Сладкото шоколадово изкушение!

Неусетно как времето успешно извика споменът в мен. Като опитен прецизен хирург, то бръкна дълбоко в мозъка ми и ме върна пак там: някъде далеч, далеч, когато въздуха кристално чист не бе нарушен от многобройните димящи коли, които дразнят днес всички пешеходци. Стиснат  здраво в силните ръце на майка си вървях с болка в зъбите, която нагло пулсираше и караше очите ми да се насълзяват. Тротоарът бе чистичък и нов. Той отекваше от плахите ми принудени стъпки, които отиваха с явно нежелание на зъболекар. Дърпайки ме почти насила майка ми продума:

-Видя ли сега? Който яде много бонбони, като теб сине сега го болят зъбите!

-Да но майко, ти си виновна за това! –опитах се аз да обвиня родителката за шоколадовите бонбони които тя купуваше специално за гости.

-Да аз съм виновна, че не успях да те отуча да не бъркаш по-шкафовете и ровиш там, сякаш съм скрила съкровище!

-Че, то бонбоните са сладко изкушение! Как да им устоя, когато ухаят така  ароматно,привлекателно.-казах аз смисъл да защитя моето невъздържано посегателство.

-Сега ще трябва да устоиш при зъболекаря! За да разбереш докъде води шоколада!-

След тези думи майка ми стисна още по-здраво изпотената моя длан, с цел да не успеят краката ми да ме измъкнат и хукнат панически към къщи. Като всяко хлапе ме беше много страх. Страх от болката, която зъболекарят щеше да предизвика в челюстта ми. Един зъб се беше изхитрил и надул венеца до неузнаваемост. Успокоявайки ме майка ми каза:

-Само ще го изчисти да не те боли! Ще видиш, че всичко ще бъде наред! И друг път не посягай в шкафа при бонбоните! Видя ли снощи, как ме засрами пред гостите! Аз си мислех, че има с какво да ги почерпя, а ти сине пак си оставил празна кутия!

-Какво да се прави, като обичам шоколад! –опитах аз да защитя моята невъздържана лакомия.

-Добре, че все пак те познавам добре и знаех какво може да направиш! Бях донякъде подготвена!

И наистина беше точно така. Майка ми подозираше, че аз имам нюх да откривам всичко скрито в къщата, защото винаги успяваше да излезе с някакво обяснение пред госта. Обикновено казваше преди да измъкне на показ скритата кутия с бонбоните:

„ Ха да видим, дали синът ми е оставил нещо вътре!”

И когато кутията отвореше принудена капака си, пред госта нямаше нищо друго освен застоял въздух с мирис на шоколад. Виждайки това майка ми неизменно възкликваше:

-Ах Васко, пак си успял да уловиш всичко! Пак ще трябва да се срамувам заради теб!

И след това ме поглеждаше, обвинително. При тези казани думи от нея, аз навеждах засрамено глава и въпреки сторената пакост се опитвах да се измъкна с усмивка. Виждайки моята развеселеност майка ми казваше:

-А значи ти е смешно а?

После се обръщаше към госта с думите:

-От него не мога да скрия нищо! Какво да го правиш дете!

След тези изречени слова всичко приключваше. Но не и сега когато, както казах вървях стиснат здраво за ръката от майка си. Почти насила бях вкаран в зъболекарския кабинет, където ме очакваше усмихнат приготвен стол, който щеше да се опита да успокои страха в мен. Уви! Неуспешно! Опитния стоматолог ми каза:

-Дай сега да видим! Отвори устата си млади момко!

И както винаги се случва, обеща че няма да усетя нищо. Дали почувствах нещо, не помня, но явно страхът който пълзеше с помощта на неприятна лепкава пот в мен бе огромен.  Почти зъболекарят се беше справил и почистил зъбчето ми, когато аз бързо се изнесох от кабинета, сякаш ме гонеха триста дяволи.  Вече, видял се свободен без да съм в силните ръце на майка си, хукнах пред нея по тротоара на улицата. Вървях и подсмърчах хлипайки.

-Ти ще видиш довечера, като си дойде татко от работа и му кажа, какво ми стори! Гледай цялата ми кръв изтече!

При тези казани думи от мен майка ми се засмя и каза:

-Да сине прав си! Аз съм виновна за всичко! И това е защото не успях да скрия от теб шоколадовите бонбони!

