Вдигаш ли самолета

Един път, ми излезе късмета! Докато чаках след нощна смяна на спирката, автобуса, до мен спря внезапно кола с пловдивска регистрация. Шофьорът, млад мъж, около тридесетте години, учтиво  помоли, да ме откара до града. Току що бях седнал до него, когато той се опита да смути спокойствието с няколко въпроса. Първият естествено беше, на колко съм години. Съобщих му неприятната за мен новина, че минавам петдесетака. Заинтересуван от придобитата ми възраст, шофьорът се опита да ме провокира с нов въпрос:

-Вдигаш ли самолета?- съобщи той безцеремонно във вече, почти заспалите мои уши, които внезапно разбудени успяха да настръхнат от удивление. Изненадан донякъде от смущаващия въпрос, реших да се правя на идиот и отвърнах:

-Какъв самолет, приятелю? Аз да не съм летец?

-Не те питам за това, а дали ти става... –не довърши той, защото го прекъснах.

-Е, след нощна смяна, всеки знае! Става ми... Лошо от недоспиване!

-Виж какво!? Ти бъзикаш ли се с мен? –заподозря умисъл в моя отговор шофьора. После леко изнервен, отново с любопитство попита:

-Как се справяш с жените?

-Нормално, като всеки мъж! –отвърнах на любопитството му и добавих: -Слушам ги! Като ме пратят на пазар, отивам. Когато трябва да се цепят дърва, цепя! Изобщо с всяка работа се справям, щом ми наредят.

-А с „оная” работа бе брате, с „оная”, как се справяш? – леко раздразнен ме запита шофьора и добави: -Виагра, вземаш ли?

-Какво е това? –отвърнах на въпроса с въпрос, правейки се на наивен глупак. Дори почесах за достоверност, оредялата коса на главата си.

-Хапче бе, синьо, за сила!

-Е, все още се чувствам як, щом успявам да цепя дърва и да ходя на работа. Мисля си, че за това не са нужни хапчета!?

В този момент, нервите на шофьора до мен не издържаха, и като намали скоростта на автомобила, внезапно спря и каза с тон не търпящ възражение:

- Слизай!

-Защо бе? Не може ли още малко...? Гледай почти стигнахме...! –попитах учудено.

-Слизай бе, идиот! Нали си силен? Ще повървиш малко и току виж си успял да се прибереш вкъщи.

Уплашен реших внезапно да облекча положението, като заявих с примирен тон:

-Виж, какво приятел! Вдигам самолети, въртолети! Ставам, мога всичко! Дори пия всякакви хапчета, независимо от цвета им...!

Вместо откровения ми отговор да удовлетвори шофьора, той наля огън в отношенията ни. Без да се умилостиви изобщо, разярен и дори обиден той изрева високо, сякаш птиците, които пееха край пътя, разбраха, какво иска.

-Ти си бил, голям кретен бе!?

Докато, се чудех дали да се извиня, шофьора безславно ме смъкна от возилото и хлопна вратата под моя слисан нос. Остави ме, сам на пътя. Почесах се. Позасмях се. Поклатих, угрижен глава. Замислен си припомних, че някога, когато бях на годините на оставилия ме насред път шофьор, баща ми, лека му пръст, не даваше изобщо да говоря, по-опасната тема за жените. А днес!? Виж ги, ти хитреците! Още жълтото им по –устата и мислят, че са по-умни от нас, старите. Как пък не!? Вдигам ли самолета? И чака отговор наглеца! Като се мисли за по-умен, има книги, да чете и се образова...

След тези и други размишления от живота на човека, поех с подсвирване и ведро настроение към вкъщи, където ме очакваше, моята обична Дулсинея –старата домашна котка, която вечер, когато съм у дома, редовно сгрява вечно измръзналите, мои колене!

