Самоковското минало, живее сред нас

                                                     

        Вървя през града. Моят роден град, Самоков!

   Очите ми търсят сенки от миналото. Търсят и намират стари сгради, къщи с ронеща, падаща мазилка; къщи с архитектурни забележителности отразяващи епохата на времето когато са били направени от майстори, майстори самоковци.

  Миналото на нашите баби, прабаби, дядовци и прадядовци е тук сред нас и тихо показва облика си на онзи, който има очи и го вижда.

  Моят развълнуван поглед прочита  написаното от Асен Г. Христофоров от поредицата „Бащино огнище”. Там в книжката от70 страници, озаглавена „Самоков” е написано:

   „През периода между двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925година. Учреден бе и туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и сградата на читалището музей, построена върху мястото на една съборена турска джамия, /някога дванайсет на брой/оформи се и близкият хълм „Ридо” като място за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало. Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е  възстановена.”

   И ето ме пред старата чешма.  Сякаш виждам дядо ми, спрял пред едно от коритата, как пои конете си докато жадния му поглед шари по чаршията, откъдето се чува хорска глъч на търговци. Дошъл от близкото село Шипочане на пазар…

     Малките дюкянчета, кафенетата, издигащото се високо минаре на джамията и по-долу под-нея „Чадър чешма”, предлагаща на всички гости на града постоянно течаща студена, уникална рилска вода…

    Читалището – музей, което помни и съхранява много тайни..  Сякаш виждам пред него, чакащите търпеливо на опашка хора, /ония които вече не са сред нас/ Гледам как вълнението изменя позитивно чертите и прави одухотворени лицата им. Оживлението и дори ръкопляскането към току що пристигналата трупа, артисти от София и други градове от страната зазвучава и в моите уши…  Тихо и почти неуловимо… Но, кара сърцето ми да бие, като камбаната сутрин от митрополитската  черквата.  Читалището –музей помни ревниво всички тези посещения, цялата тая еуфория, скрита и опазена до днес зад стените му. Уникалните костюми на артистите. Представленията повдигащи духа на всички самоковци. Концерти на състави, рецитации и жив хумор извиращ от дебрите на българската душа…!

Вървя! Погледът ми незабележимо гали останалите без мазилка почти олюпени високи сгради, някогашни тютюневи складове. Килимарският цех, още чува и дори вижда работата на самоковските килимарки, някогашна наша гордост…

   Унили очите ми проследяват почти изцяло сринати изоставени на грабители стари къщи. Стопаните им отдавна са се преселили в свят от който няма връщане, докато други просто са заминали да търсят щастие в чужбина. Всичко се руши! Всичко се променя!  Но споменът уви остава. Жив и непоклатим  в душите на старите самоковци.

   Моят все виждащ поглед се спира на сегашния градски център и библиотеката отсреща…

    Обаче вместо него, внезапно пред очите ми оживява друго време…  Някогашния градски площад изцяло превзет от плочки и отстрани пътя изкован от павета. Заслушан в шепненето на вятъра, дочувам как чаткат подкованите с цинтове обувки на войниците, даващи клетва за вярност пред народ и държава; Дочух и песента „Върви народе възродени” и видях детските усмивки на учениците, които гордо маршируваха в деня на двадесет и четвърти май.

   Усетих полъха на времето…!

      Внезапно, сякаш от нищото в ушите ми прозвучаха жалните нотки на колелета скърцащи от каруцата на дядо ми. Виждам го да се връща от пазара, към къщи. Успял е да продаде събраните през седмицата кокоши яйца и дори е купил за малкия  син, моят баща, коса. Лятото е вече близо… Тревата е узряла… Време е за сенокос!

   Сенките от миналото оживяват…

    Градът диша непрекъснато и постоянно се променя, също като настроенията на хората. Въпреки всичко старото е тук, не е избягало. Всеки от нас пази мил спомен от дядо, баба, баща и майка…

       Мълчи града. Пази тишина. Само вятъра брули безжалостно останалите паметници и навява спомени за отминали времена и самоковски герои. Паисий Хилендарски, Захари Зограф, Станислав Доспевски, Контстантин  Фотинов, Чакър войвода и много други художници, писатели, театрали, поети. Всички дали ценен принос за развитието на град Самоков.

И един последен цитат от  книжката „Самоков” на Асен Христофоров:

  „ Не случайно известният турски реформатор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигентни хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.”

