На една комисия, която всяка година провеждала литературни
конкурси за разкази и хрумнало, да проведе нов под надслов „Най –откровен, най-достъпен разказ“.
Отегчени от едни и същи вечни постоянни теми с които излизали авторите, хората
от журито решили да се по забавляват тази година за своя сметка. Въпреки всичко
пак не се получило. Или почти... Появил се малко срамежлив, малко
притеснителен, автор, който първо се прокашлял пред журито и чак тогава се
втурнал да чете разказа който бил написал. Може би го е направил за да му
обърнат внимание, или пък наистина е искал да го видят, в целият му ръст.
Естествено това дори не разбрали и хората от журито, което било съставено от една чаровна
дама, поетеса, и двама леко навъсили вежди критици, които обичали да спорят, и
игнорират грешките по-между си. Началото било поставено. Нямало как всеки от
авторите да не приеме съдбата си. Журито е като Бог, то преценява, то реже, то
гъделичка, усмихва и разплаква едновременно осмелилите се автори които смутени
или не, са застанали да чуят решението. Дали са успели? Или може би както всяка
година са се изложили? Все пак нали са се явили? Като в тотото. Ако не рискуваш
да почукаш на вратата му, няма да разбереш докъде си стигнал, докъде изкласил,
или пък си намерил пролука и проникнал в „Светая светих“, където известни писатели се
усмихват от високо на онези долу все още не изкачили стълбата на славата.
Славата, която разплаква и милва същевременно. Но въпреки това тя не ни прави
други хора. За да го разберем трябва да се видим и почувстваме отстрани и
при това със своите очи, а не с тия на приятелите, които от уважение към нас
само ще се усмихнат с цел да ни зарадват. Почти сигурно неоправдано, защото те
не могат да знаят какъв огън гори в гърдите на твореца.
И така...
Застанал откроен,
откровен и леко смутен пред журито, почти уплашен Темелков, новоизлюпен сякаш
появил се от нищото, автор, започнал да чете вдъхновено разказа си. Докато редял буквите
от белите листа, ръцете му, не смутени от присъствието на критиците стискали
здраво нишката, не изпускащи и те нищо от четенето. Пълна тишина в залата. Само
една муха се осмелила да бръмне пред широко отворените от изумление уста на
журито. С опитен замах, сякаш цял
живот е ловил насекоми, критикът Гошо успял да прекрати нахалния и опит за
прекъсване на невероятната смесица от чувства, които предизвикал разказа на Темелков.
След като прозвучала опитна и обиграна в ушите на журито последната дума от
произведението на твореца всички в залата отворили очи. Сякаш до скоро били
заспали. Сега събудени зашумели невъзпитано и Гошо критикът възмутено се обадил, с цел за да
въдвори ред.
Първи взел думата
Стойчо, от журито.
-Как така сте разголили душата си? Защо всичко сте казали?
Не Ви ли е страх, че могат да Ви осмеят? –пуснал въпросите си в ушите на
Темелков критикът.
-Все пак съм успял нали? –вместо да отговори задал въпрос
авторът.
-Да, но вие не отговорихте на въпроса ми?
-Отговорът на тях се намира в разказа господине. Трябва Ви
не само слух но и усет да почувствате думите, така както са подредени. –отвърнал
Темелков и веднага усетил острата секира прозвучала от езика на Стойчо който казал:
-Не знам! За първи път съм разколебан. Но струва ми се
разказът, не се е получил... Има много още да учите за живота Темелков.
Веднага след Стойчо, Гошо критика се обадил:
-Между другото и аз съм впечатлен. Разказът беше прекалено
откровен. Откроявам го от другите, прозвучали тука в залата пред всички нас,
публика и жури. Но, мисля си... Все пак не бива... Не е нужно, чак пък толкова
ли е страдал героя? Пък после е успял въпреки всичко да се подиграе и на
съдбата си. При това с усмивка, без да му пука за мнението на другите. Защо го
е направил?
Вместо да отговори на въпросите на Гошо, Темелков задал свой
въпрос:
-А вие, къде бяхте когато мъчех разказа си пред вас за да го
разберете? Там съм споделил истината, такава каквато е. Видяхте ли я,
почувствахте ли я, или пък бяхте твърде зает да ловите мухите в залата?
Това последното прозвучало обидно в ушите на Гошо критика,
който леко намусен и несвикнал да му опонират казал:
-Струва ми се неподходящ разказа за конкурса. Прекалено е
както казах и преди откроен. Почти ми се видя лъжлив!
Поетесата Гери която
до този момент била заета с огледа на красивия маникюр който красял с
четрилистни детелинки,ноктите на ръцете и, вдигнала глава пред всички и задала
въпрос на кандидата за слава Темелков:
-Как успя?
-Успях...? –не разбрал въпроса Темелков.
-Успял си да напишеш разказа. Успял си да докоснеш всички!
Все пак като се приеме, че си разголил душата си, показал си неща от живота
скрити интимно от други автори, които не са посмели... Значи си успял! Не бих
могла да те съдя, за всичко сторено, но все пак мъничко ми се стори
прекалено...
Тука нашия начинаещ автор Темелков изхъмкал, несъгласен с казаното,
но все пак предвидливо замълчал. Най-открояваща и най-мила била красивата
поетеса, която била впечатлена от детелинките нарисувани с умение на изрядните и красиви, нейни
нокти.
След задълбочено и естествено яростно оспорване на
откровения, истински разказ на Темелков журито се произнесло положително. Въпреки
обидите, които според тях чули за себе си, все пак автора без да бъде циничен и
лицемерен, казал това, което мисли и при това без страх. Така и си заслужил
наградата. Първа естествено. Но не се възгордял от това. На сбогуване, когато
го поканили и следващата година да се яви на конкурса Темелков усмихнат казал:
-Какво? Вие си помислихте, че всичко написано в разказа е
истина?
-Естествено! Отвърнал критикът Гошо. –Нали за това взе и
първа награда.
-Взех! Но не за откровения разказ, с който помислихте, че
съм разголил душата си. Взех наградата, защото всичко в него от начало, до край
е художествена измислица. Това, че сте го приели за истински, доказва докъде е
стигнало нашето общество, което днес не смее да покаже откровено муцуна пред
всички в света. А, за да успеем трябва да сме истински, дори и нежелани там където
властва лицемерието и завистта.
Онемели от изненада
журито проследило с поглед отдалачаващата се фигура на един съвсем откровен,
начинаещ писател, който се осмелил да каже всичко, и който естествено вървял смел по-собствен път.
В.СОФИН
Тъкмо любовно я
стисна. Дори успя да я гушне с нежност в прегръдката си. Жадно на сухо
преглътна. Посегна да я целуне впечатлен. Уви! Така и не успя.