В.СОФИН 

ТАЛАСЪМ

Обичам да измъчвам нощта! Докато, тя чака най после да се изморя и заспя, аз и се опълчвам и като таласъм, обикалям съвестно маршрута си. Това е така, защото съм имал щастието, да се запозная от близко с охранителния занаят. Денем спя у дома, завит под одеялото, като буба в пашкул, а вечер се излюпвам и се превръщам в нощен таласъм. Като такъв постоянно движа мързеливите крака, като се опитвам да ги правя щастливи. Уви! Вместо да се радват на предоставената им свобода, те протестират, като с голям труд удържат тялото ми да не заспи. Да, но като опитен таласъм ,не ги оставям на мира. Бродя упорито в лунната нощ. Правя го, защото добросъвестна и безпощадна камера, следи всяко мое действие. Тъкмо решавам да се почеша на онова място, където сърби понякога много и хоп, заснела ме гадината.  После ще трябва да обяснявам. Каквото и да кажа в своя защита, ще съм виновен. А камерата, мръсна предателка, ще бъде винаги невинна. Дори времето отвън,  е против моите таласъмски действия. Не му стига, че се точи, цяла нощ лениво, минута след минута, а понякога внезапно се усмихне ехидно и изсипва върху главата ми студен дъжд. Щом реши, че и това му е малко, уверено трупа сняг под моите раздаващи се от работа крака, които се движат неуморно. Всичко това времето прави с цел да ги препъне и дори пълни със снежинки топлия ми врат. Цялата заобикаляща ме природа съюзена, иска да ми напакости. Когато е ясно пък, гледам в звездите и им се моля, бързо да изсветлеят, та да дойде най- после денят. Вместо да ме послушат обаче, те бодат очите ми с ярка непресъхваща светлина. Единствено през лятото сутрин птиците са благосклонни към мен. Преди да съмне и слънцето, стоплящо да сгрее премръзналите мои рамене и звездите най- после да избледнеят, събудени пернатите, почват да пеят. Съобщават на таласъма в мен, че зората е близко. Едва спирам, нетърпеливите крака, които са готови да хукнат към спирката. На нея, ме чака автобус, който благосклонно ще отведе, моя милост таласъма у дома. Уви! Когато слънцето блесне в очите, дрямката изчезва, както се е появила. Дори имам измамното чувство, че съм бодър. Знам обаче, че това е породено от деня. Щом очите ми зърнат самотно, топлото легло, веднага по команда се затварят. Разбирам ги, чувстват се изморени. Кой съм аз, че да споря за това нещо. Затова оставям очите си намира, съвместно с изпънатите в блаженство нозе, да отморят сладко. След малко доволно, мощно похъркване, кара кревата ми да трепери. Устата често ми пресъхва! Косата останала на мен въздъхва. Най-после сили в мен таласъма ,откровено добре дошла, дрямката вдъхва!

В.Софин 

Особен подход

Интересен метод за управление съществува в нашата страна. Когато управляващите на всеослушание обявят какво, ще вдигнат в държавата, успяват първо с нервите. После във вестниците излиза материал, че тока ще поскъпне драстично. Парното също, а от там разбира се и водата, ще се окаже с увеличение на цената. Едва излязла в пресата тази информация, веднага я опровергават. Казват, че правят изчисления, че мислят и ако все пак народа замълчи, като риба, наистина това се случва. Първо пъргав, скача тока. Веднага след това нервите на хората, които броят последните стотинки в джоба си. Но, ако повечето от нашенците гледат с безучастен, зомбиран поглед в една мъртва точка, управляващите набират кураж и пробутват за гласуване в парламента пенсионната реформа. Опитват почвата за да прокарат номера си. Ако отново народа замълчи, реформата успява. Когато обаче се намерят хора в парламента, които искат да вдигнат минималната заплата за страната ни, болшинството от управляващи нервите на хората са против. Нямало пари! Е как да има! Като бизнесът у нас постоянно се спъва, като кон който бърза. Производство няма! Повечето стоки у нас са вносни. По-скоро, твърдят „умните” глави на България, заплатата трябва да се замрази за дълги години. Но нали душите на повечето хора у нас вече са достатъчно вледенени, защото зъбите ни тракат постоянно, не само от студа, който ни заобикаля, но и от убиване вярата и доброто в човека.