Две пътешественички англичанки – Макензи и Ърби, които посещават града почти по-същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград – пишат те в издадена подир време книга, -гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи или варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета – големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани…. Издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.” Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави сгради.   „Нигде в България – пише А.Протич – не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи –дворци като в Самоков””

Отдавна всичко е забравено. Отдавна всичко е подложено на съмнения и критики. Но създаденото, което все още диша живо край нас, някаква останала частица от миналото, все още напомня за себе си. То е истинско, защото все още може да се види и докосне… Миналото, славното минало от историята, такава каквато е съхранена в спомените и описана от някогашните българи, които никога не са се срамували, че са били именно такива. Родолюбци и патриоти!

В.СОФИН 

Студентският проклет изпит!

             Някои студенти са в състояние, да не отворят учебник  чак до провеждането на изпита. Подушили идването му, те започват трескаво да четат. От толкова яко зубрене в главата на студента настъпва хаос. Той знае, че времето е нищожно за добрата подготовка и научава едва няколко теми. На другите просто хвърля поглед , за да се увери, че са там и не са избягали. Естествено ако е, хазартен тип, студентът разчита в повечето случаи на късмета си. За него по-важно от всичкото това зубрене си остават купоните. Все пак той знае, че един път се живее и трябва да навакса от хубавото, което за него е, дискотеки с гаджета и не на последно място традиционните напивания, които довеждат  понякога до сбивания. Без това не може да се мине.

    Когато часът на истината удари и студентът чуе предупредителния и зов в главата си, той се стяга вътрешно. Отива съвсем рано сутринта, недоспал се и ядосан пред кабинета на изпитващия професор и започва, нервно да разхожда краката си в коридора. Понякога тъпче, умислен на място, уверен донякъде, че късметът му ще проработи. Въпреки всичко от недоспиването и вълнението има вид на смъртник. Чувства се едва ли, не на собственото си изфабрикувано погребение. В ушите тържествените фанфари са заменени с тъжен марш от който той не вижда изход. При това все му се привиждат картини от бъдещето в което се вижда неуспял и не изкарал докрай купоните с  танци и прекратил приятния и лек начин на живот, платен от родителите му.

Някои от другите студенти бърчат нос и подсмърчат сякаш са настинали. Други се хващат безпомощно за ченето с мисълта за болка в зъбите. Всички погледи естествено са вперени с неприязън право във вратата на кабинета. В даден момент, тя се отваря безжалостно със жалостиво скърцане и на прага и застава приканващият професор с доволна усмивка пред студентите.

       До този момент повечето от тях са гадали, какви ли капани е заложил преподавателя и каква клечка на късмета ще изтеглят, дългата или късата. Но безпристрастно времето за спорове е свършило и един от тях влиза вътре със свито сърце. Изпита започва.

   Първият влязъл е късметлия, но той не го осъзнава. Не за това, че именно него са избрали, а че няма да се пържи на бавен огън, като другите чакащи своя ред студенти. Те се потят, обикалят с треперещи крака на маратонци коридора и се чувстват, изцедени, току преди самия старт. Тук там в някои от тях, прозира, оцетена усмивка, която показва пред всички други, доволно пълзящия страх в мозъка на изнервения студент.

      Едва излязъл първия и втория с явна нерешителност, поканен от вещата политика на професора влиза…

    Избърсвайки ледената пот от челото, излезлия въздъхва облекчено и горд с постижението, показва тройката в студентската си книжка.

-Имах невероятен късмет! –хвали се той и добавя с усмивка думички лишени от напрежение:

-Довечера всички на купон! Ще се напием като казаци за успешния изпит. Аз черпя!

    След горе казаните думи потропвайки гордо, почти безгрижно с обувки излиза горд за проявения от него кураж. Все пак е влязъл първи в кабинета и е успял да излъже не само себе си, че знае, но и преподавателят, който се е отказал доброволно от по-нататъшните измъчвания с трудни въпроси.

    Завистливите погледи на не влезлите още при изпитващия студенти проследяват до завоя на стълбите щастливия гръб на успелия колега, който почти веднага се скрива безпрепятствено от очите на всички.

    Втория влязъл в кабинета на професора, пристъпва бавно, едва, едва, като спънат кон. Опипва неуверено с крака пода пред него и сякаш се чувства, не на мястото си. След молбата на изпитващия тегли въпрос и преглъща сухо кашляйки. Погледът му се спира на лошия късмет. Нищо не знае и започва да трепери, като вейка блъскана от вятър. Потта избива от порите му и аха да припадне пред изпитващия преподавател. Виждайки положението професора го изпраща отвън на чист въздух като му казва:

-Няма страшно! Ще събереш знания и кураж и, ще се явиш пак!

       Облекчен донякъде студентът смутолява, че това няма да се повтори и се изнизва, полека в коридора. Любопитни колегите му се опитват да изкопчат резултата от проведения изпит, но неуспелия не ги поглежда дори. Свел ниско засрамено глава  маха с ръка, и си тръгва тихомълком.  На завоя при стълбището изпуска насъбрания в гърдите въздух и промърморва:

-Какво пък! Следващия път ще го взема!

   И добавя решително цветиста попръжня, която много точно отразява мнението му за изпитващия.

     През това време пред кабинета на професора настава безпокойство и объркване. При любезната покана от страна на изпитващия, никой не събира кураж да влезе.

-Какво? –пита професорът –Хайде де, няма ли желаещи? Вътре не вадим зъби.

Виждайки неувереността им обаче, той взима решение:

-Хайде влез, ти Мария! Да засрамиш кавалерите!

 Пуска девойчето вътре в кабинета и затваря вратата. Успешно взела изпита с петица Мария излиза с усмивка и тика в невярващите очи на момчетата, оценката от студентската книжка.

   „Щом тя е успяла, защо не и ние.”  -мислят останалите за изпит студенти и се престрашават. По уверени и сговорчиви влизат един по един в кабинета на усмихнатия с предразполагаща усмивка професор. Вярно, не всички ще успеят да го вземат. Но, за това има поправителен. А довечера, то се знае, всички ще празнуват. Не само щастливците, но и провалилите се на изпита. Нали са един екип, трябва съвместно да споделят радости и скърби. Както се казва „Един за всички, всички за един!”

     На следващия ден изтрезнели, ще коментират с насмешка страха, който ги бе обзел пред кабинета на професора. Ще се подиграват взаимно по между си. Ще си обещаят, че  на следващия изпит, ще бъдат усмихнати и приветливи.

    Но приятели, всеки знае, че когато настъпи мига и зърнат доволната усмивка на професора, пак ще им треперят краката, ще ронят уплашено горчиви сълзи, ще се мръщят, а някои дори проклинат.

      Единствената сгряваща мисъл, която ще изпъкне в главата им, ще бъде, как да заковат, „Тройката”,  и да продължат купоните. За тях студентството, не е нищо друго освен безкрайни купони, много смях, сбивания и напивания. Съвсем друго е напрежението, което професорското тяло създава по –време на изпити.

Какво пък! Съвместно с водката, студентите ще съумеят да преглътнат и предложената им суха материя от преподавателите.

В.СОФИН  

МИЛА

          Шеф на охранителна фирма поканил служителите си в местно барче с цел да  раздаде, там заплатите им, за месеца.  Влязъл вътре в заведението, придружен от секретарката си. Тя била, стройно ,привлекателно момиче, което успешно отклонило мъжките погледи на всички към нея. Не издържал напрежението служител дори се осмелил да попита:

-Шефе! Извинете ме за любопитството, но как се казва секретарката Ви?

Намусен шефът вместо с отговор, отвърнал с въпрос:

-Защо искаш да знаеш?

-За да я почерпя с питие…. –отвърнал невъзмутимо служителят и добавил примигвайки, донякъде уплашен от навлизането в територията на шефа:

-Или не може?

-Може! Защо да не може? –разрешил шефът и представил новата секретарка на фирмата:

-А това е… Мила! Но, не е към всеки мила!

Явно любопитството на колектива му дошло в множко. Затова решил, че именно този отговор най-добре, отговаря на настроението му. Все пак, вадел пари, а не шума от джоба си. Нямало как да се чувства щастлив. Добре знаел той - изваждането причинява мъка, докато събирането на суми сгрява сърцето не само неговото, но и на Мила до него.

В.СОФИН 

Сърдит животът ни мълчи!

Когато чуя, как вятъра фучи,
когато видя, болка в нечии очи -
макар и труден да личи
животът все пак ще продължи
упорит сърдито да мълчи!
---------------------
Държавата определя размера
на лъжливо създадена у нас химера!
......................
Не я изпускам, нито пък я плаша -
жаден трезво пердаша
с уиски пълна чаша!
-----------------
Ръката бръкна
устата цвъкна -
крадец кесията измъкна.
Разочарован на безпаричие
 отново се натъкна!
-------------------
Устата често "крива"
в живота мъчи неистова
изплюта истина горчива!
------------------
В.СОФИН

На гоненица с работата!

         Цял ден гоня Работата си. Цял ден я преследвам, следя и дори измъчвам. Упорита, тя бяга от мен. Тъкмо задъхан я настигна и започна, времето свърши. Изпотена заедно с мен тя си отдъхва. Но на следващата сутрин освирепял от нерви, намръщен, не закусвал и  небръснат я подгонвам отново. Уви! Работата се движи прекалено бързо и докато се усетя се скрива зад завоя на слънчевия залез, откъдето до мен понякога достига ехидният и смях.

   -Ще те пипна гадино! –заканих и се аз. –Няма къде да бягаш!

Да ама, като времето, все помага на Работата, а на мен не? Моя милост, колкото и да се бори, явно изостава…

Съвсем ядосан реших, че така не може да продължава.  Все аз да съм изтезаваният. Замислих хитър капан. Успях да изплета сред колектива лъжа и интрига и моят труд взе, че спря. Доволен, че съм заловил упоритата гад, Работата, взех, че я закачих на закачалката.

      Зяпам я отстрани, подсмихвам се и си почивам. Нека си работи тя. Нека бачка! Нали съм я овързал на закачалката? Няма къде да иде. Да ама ядец. Шефът ми, взел, че минал и видял, как Работата изнемогва самичка, а пък аз спя и дори похърквам в унисон с нея. Благодарен съм му, че не ме събуди тогава. Но, не щеш ли на другия ден, когато отново бях успял да закача Работата на закачалката и се приготвях за сладката си следобедна дрямка, шефът ме извика в кабинета си и ме попита,до кога ще продължавам така.

Вместо отговор, аз сащисан го запитах, какво има в предвид. Ядосан, той ми кресна, че заради моята дрямка Работата изоставала. Не можела да препуска напред. Направих се на умник и му казах:

-Ами шефе, как ще бяга като съм я закачил на закачалката, сама да се върши…

-Хитрец ми се пишеш Андрешко! – рече ми шефа тогава. - Ще те уволня на секундата, ако не си подгониш, като преди Работата. Ясно ли се изразих?

-Доста ясно! –отвърнах с наведена глава от срам. Явно лъжите и интригите, които умело плетях дотогава не ми помогнаха много.

Какво пък. Подгоних отново Работата си и тя  започна вихрено да препуска. Този път не аз я гледах отстрани, а тя пущината и взе да ми се хили нагло, направо в изпотеното ми от грижи лице.

-Чакай ти да видиш! –заканих и се един ден. –Като дойде време да се пенсионирам, ще те зарежа. Нека някой друг умник те гони.

-Ха, Ха! –изсмя се Работата в очите ми и добави:

-Ще се пенсионираш, ти…  На куково лято! Няма да доживееш да я пипнеш пенсията, защото аз ще взема не само здравето ти, но и мизерния живот!

-Защо си толкова лоша? Аз те тача, гоня те, а ти все негативно ми се зъбиш… -проплаках обиден аз.

-Как няма да съм лоша!? Нали шефът ни трябва да спечели много пари…

-Ами аз! – заподсмърчах несъгласен с доводите на Работата.

-Ти нямаш думата! Ако не искаш да гладуваш и мизеруваш, ще ме гониш! Нямаш избор.

Замислих се. Права е Работата. Ако не я гоня, ако не я мъча, ако не и скърцам със зъби от време на време, ще умра от глад. Та кой съм аз по-дяволите? Кой? Никой! За това трябва да слушам.

Поне с едно нещо, ме зарадва „Гадината”! Работата де. Обеща ми, че няма да доживея до пенсия. Това значи, че няма да я гоня вечно… Какво неистово облекчение почувствах, точно в онзи момент.

Имаше защо! Внезапно пред очите ми блесна светлина и се събудих. Всичко се оказа сън. А пък аз се уплаших и то не от кой да е, а от Работата.

Какъв лош кошмар! Добре че свърши.  Все пак, утре се пенсионирам. Да му мисли „Гадината”, Работата, кой наивник ще накара да я гони… Нали няма да съм аз!?

В.СОФИН  

Четири по-сто...!

                                                                     Четири по сто…!

       -Ти знаеш ли, какво е четири по-сто…? –попитал бивш спортист по-лека атлетика приятел в кръчмата, като имал в предвид щафетите,по бягане, които се провеждат съвместно с други участници.

     -Това нема начин да го незнам! – изрепчил се уверен  от изпития алкохол Мунчо.

-Пиеш четири ракии по-сто грама наведнаж! После се чудиш на излизане, къде е бегала вратата… Имаше ли я или не? Сещаш се, че я е имало щом си вътре и пиеш…  Докато се луташ, жена ти пристига и те извлича, вънка като парцал. Прави го доста сръчно, оти на тебе са ти омекнали краката от пиянската щафета, четири по-сто грама ракия и вече не те слушат…

В.СОФИН