” тъпчейки цветя и зелени
площи, които са посадени с една едничка цел, да създават комфорт и радват
всички нас. Да не говорим за боклуците, които безскрупулно намират място там,
осигурено им от особено замислени граждани.
Не виждайки по-далече от носа си, те изхвърлят фасове,
хартийки от бонбони и какво ли още не, с което осигуряват работа на хората
заети в чистотата. Виж през зимата е друго. Щом обилен сняг падне благосклонно
в градинките, скрива плачевното положение, което постоянно се създава там. Но,
гражданите свикнали да минават напряко, отново джапат с краката си, този път в
бяло. Не виждат и причина да не го правят, защото липсват табелки с указания: „Не
тъпчете белите площи, под тях се крие трева” Няма и кой да им напомни за това, пък
и нали вървят все замислени и загрижени в постоянното си дневно оцеляване. И
когато снегът отстъпи и пролетта зелена се усмихне в градинките ще цъфнат
многобройни боклуци, които неизвестно как са имали наглостта да превземат
цветните площи. И понеже никой не е виновен за това, ще се организира голямо
пролетно почистване, което всяка година се прави с цел поне за ден градските
площи да радват с чистотата си. Привържениците на тютюна пък, упорито отказват
да пушат на местата с указания: „Тук се пуши!” Вместо фасовете им да бъдат
приети гостоприемно от пепелниците, които ги чакат с нетърпение, те биват
хвърляни, навсякъде. Явно някои от нас мислят, че е геройство, да се украси
нашия град с боклук, който да боде на всички очите. Това начинание им доставя
радост. Пък и кой ще им забрани!? Табелки няма! А и да има, ако са от желязо
заминават за СКРАП. Демокрацията роди слободия, за която рано или късно ще
съжаляваме. Явно без дисциплина, нищо хубаво не се постига! Съзнание има! Но
мисъл чиста няма! От чужбина идват граждани от Европейският съюз и ни се чудят
на акъла. Такава уникална природа и такава уникална безотговорност. Не ценим
това което имаме. Не го пазим за поколенията. Загрижени хора, правят пейки за
всички, други опиянени от слободията си безскрупулно унищожават направеното. И
защо? За да се бият в гърдите, че са по-умни от другите с действията си в които
изобщо не влагат смисъл. Крайно време е някои да научат какво означава думата
срам. Тя липсва в хора които мислят, че каквото и да правят, все е правилно.
Правилно, да се обижда, да се руши, да се ругае безпричинно и да се върши
всичко на инат. Уж за хубаво законите са писани, но няма кой да ги упражни
срещу наглите посегателства на тези, които мислят със силата в плещите си, а не
с ума, който природата благосклонно им е дала. И докато тъпчем на едно място,
нищо хубаво не ни чака. Нужно е все пак, всеки един от нас да носи отговорност
за направеното, особено ако е в ущърб на другите. За да има справедливост. Справедливо е градът ни да бъде щаден от
всички които живеят в него. Тук сме имали късмет да се родим Тук трябва да
се научим и какво е чистота, защото
всеки един от нас знае какво е кочина. За да превърнем малкият ни град в
по-добро място за живеене, трябва да се научим да го обичаме. Защото чисто и
просто, той си е наш!
В.СОФИН
Почувствах сух престижа -
в гора работи с жага!
Децата, мога да ги разбера. Играе им се. Радват се на снега.
С упорит труд и с вещата помощ на част от родителите си, те направиха снежен
човек. Украсиха Снежко, както си му е редът. Нос от морков, въглени за очи и
уста. Даже, някой жалостиво, даде стара жилетка с копчета, явно мислейки, че отвън е студено. Не
забравиха да боднат и метла отстрани на Снежко. Когато снежният човек, беше
вече готов, неочаквано бе станало обяд. Децата с нежелание се прибраха,
подтиквани от успокояващите гласове на майките, които не търпяха възражение.
Отвън остана да прави компания на Снежко, само кучето Панчо. Куцукайки с
патравия си крак, болен от рождение, любопитен той припна към него с усмивка,
приближи се и го помириса. Явно това, което подуши му хареса, защото вдигна
безцеремонно крак и маркира, обекта за свой. Тъкмо се оглеждаше да види, дали
някой е забелязал това, когато близо до него, премина кола. Зарязвайки Снежко,
Панчо, хукна лаейки, по преминаващото возило, което явно бе нарушило
територията, която считаше за своя. Недоволен, че не успя да маркира и колата,
той подгони едно преминаващо куче, което имаше наглостта да се зададе в този
момент близо до него. Снежко остана сам, с пожълтяла си дреха. Децата
наобядвали се, отново излязоха да играят. Едно от тях видя, жълтото петно на
снежния човек и се обърна към майка си с думите: