Намерил решение

-Какво правиш?

-Гледам четката как боядисва!

-Нали ти боядисваш!?

-А не! Мен ме мързи. Само я придържам. Ето виж, как сама тя си топва от боята и я нанася върху тръпнещата от щастие, олюскана пейка.

-Сигурен ли си?

-Е аз, не! Но четката явно мисли така. Защото виж! Ето, как направо рисува шедьоври, за които аз самия, нямам талант.

-Мога ли и аз да я поддържа?

-Може, защо не! Заповядай! Само внимавай! Дръж я здраво, защото може да те изненада и вместо шедьовър ще ти нарисува капки, които ще загрозят пейката! А ние с теб приятелю не искаме да е така нали?

    След като дал наставления на любопитния комшия, Тошо внезапно се почувствал като Том Сойер, който някога също се бил правил на художник с оградата на двора. Успокоен запалил спокойно цигара, издухал дима от нея и се усмихнал блажено при мисълта, че е открил как пейката да се боядисва, без неговите мързеливи ръце.

В.СОФИН

Морското приключение на Ганчо и Галя

        Още дремещ, не осъзнал положението си Ганчо бе изтикан отвън на улицата с тежък багаж приготвен от жена му Галя за почивка на морето. Докато краката му го носеха към спирката на автобуса едно от колелцата на куфара му, който търкаляше по-асфалта, неочаквано изскочи и хукна на свобода. Изненадан Ганчо едва успя да се прозяе, когато по- схватлива от него, Галя бързо пипна бягащата част. Поради аварията на нашия герой му се наложи да впрегне мишците си и да стигне навреме за началото на морското приключение.

    По-пътя в автобуса от някъде до тях се настаниха две хлапета, които през цялото време не спряха да приказват.  Почти не спал, зъл, не ял нищо освен въздух напоен с нафта, Ганчо цъфна в почивната станция, където му обещаха настаняване, но чак следобед.

-Е какво пък, да ходим на закуска! –настоя той. След това, като остави тежкия куфар, отри потта от челото си, и дори намери сили да се усмихне, макар и вяло. Успяха с Галя да се разходят и по-плажа, където тя не устоя на повика на солената вода и се гмурна, оставяйки Ганчо да се пече на слънце.

 Този път годината се оказа благоприятна за двамата приключенци, защото не им смениха обещаната стая като миналата в почивния дом, а дори бяха много любезни и донесоха сами забравения  чадър оставен безпомощен да се топи от мъка от лани.

  Все пак нашия приятел, още продължаваше да се чуди на морето. Как така толкова много вода се е събрала на едно място. Кой е направил това голямо езеро, дето не му се види краят. Вярно беше, че обичаше да гледа филми за морето, но все си мислеше, че това са поредните добри илюзии сътворени от кинаджиите.

Зяпаше Ганчо в морето и се чудеше на вълните. Имаше куп въпроси, за които нямаше отговори.

Кой прави вълните? Кой и защо е било необходимо такова разхищение?  Защо са насипали толкова ситен пясък за да не дава комфорт на краката и да ги щипе до почервеняване? „

Гледа той, хората опънали чадъри, сложили очила и дори някои шапки да се крият от слънцето.

-Е – каза той на Галя –щом съм тука ще вляза във водата да видя дали е топла, като пясъка. Какви са тия оранжеви пумпали дето плуват недалеч от мен? –чуди се нашия герой и стигна до шамандурите само за да установи, че водата му стига до гушата.

-Брей! Тука било дълбоко! –каза си той и тъкмо се отдалечаваше от опасното място за него, когато една нахална вълна се опита да влезе в полуотворената му уста.
-Все е солена пущината!- изплю той част от нея и добави -и лани беше, ама да им се чудиш на тия хора, откъде толкоз много сол са изсипали тука?

Нямаше Ганчо отговори за въпросите които си задаваше, пък и да пита, знае той, ще го изкарат глупав. Измъкна се на сушата полегна на любезно пред оставената му под чадъра кърпа от Галя и се унесе в дрямка. Внезапно бе събуден от изблици на смях. Царевичандо предлагаше на плажуващите с думите „Топла царевичка молим“ на хората не само забавление, но и хапване с печения саморъчно от него, деликатес. С пъшкане и псувни Ганчо изгорял, едва стана и заедно с Галя веднага се прибра в стаята си. На следващия ден не мръдна от чадъра. Стоя на сянка и зяпа жадно по жените, които разсъблечени по-бански постоянно дразнеха очите му и ги привличаха едновременно. Галя забеляза мераците на мъжа си и го зашлеви изненадващо.

-Защо? –изхлипа нищо не разбиращ Ганчо.

