Без битка няма да се дам!

Животът труден нека ме убива!

Трънлив е пътят знам.

Колкото и днес да му отива,

без битка, няма да се дам!

Сън блажен често ме обхваща,

когато вечер съм пиян.

Старо вино все ме праща

в светъл рай на топло сврян!

Светът прекрасен още ме опива!

Облаците бели,дъждът студен!

Сърцето вечно, днес се свива

под ударите на идващия ден!

Мисълта трепти у мене жива,

уловена от  слънчевия плам!

Макар на времето да му отива

без битка, няма да се дам!

В.СОФИН 

Новата Ганчова почивка!

                                                

         Като девойка свела изкусно изскубани вежди при първа среща, денят ощипан от слънцето се усмихна срамежливо, вперил поглед в Ганчо, който носеше в ръце огромна чанта.

    Бе едва началото на октомври. Това не попречи на мъглите, които доскоро скрити в сенките си изпълзяха свободно на улицата. Сланата вечно гладна и готова за подвизи, ухапа листата на дърветата и попари надеждите на току що никналите зелени тревички. Последните посърнаха, също като гъбите в парка, които неразумно бяха показали нежните си лица на въздуха, който студен и безскрупулен, отряза мераците им за по-дълъг живот.

      В тази не празнична обстановка Ганчо и Галя взели раздрънкания автобус заминаха на почивка. Докато ги настаняваха в хотела, където минералната вода си правеше компания с обикновената и планината отсреща ги зяпаше обагрена на доста места в жълто, нашият герой не престана да сумти.

-Какво е това Гальо? –обърна се към половинката си възмутен от видяното в банята.  –Не им работи вентилатора... А ние плащаме за него. Не стига това, ама са ми дали и развалено дистанционно за телевизора...

-Дай бе Ганчо? Аз ще ти го пусна! –успокои го Галя, и с бързи решителни действия, наистина успя да му пусне филм при това с Чък Норис.

   След като натопи натежалите си от килограмите телеса в басейна и дори задряма в него, настроението на Ганчо рязко скочи в положителна посока. Още не се бе наместил удобно на стола в ресторанта, когато пъргава сервитьорка тикна пред очите му менюто с избраните ястия.

-Това хубаво! –зарадва се Ганчо –Да ама, защо не давате с менюто и очила, за да мога да вникна в писаното? Как сега да избера?

Очилата му го чакаха забравени горе в стаята където бе имал нещастието да ги остави съвсем самотни на нощното шкафче.  За да го подразни сервитьорката се обади с топъл език и слънчева усмивка:

-За съжаление,не даваме очила господине!

-Тогава, ако можете донесете ми от ястието което Вие госпожице, сте яли за вечеря!

-За съжаление... това е невъзможно, защото бе само за персонала! –отряза мераците на Ганчо сервитьорката и той леко намусен се зае да приближава и отдалечава менюто с цел да успее да избере подходящо ядене за себе си. Когато не успя,  отново разтвори недоволен уста:

-Все пак е несправедливо госпожице! –обърна се Ганчо срещу сервитьорката. Вие  хапвате специалитети, а ние с Галя, само шкембе.

-Може и таратор господине! –обади се с дяволита  усмивка девойчето, но това не впечатли Ганчо, който измуча с тон нетърпящ възражение:

-Може! Как пък не! В това студено време, само настинка ми липсва. Я дай, давай шкембето, че ще осъмнем тука с Галя!   Знам Ви аз заведението! Ако си поръчам кебапчета, ще се окажат изкуствени. Хлябът Ви и той фалшив! На маслото и на него пише, че не е истинско! Кое тука е истинско, у тая държава, дето само иска, а не дава....?

Отстрани друг клиент  дочул мрънкането  Ганчово  за менюто, доволно се обади:

-Може би господине, единствено усмивката на нашия премиер е истинска, когато е хванат на тясно с неудобен въпрос зададен му от особено любопитен журналист...!

-Може би! –съгласи се с довода на вечерящия господин Ганчо и добави уверен в правотата си:

-То, ако погледнем от друга страна и жените, ни вече са фалшиви. Решим да пипнем, силикон! При това, целия балкон!  - изрецитира той и изцвили нещо подобно на смях, но Галя спря мераците му, като грубо го настъпи под масата.

-О-о!Ох, как пари само! –кимна той към шкембето в чинията. Но явно имаше в предвид болката на крака си предизвикана от сериозната половинка дишаща до него.

  Недоволна от това, че в ресторанта липсва така наречената любима за нея пърленка Галя решително на следващия ден се упъти към друго заведение с думите:

-Все пак трябва и да я има някъде! Щом фигурира в менюто!