 Така приключи всичко. Улицата и този път, бе успяла някак си да извика този спомен. Да разчовърка раната в мен: никога вече няма да съм отново хлапе, което ще бъде водено за ръката от майка си. Да чувствам през топлите и нежни длани, нейната сигурност, която тя, като истинска  жена излъчваше. Нейната цел единствено бе да защити от страшния голям свят мен малкото и объркано хлапе каквото тогава бях!

В.СОФИН

Ентусиаст

Ентусиаст помага,
ум, сили влага,
когато се налага  -
за една усмивка блага!
.....................
Цял живот се гъна -
 най-после друг препъна!
.......................
Ползвал с мъдрост нюх
успял да се измъкне сух.
....................
Погледът щастлив се върна -
в деколте с успех надзърна!
...................
Най -после бе видяна
с мерак истински засмяна
на работа пияна смяна!
.........................
Урожай необикновен ожъна -
когато друг, мишците опъна!
...................

В.СОФИН

КАК СПЕЧЕЛИХ ОТ ТОТОТО !

Честно да ви кажа, не устоях! Слушайки за баснословните суми спечелени в тотото се подлъгах и аз, като всички други, които мислеха, че е лесно да се хване разярен бик за рогата. Започнах всяка седмица да гадая, кои числа ще навестят тиража. И когато реших, че вече съм готов се отприщих. То не бяха комбинации, то не бяха безсънни нощи, просто болест. Бях влюбен в големите финикийски знаци, с които мислех да напълня вечно празните си джобове. Един път човек щом почне играта и няма отърване. Започнах редовно да пускам тото и да мисля, че точно моите числа ще навестят тиража. Безброй фишове! Все пускане и пускане! И знае се нищо. Нищо, ако не се брои тръпката на очакването. Ето и този тираж, за кой ли път, почна с две от моите зачеркнати числа. При самата мисъл, че може да спечеля  джакпота, пулсът ми се ускори и получих сърцебиене. Почнах да се потя и треперя. Но следващото изтеглено от сферата число ме свали от облаците в които за миг бях влетял и ме смъкна грубо долу на земята. Пак нищо!  Надеждата единствено у мен остана, че следващия тираж от тотото ще бъде по-благосклонен към мен. И наистина тръпката отново навести моя милост, като ме разигра с поредните две улучени числа. Поне да бе тройка, а то все двойка. Също, като оценката ми някога по-математика, където постоянно ми убягваха верните отговори. Смятах задачите си уж правилно, но накрая се оказваше, че пак съм сгазил лука. Вместо да събирам, аз изваждах, а когато трябваше да умножавам аз разбира се делях. Явно същата схема се получаваше в  моя стремеж,  да докосна големите пари в тотото. Предварително пресмятах, колко милиона ще гушна от държавата и накрая печелех...  Какво? Нищо! Не нищо а надежда, която неизменно пак изкушаваше химикалката в ръцете ми да драска поредните нови измислени от мен числа. Щом тегленето на тотото започнеше, увеличавах тона на телевизора. Не за друго а за да съм сигурен, че ушите ми са чули, правилните числа които ще ме измъкнат от немотията. Уви! Всичко бе напразно! И така годината отмина. Неизменно новата чукна на прага. Започнаха отново пак да се въртят недостижими, числата в сферата. Сърцето ми също почна да пърха пред чувствайки голямата печалба. Най- накрая разбира се спечелих! От тотото? Не! Спечелих защото фиша пускаше моята благоразумна съпруга. Аз само попълвах числата и, и отброявах от честно спечелените с труд от моята заплата пари. Съпругата, моята мила хитруша взела, че събирала сумите в една кутия скрита в гардероба. За да ме изненада приятно, за рожденият ден, тя извади парите и ми ги показа. Цяла хилядарка!  А пък аз наивникът, тъкмо се бях разколебал, мислейки си, че от тотото не може да се изкопчи дори малка сума. Бях сгрешил. Оказа се, че всеки може да спечели, стига да знае как се попълват правилните числа. Явно моята съпруга го умееше това нещо. Но за да се докоснат мечтите ни, все пак сред нас трябва да има разумен човек. Ако го нямах до себе си, щях да изгубя тези спечелени от мен сега хиляда лева. Сега с тези честно спечелени пари, съпругата ми и аз ще ходим на почивка. Единствено което успях да изгубя бяха стотинките от закупените празни фишове, които благоразумната ми жена всяка седмица донасяше редовно от тотото. Накрая все пак реших, че има смисъл да се играе, но трябва да се знае как. При правилно наредени числа във фиша се получава радост за цялото семейство. Губи само държавата, защото все пак се оказва, че сме били разумни в кризата, която постоянно се опитва да ни вземе всичко. Но тръпката, тръпката да видиш в ръцете си спечелени пари все пак оправдава попълването на фишове от тотото. Разбира се и на правилното  пускане на сумите в дремещата спасителна кутия скрита на точно място в гардероба.