Времето съюзило се с депутатите, неспирно сипеше през лятото дъжд и предизвикваше наводнения. Реколтата, ако я имаше някъде, бе почти нищожна, защото кишата не прощава. „Какво от това” –твърдяха спокойно хората в парламента и добавяха: „Нали има внос от Китай!” Да има! Но много често медиите съобщават за опасни стоки, пристигнали именно от там. Как да имаме вяра, когато вече почти сме я изгубили!? Лесно се прилъгва народа с реплики: „Чакайте и всичко ще се оправи!” Кога? То живота на болшинство от българите си отиде. Единствено остана утехата, че все още живеем в държава с име България. В бъдеще, когато това със сигурност ще се промени, ще станем глуха провинция управлявана както винаги от чужди интереси. Преди се чудех, защо Паисий в историята си казваше, че се срамуваме да говорим на езика си. Днес доживяхме да чуем същото и се убедихме, че нищо не се е променило. Нашият български език, сега е заменен с безброй чужди думи, повечето от които са дошли от други страни. Това, ще кажете е хубаво! А нашата идентичност? Защо ни е, като можем без да мислим да приемем прийомите на страни, като Америка, Англия, Германия и всяка друга нация, но не и българската. Именно това е жалкото у нас! Следваме безпрекословно чуждия интерес, като забравяме, че все още имаме нация. Пишем в интернет на латиница, като забравяме, че Кирил и Методий са създали славянската азбука именно за това, да се различаваме от другите страни и да запазим, културата си. Нашата идентичност! Днес я отхвърляме жертвоготовно, за да се присламчим към Европейския съюз. За съжаление той, играе по свои правила и не зачита нашите. Колкото по- прост е един народ, без образование, толкова повече е подчинен. Подчинен на остена, с който го бодат постоянно и указват посоката му. Днес единствено у нас е останала фразата: „Бог да пази България” Утрешното, като дойде ще бъде по хубаво от песен. Песен, но не наша, българска с която нацията ни да заеме достойно място в Европа, защото вярвам, че все пак заслужаваме усмихнато, слънцето да грее и за нас.

В.СОФИН

Моя приятел, газаджията!

Един приятел с когото се познаваме от малки деца има фирма за монтаж на газови уредби. Безброй коли на граждани се снабдяват с тези средства. С тяхна помощ, успяват да спестят  по някой лев в джоба си. Хубаво, клиенти има! Но не всички разбират, какво им обяснява приятеля. След като уредбата за газ, кацне щастливо и заеме правилното място в автомобила на човека, газаджията му обяснява търпеливо, как трябва да се процедира от тук нататък. Прави го с цел, да не гасне двигателят на колата. Да но, винаги се случва, клиента да забрави препоръката, че трябва да е нежен към возилото си. Също като, към капризна жена, която недоволна все мърмори, той трябва да подхожда с внимание. Вместо това, с нетърпеливо движение на ръката, клиента, бърза да завърти ключа и да запали двигателя. Колата задавена, гасне и отказва да се подчини на грубото отношение на притежателя си. Съвсем естествено е първата мисъл на клиента е, че именно моя приятел газаджията е виновен. И точно в този момент, телефона скрит на топло в джоба на майстора прегрява от позвънявания. С глас нетърпящ възражение, притежателя на газова уредба, започва да се моли. Ако това не помогне, дори повишава тон и заплашва. Свикнал с такива действия от страна на клиенти, приятеля ми учтиво и с търпение, за кой ли път обяснява какво да направи шофьора. Но клиента си пее едно и също, че не той е виновния.

Естествено газаджията се съгласява да види двигателя на мрънкащия шофьор. Току що затваря телефона си, когато недоволен звън отново пристига неканен в ушите му.  Измъчен, той вдига и историята се повтаря пак. Друг особено настойчив клиент, буквално се дере в слушалката: „Не пали, та не пали!”

-Добре де! –успокоява го с усилие приятеля и затваря телефона, видимо изпотен. После добавя:

-Ама, че клиенти! Вечно недоволни! То на българина, ако не му ходиш по задника, нищо не става! Все не се получава!

Дърдори изнервен, приятеля в ушите ми, докато наблюдаваме щастливо, как от чучурчето, църцори в тънка струя, идваща от тръбичката ракия, която двамата съвместно печем.