За съжаление и в това заведение нямаше, но пък затова доста гладни улични котки обикаляха масата на Ганчо, който заедно с Галя дишаше чистия планински въздух вън.

След  като жалостиво им подхвърли от храната си и се прозя шумно предизвиквайки смях в една компания до тях, той каза:

-Хайде Гальо! Време е за спане! Утре ще търсиш пърленката си. Пък дано я намериш!

И вярно! На другия ден Галя най-после яде пърленка, а Ганчо любимото му пиле ризото.

На вечеря бяха решили да бъдат в хотела си, но видът на пируващите и липсата на място, което подсказваше банкет, ги прогони вън.

След  доста обикаляне най-сетне поизморени нашите герои се спряха пред „Котвата”.

-Тука ще е Гальо! –каза Ганчо и се шмугна вътре. За да улесни сервитьора за който му стана жал, той седна на маса близо до бара на заведението. Когато му донесоха менюто Ганчо подготвен този път, сложи  очилата си. След дълго ровичкане с пръсти  и обръщане на страници, най-после се спря на същото като обяда си –пиле с ризото. Решително поръча и цяла бутилка вино траминер. Галя милата, яде някакви  панирани сиренца  и дори забрави да попита за любимата си пърленка.

След като поръчаното ястие кацна на масата Ганчова, той усърдно се зае да търси пилето. Прерови цялата чиния но освен гъби малко ориз и ситно нарязани колбаси със зеленчук друго не намери.

Възмутен до дъното на душата си Ганчо измуча недоволно:

-Какво е това Гальо? Ясно поръчах на келнера пиле, а той завалията ми носи гъби...!?

-Ти по-добре си трай! –смъмри го жена му.

-Трай – трай, ама пак у нас дебелия край! –изсумтя недоволен Ганчо но все пак се зае с гъбите примирен. Глътна безотказно и трите големи маслинки, цъфнали по средата на блюдото. Докато преглъщаше виното си мислеше за ушите на сервитьора, които се бяха оказали на друго място по време на поръчката. На съседната маса трима възрастни мъже, докато отпиваха от ракията си, упорито обсъждаха делата на Сталин, сякаш бяха станали вчера.  Или може би тримата влезли след тях в „Котвата” млади мъже го разсеяха с исканията си? Кой знае? Ганчо не знаеше, точно каква е грешката, но така и не му стана ясно, защо все пак плати сметката в която фигурираше неговото не сервирано пиле ризото. Но Галя подозираше не случайно, че  мъжът и е харесал гозбата.  Ганчо впечатлен втренчи очи в стискането на ръцете на управителя на заведението от други, особено доволни клиенти, които му обещаха на излизане и на следващия ден да бъдат там.

На излизане той не издържа и се обърна към Галя с думите:

-Каква е тая страна бе!Все ни лъжат. Управляващите тарикати! Бизнесът със сивата си икономика също. Пък после все се питаме, кога ли ще ги стигнем...! Как да го направим, като и тия от Европата също мамят... голямо мамене Гальо! Убаво ти виках дома по-евтинко на реката на чушка пръжка, ама ти не. На хотел, та на хотел...!

Леко клатушкайки се благодарение на поетото вино здраво хванат от Галя за да не бяга, но постоянно мърморещ  Ганчо стигна стаята, където бе на почивка.

      Рано сутринта бе обзет от мисълта, че раздрънкания автобус няма да дойде на спирката. За радост негова, той се появи изпускащ доволно в атмосферата изгорели газове. След като ги пораздруса малко, точно след три спирки, шофьорът спря и ги помоли заедно с другите пътници да се преместят в друг  микробус.

-Чудна Страничка сме Гальо! –изсумтя недоволен Ганчо. –Както ти казах оправия тука нема и нема да има... Добре, че все още има почивка. Иначе животът доста често, рязко ни внушава, че няма място за забава!

В.СОФИН

Кое все пак е истинско?

                                                           Кое все пак е истинско?

    Ядосана жена, чете етикетите на предлаганите артикули в МОЛ.

-Какво е това? –възмущава се тя. –Масло, което не е масло! Сирене, което не е сирене! Колбаси, които не са колбаси! Хляб, който не е истински! Какво по-дяволите, остана истинско?

Любезен глас отстрани на мъж съчувствено се обажда:

-Права сте госпожо, но все пак нещичко е останало истинско!

-И какво е това? –попитала пазаруващата жена, търсеща натуралното.

-Истинска, а не показна е усмивката на премиера, когато е настъпен справедливо от едно общество, на което му е писнало всекидневно да го мамят.

В.СОФИН

ИЗБОРНОТО ЗЛО!

       То да бяха година, две... Дори десет! Цели станаха, двадесет и шест!