В.СОФИН  

Досадните вечно гладни за разговор, джиесема!

Ей ги на пущините! Три броя!

Дремят по-джобовете ми! За всеки джиесем отделен апартамент! Скрити на топло в джобовете, те надават глас, мислейки, че веднага ще отвърна на прищявката им и ще ги вдигна.Два от тях служебни ,задължително правят компания на моя милост. А пък личният, често стои наказан сам в кабинката, от която хвърлям поглед към преминаващите отпред на шосето автомобили. Сякаш разбрали се по-между си на една вълна джиесемите звънят и стряскат моя милост в удобното за тях време.  Тъкмо успея да вдигна първия, когато и вторият нагло се опитва да ме изкара от равновесие. Едва отзовал се, третият за да не бъде по-назад от другите също предявява претенции за диалог. Лошото в случая е, че все още не съм привършил с първия разговор, а вече трябва да се вслушам във втория. За третия личния, нямам време. Временно натискам копчето му и спирам настоятелният му глас. За момент забравям за него. И тъкмо, когато си помисля, че най после няма какво да ме обезпокои, отново личният нахалник, предявява с неприятен звън претенции да навлезе в моята територия. Поглеждам, неизвестен номер. Най-лошото е, че точно в този момент, тъкмо отварям портала на гост, на който колата е решила да излезе на разходка. Така, че първо удовлетворявам искането на клиента и го пускам бързо, вън от оградата на свобода. Посягам за нахалника. Тъкмо да се включа в разговора, той млъква за да ми покаже, че съм закъснял да отворя линията му. Е мисля си, който е решил да ме търси, пак ще опита, особено ако съм му нужен. Отначало два от джиесемите ме дразнеха с една и съща мелодия. Бърках в левия джоб, за да видя кой е решил да изпита нервите ми, обаче се оказва, че в десния, личният нахалник надава звън.Известно време ги търпях, но после взех, че смених мелодията на единия за да ги различавам. Така моя личен джиесем, бе принуден да се обажда с глас на крякаща жаба. Щом дочуех земноводното, вече знаех, че ме търсят от дома. Лошото в случая, бе, че понякога не улавях тихото крякане на жабата и пропусках разговора. Синът ми бе разбрал за  това. Взе безскрупулно старият ми джиесем и го замени с друг по-мощен. Сега когато звънне със силния си глас, успява да стресне дори, колегата в кабинката, който идва да ме смени за вечеря. Да се носят три джиесема, които постоянно да дърпат панталоните ми надолу не е лесно. Затова решително оставих на топло личния в кабинката. Не за друго а случайно да не се разболее в това зимно време. Току виж почнал да кашля ако измръзне. Не бих могъл тогава да чуя гласа му. Служебните джиесеми обаче, са успели изцяло да обсебят моя милост. Скрити на топло в джобовете ми, те са винаги готови да предявят искането си, винаги да съм в готовност: да отворя портала за нетърпеливите пристигащи или заминаващи автомобили. Понякога за да ме раздвижат, джиесемите нареждат с нетърпящ възражение глас да отнеса бързо краката си в ски-гардероба.. Там обикновено ме очаква клиент, който е решил да разходи ските си до близката за пързаляне писта. Уж техниката е за мое улеснение, а всъщност се оказва, че е създадена с една единствена цел, да тормози и подчинява. Ей ги на –три са пущините! Времето е успяло да им създаде удобство. Удобство, което уж е в полза на човека, но понякога то с успех дразни живота на служителите, които принудени от обстоятелствата често стават роби на техниката!

В.СОФИН