-Не е лесно! - казва ми той. Звънят по всяко време. Няма събота, няма неделя! Няма закуска, дори обяд и вечеря също. Толкова понякога досаждат, че ако не бяха двамата ми сина, които са опора в живота ми, надали бих се справил. Просто бих се предал! –откровен споделя приятеля  и вдига наздравица.

-Хайде, сега наздраве, докато още някой недоволен, пак не е звъннал.Защото виждаш, че човек и ракия не може да пийне! Ама, че хора! Хиени! –добавя той и най после успяваме да чукнем чашите от които се разнася кристален звън. После отпиваме бавно с наслада, на спокойствие. Спокойствие ли!? Не! Почти веднага, след това отново прозвучава недоволен телефонен звън и пак обяснения без край!

Ръката без която не можем...

Ръка родена с мисия, да дава, предупреждава и се весели!

Търсеща гладна, която рови в контейнер за боклук!

Протегната –молеща за милост и прошка!

Бащина ръка, която благословено целуваме!

Майчина –научена да прегръща щастливо децата си!

Детска ръка, която стиска родителската здраво!

Братска- протегната за помощ!

Ръка, която се здрависва с пожелание за поздрав!

Трепереща –старческа, износена и нервна!

Ръка, която обича да прегръща влюбено!

Усмихната, галеща и всеотдайна!

Ръка научена да спасява живот!

Молеща в църква с кръстен знак!

Нетърпелива ръка на творец!

Изпотена – от срам, свенлива!

 Суетна -свикнала да носи гривни и пръстени!

Ръка нетрепваща пред нищо, на човек без душа!

Прекалено, уверена, спокойна, безскрупулна!

Ръка, размахваща обвинително пръст!

Обидена, показваща неприличен жест!

Сръчна, ловка, крадлива, вечна! Без нея не можем! Просто ръка, която знае как да е от полза, защото обича човека, който прави с нея чудеса. Тя докосва, създава, моли се, заповядва...

Всесилна, отнема живот, но помага и за раждането на нов!

Ръката е светлина, без която света, би бил, тъмно неприветливо място! Тя ни храни, милва, дори ни бие, когато е нужно! Това е ръката, без която не можем...!

В.СОФИН

Коледен банкет

Хубаво е когато се организира  Коледно тържество на колектива. Това съдейства за сплотяване на всички трудещи се, и изглажда недоразуменията възникнали през годината. Късметлии са служителите, защото шефът се е ангажирал да направи банкет, който ще се помни до следващото събиране, в което колектива, пак отново ще вдигне наздравица.