  „ Гласувайте!”-твърдяха политолози считайки, че всичко ще цъфне в държавата ни.

„За кого?” –питахме ние неориентирани, докато маскарите се ориентираха.

Така се почна!

Давах ВОТ с надежда. Пусках бюлетина за най-малкото предпочитано от хората зло. Да но винаги на ход изпъкваше голямото. На всеки следващ избор, все едно и също. „Бре и да му се не види! АЗ  ли само така мислех!?” Чудех се и пусках тото. Редовно всяка седмица избирах числата, правех комбинации, но печалбата винаги потъваше, а и днес потъва в по дълбоките джобове. Моите за съжаление се оказаха и се оказват все плитки. В тях успявах, и днес успявам да скатая единствено дребните стотинки, останали при покупката за хляб.

   Тогава ми просветна. Изборът бил като тотото. Ако улучиш, ще спечелиш! Да но като вече двадесет и шест години все нищо или само тройки, разколебан реших да не гласувам. Нямаше смисъл, макар и да има все още патриотично чувство в мене. Да но без да ме питат, депутатите в народното събрание решиха друго. Направиха ВОТА задължителен. Ха не съм пуснал глас, ха съм го загубил и за в бъдеще.

  Разярен донякъде, донякъде и примирен, почти опечален, отидох до урните. През цялото време бях зает с мисълта, кого да избера. Кой ли е най-малкото зло.? Кой ли, по-дяволите ще стане президент?

  Влязох умислен в кабинката и вперих невярващ поглед в бюлетината с кандидатите.

-Я виж! –тихо изсумтях впечатлен, хванал вързаната здраво химикалка за да не избяга в нечий,  празен джоб.

-Мунчо се е кандидатирал! Гунчо за да не бъде по-назад и той! Надка и тя милата...! А виж, успяла е и Радка! Просто да и се чудиш на последната... какво ли дири тука?

Докато се двоумях вътре в кабинката облян от изборна пот, отвън прозвучаха недоволни гласове.

-Хайде бе, гражданино...! Какво се мотаете вътре? Не чистите боб!

Тогава, изведнъж ми просветна в рими:

„То да беше само боб,

не бих се чувствал нечий роб!

В препълнена торба със зоб, /ЗЛОБ/

принуден, търся правилния „СГЛОБ”!”

Нейсе! ЕВРИКА! Задрасках всички кандидати и вписах вътре името на учителя по-български и литература, който в града ни правеше, а и днес върши най-благото, като обучава в разум малките още  неориентирани, зелени главички. Направих го с една цел, да дам бъдеще за милата ни, опоскана до шушка държава.

 За съжаление се оказа, че напразно съм пуснал ВОТА си. Така ми казаха всички с които споделих честно без да крия за кого съм гласувал. Но това са те другите... неориентираните все още!  Аз знам, че това си беше най-правилния избор и най-малкото зло за държавата в която все пак не съм зеленчук, който всеки може да отбере. Вярно може и да ме стъпчат, но не и откъснат от мислите, които идват в обрулената ми от времето и събитията глава.

В. СОФИН

Най-добрата почивка!

Всяка година мрънкам пред шефа за едно и също. На колене бих му паднал! Пода бих излизал пред него, като вярно куче... Да но той винаги проявява неблагоразумие и се старае да ме пусне в годишен отпуск.  Пък и аз си знам, че без мен не могат да се справят в службата. Ценен кадър, ценен кадър, ама с отпуска. Направо се изрепчих намръщен пред шефа с думите:

-Искам и Ви моля шефе да ме оставите на работа! Какво ще правя вкъщи?

-Ще ходиш на почивка! Като всички други! –направо отряза мераците ми за работа в службата шефът и ме изгони да си ходя. Подписах молбата под неговия строг контрол и бях изпратен от доволната му усмивка.

  Тъкмо лягах пред телевизора и благоверната, скъпата, милата моя, разумна жена цъфна с усмивка, като току що напъпил кактус:

-Лежиш а? В стаята на децата ти, подчертавам, децата,  е паднала мазилка... Да се сложи нова! Вън в двора пейката чака боя, оградата също...

-Ама... аз! –опитах се да отбия номера, но скъпата добави с ласкавата си кактусова усмивка:

-Да се сменят тапетите! Казанчето в тоалетната тече...  Да направиш нещо по въпроса!

- Виж какво мила!? –опитах да смекча бодливия тон на съпругата си.

-Шефът ми даде безплатна карта за море...! Само за нас двамата! Какво ще кажеш?

Предвкусвах скромната си победа. Радвах и се. Но кактусовият тон на милата продължи да боде мислите ми:

-Ти оставаш вкъщи! Достатъчно работа се е натрупала през изминалата година, за да се шляйкаш безцелно на морето.