И ето, масите в ресторанта са подредени с вкусни хапки, салати, шишета с безалкохолни напитки, минерална вода и не на последно място там стоят, канейки празните чаши подбрани алкохолни питиета. И когато те се напълнят, до ушите на жадния колектив достига кристален звън и се чуват наздравици. След кратко пийване и хапване служителите отново са изненадани. Шефът е успял тихомълком да наеме музиканти за вечерта. С буйно право хоро, свирачите подканят банкетуващите да впуснат крака на дансинга. И забавата започва! Тук вече умеещите скачат пъргаво, да играят. Както на всяко веселие не липсват хора, които са решили да се надпиват. Много скоро обаче, цар Алкохол ги стиска за краката и главата. Обхванати от еуфория те скачат да играят хоро, като дори се опитват да пригласят на музикантите. Прекалено наквасени обаче, едва тътрят натежалите си нозе, които им се струват чужди. Въпреки това са упорити и не се отказват от хорото, защото на дансинга се вихрят умело колежките с които изобилства банкета. Всяка една се е нагласила перфектно.освен с модни дрехи, те радват мъжкия поглед с прически, грим и разбира се щастлива усмивка.  Всички трябва да са хубави на банкета. И колежките, съвсем естествено го постигат. Нежен аромат гали, мъжките ноздри. Съставен от люляк, лавандула и други замайващи съставки, женският парфюм  привлича служителите, като ароматен шоколад. На фона на впечатляващия маникюр и уникалните прически, блести разкошна елха, украсена с безброй разноцветни лампички, които мигат уплашено. Явно се чувстват изнервени от близкото обкръжение на служителите прекалили с алкохол. В цялата тази веселба, не липсват и кибици на масата, които бавно и съсредоточено отпиват от питието си вперили погледи в играещите на дансинга. Дамите на масата споделят по между си клюки за тоалетите с които са дошли на банкета. А мъжете? Какво те? Те естествено зяпат в красивите колежки и тихо въздишат, възхищавайки се на външността и грациозните техни движения в танца. Те са тези, които спечелват сърцата на мъжете от колектива.  Когато банкета приключи, пияните хълцат, играещите служители, дишат учестено, едва задържат, изморени дъх. Все пак, всички са доволни. Веселбата си е струвала, защото шефа за пореден път успява да сплоти колектива. Дори, като грижовен баща, изпраща отвън всички тръгващи, като казва на шофьора да внимава с пътя за вкъщи. А на онези, които естествено са останали без сили от пиене, той е успял да наеме стаи в близкия хотел, където хората му ще преспят. На сутринта всички, ще бъдат свежи, като току що поникнали краставички. И цялата тази идилия,  е съставена от шефа със съдействието на опитните готвачи от колектива. Те с голяма вещина и майсторство успяха да приготвят вкусните специалитети за банкета с които опитните сервитьорки грижливо, бяха подредили масите. Накрая все пак, трябва да кажем: Честита Нова Година! Наздраве на всички, които се веселиха!

В.СОФИН 

Как се ражда идеята!

Докато жадна устата, алчно отпиваше от чашата с кафе в мозъка, нещо прищрака и ми стана интересно за раждането на идеята у твореца. Понякога, колкото и да я реши с гребен и да и се моли, тя не благоволява да се появи и измъкне пипала на светло. Друг път пък, неканена пристига. Внезапно удря мозъка в твореца и ръката изплашена потрепва. Тя е получила заповед на която трябва да се отзове. Задвижена от възникналата идея ръката грабва безкомпромисно перото и думите, започват да се раждат на белия лист. Всичко зависи, до каква степен мозъка на твореца е обсебен от идеята, която мисълта оформя, като стихотворение, разказ или роман. По разкривения почерк може да се съди, как е протeкъл процеса по-раждането на произведението. Когато мисълта избързва, ръката се стреми да не изостава и ако изморена се забави, написаното на листа трудно се разчита.  Ако обаче твореца следва римата в стихотворението и търси нужната подходяща дума, тогава той пише с едри четливи букви.  Съществуват дни, когато идеята се появява плахо в мозъка на твореца. Тя е изникнала неоформена, неузряла. Може да минат дни, дори месеци докато ръката получи нужния тласък и перото заскърца, затормозено по белия лист. Обикновено тогава се ражда шедьовър. Шедьовър, защото тогава мозъка на твореца е премислил и разбрал, как ще изглежда точно произведението му. Идеята се е появила внезапно, като искра в него и е запалила огън в душата му. Цели редове се появяват стриктно написани и подредени. Думите се леят украсени с чувства и предизвикват у читателя сълзи, смях, дори кашляне от внезапно притеснение и срам.

Когато пък настъпи, онзи сух период и идеята избяга от твореца, листа бял унило чака да бъде украсен от буквите на автора. Мозъка се опитва да търси вратичка която ще оформи някаква новопоявила се тема. Уви! Такава няма! Възможно е обаче случаен човек да събуди заспалата идея в автора. Достатъчно е една дума, една усмивка или дори едно бих казал, изохкване да предизвикат реакция в ръката и перото да заскърца бързо по белия лист.

Природата, която заобикаля твореца също отключва бурни чувства в душата му. Той е развълнуван от багрите и всичко видимо което го заобикаля, цветята, птиците, дърветата, небето, слънцето, въздуха, реките, дъжда и какво ли още не. Всичко това усетено и видяно по нестандартен начин, отново предизвиква ръката и тя бяга по белите редове. Когато има талант и чувство, идеята е доказателство - изкуство има! 

В.Софин