-А картата...!? -  с треперлив гласец, проплаках с леко възражение, дошло направо от сърцето ми.

-С дъщеря ти, ще ни бъде хубаво... Като се върнем от морето гледай да си свършил работа, иначе като нищо ще поискам неплатен отпуск за да светне всичко у дома ни. Цяла година се мота, сега ще бачкаш!

-Но нали бях на работа? –опитах се да отклоня бодлите на кактуса, но ситуацията се оказа безуспешна, защото милата ми заяви право в лицето:

-Аз да не би да не бях...!? Готвех ти, перях те, хапчета за кръвното ти вземах... Малко ли е? Не съм ли заслужила отдих?

-Да, ама аз...?

-Ти на работа! –рече и отсече жена ми. Набави ми веднага материалите за ремонта, да не би в залисията да кръшна и заявя, че не съм намерил. После заедно с дъщеря ми и естествено с моята заслужена карта за почивка на море изчезна към слънчеви лазурен бряг.

Цял месец, здраво място от бачкане, не остана по-мен. Дори успях да смъкна килата натрупани в офиса, където работех. Когато се върнаха моите, две мили гълъбчета от морето, едва ме познаха.

-Я да видя какво си свършил през месеца, докато ние с дъщеря ти с мъка трупахме под чадъра тен! – каза вместо поздрав, благоверната и се втурна пъргаво на проверка. Гадината бодлива си ги бе записала на тефтерче, за което не бях подозирал че съществува. Като отметна сторените с труд от мене чудеса рече:

-А дървата за зимата? Не ги виждам.

-Нямаше ги в списъка. –опитах се да шикалкавя, но тя пъхна мазното си тефтерче под носа ми и каза:

-Гледай тука? Последна, най важна точка, дърва букови! 12-кубика за зимата! Нацепени и наредени! Къде са?

-Забравил съм! – заявих и втренчих обнадеждаващ поглед  към календара на стената, който ми обещаваше утрешния ден да бъде в офиса на службата. Но това въобще не спря устрема на благоверната, която ме бодна с кактусовия си език:

-Безчувствено говедо!!! Мързел! Не си мисли, че си се измъкнал! Утре взимаш три дни допълнително неплатен отпуск! Да купиш дървата, да ги нацепиш и наредиш!

-Ама шефът ми няма да разреши...! –опитах се да лъжа, но милата с кактусовата усмивка ми обеща болнични, при това цели десет дни за да свърша още нещо, което ще бъде от полза за дома ни.

-Да но аз съм здрав! –заявих  аз треперейки от справедлив гняв дошъл незнайно откъде у мен.

Номерът не мина,  защото съпругата ми заяви, че щом съм отслабнал, значи не съм добре.

-Тогава щом съм болен да полегна? – опитах да се отпусна на кушетката отзад, но резкият бодлив тон и кактусовата нейна усмивка, ме отрезви и хукнах да свърша нареденото.

Най-после след като се развали времето, успях да се добера до служебния офис, където тъкмо се бях отпуснал в креслото замечтан с пура в ръка, когато внезапно пред мен изникна усмивката на шефа:

-Е добре ли прекара отпуската? –запита ме той.

-Прекарах аз...! – отвърнах и добавих тихо почти едва доловимо: -Прекарах, но ме прекараха...!

-Да виждам, че си отслабнал. Все пак това е добре за теб! –каза шефът ми и се отдалечи към личния си кабинет, без да чуе мърморенето ми, което прозвуча не гласово, а само в мислите ми.

„Да бе добре! При такава жена. Такъв бодлив цербер! Как пък не!”

Още от тоя миг ме осени идеята следващата година да почивам сам на море. Лошото е ако предварително милата разбере за моите въжделения. Тогава пак ще пълзя, ще се моля, ще лижа пода пред шефа си, само и само с една цел да разбере, че най-добре и най заслужено се почива не къде да е, а в креслото на служебния офис, където без контрол човек може да се отпусне в размисли за живота, почивката и работата въобще.

В.СОФИН 

Шок!

   Дочо гледаше новините по-телевизията. Съкрушен разбра за катастрофата. Намерили портфейла на баща му. Загинал на пътя.
   Изпаднал в шок Дочо, дочу едновременно звъна на входната врата и проплакването на джиесема в джоба си. Докато в ушите му влизаха думи за инцидента, той се придвижи към изхода. Когато разтвори вратата джиесемът сам, изпадна от ръката му. Внезапно срещна познатата усмивка на баща си, който същия ден, пресичайки пътя, бе изгубил портфейла си.
В.СОФИН     -разказ с неочакван край.  1.10.2016год.