-Как защо бе! –изрева мощно в ушите Ганчови, Галя. –Говедо като тебе все зяпа по чуждите жени, а забравя, че има и жена до себе си... Я вземи тоя плажен крем, срещу изгаряне и ме намажи!

Обиден Ганчо изпълни поръчката на Галя и после се вмъкна сред красивите морски вълни за да изстуди внезапно появилият се горещ гняв, изригнал в него. Преглътнал обидата заедно със солената вода, излезе развеселен при мисълта за вечерята, която предстоеше в не отдалечен от почивния дом, ресторант.

  Облечен сякаш за парад, под ръка с любимата си Галя Ганчо се настани в избраното от половинката му заведение, готов за рибно пиршество. Но не така мислеше сервитьорът, който им поднесе окъсаното от пипане , хартиено меню. Ганчо освен бяло вино си поръча, както го увериха, пържен, пресен барбун. Докато чакаше отегчен на масата, той вдигна наздравица за Галя, която зяпаше замечтано морето зад него. И когато търпението почти го напусна, се появи сервитьора само да съобщи в невярващите му уши, че пържен барбун няма да има, защото бил свършил.  Но за сметка на това, можело да си поръча попчета, които току що били уловени.  Учуден, че преди малко му бяха казали, че има, Ганчо  се хвана на въдицата, като липсващ барбун и с малко кисела усмивка, даде разрешението си за смяна на поръчката. Изсумтя недоволен, преценявайки положението като плачевно и с жест на човек, контролиращ ситуацията, небрежно махна с ръка на сервитьора да действа.

    Когато най-после пържените попчета цъфнаха добре изпържени пред лакомите, вечно гладни очи, за риба на Ганчо, той възторжено ги прие, като преди това отпи глътка бяло вино. След малко обаче, ненадейно, кисела физиономията му изпълзя пред очите на съпругата му. Точно в средата на чинията, бяха сервирали добре осолено пържено попче, което и с нож да искаше, нямаше как да успее и разкъса, камо ли със зъбите си, които бяха готови да паднат.

-Ето ти на, Галя! –обърна се той към половинката си намръщен, която унищожаваше точно в тоя момент жилавите пържени калмари поднесени и с вещина от пъргавия млад сервитьор. –Не им стига, че си поръчах барбун, а получих попчета, за които обещаха да са пресни. Не знам, но един от лани, някак е успял безпрепятствено да се промъкне необезпокояван в чинията ми. Защо Господи поставяш на изпитание зъбната ми протеза! –обърна се Ганчо ядосан към Бога.

-Късметлия! –ухили се насреща му Галя, но Ганчо бе безкомпромисен. Не пусна и стотинка бакшиш на сервитьорчето, което проследи с жаден поглед,  разтворената му кесия.

-Нека знае... –съобщи новината на Галя той –Кога е лъгал бая си Ганчо с прясна риба!

Успокоен донякъде Ганчо хвана за ръката Галя и се отдалечи към залеза над морето, който поне не го мамеше. Красотата на розовеещото небе, което докарва сутрин вятъра, го очарова.

   И ето ги пак с половинката му на плажа. Докато Галя усърдно четеше книга, Ганчо продължаваше с наблюденията си. Видя куче на име Хари, поне така ушите му дочуха момиченцето да му казва. То играеше развеселено, като упорито дърпаше каишката влачейки малкото дете по-пясъка. После отнякъде премина, “конска опашка“, момиче бягащо покрай морския бряг. Веднага след него, като охрана леко запъхтян тренираше, нейният приятел. Встрани от зорките ненаситни Ганчови очи, друг мъж се опитваше гърбом да скрие прелестите на жена си извадени на показ. Явно не успя напълно, защото дебнещ като хищник, нашият приятел на почивка, успя да зърне, белите все още не хванали тен, гърди на дамата.

Малко дакелче, което се заяждаше с по-голямо куче лаейки, привлече погледа на Ганчо. Палашът Хари отново като булдозер премина пред очите му дърпайки момиченцето. После с лай скочи сред вълните, където две дами се опитваха да играят с топка, а него обиден не бяха включили.

 Едно обаче, не можа да проумее през цялото време на почивката си Ганчо. Дали бе толкова непослушен, че винаги когато влизаше и къпан излизаше от морето на вън, морските вълни, така го пляскаха сърдито по-дупето, че той си мислеше, че му имат зъб. Гонеха го, преследваха го по-петите с настървение, чак до спасителния плаж.  Успокоен там на пясъка Ганчо, най-после белна корем под чадъра, където поредната глава от книгата си четеше любознателна, жена му Галя.

 Преди да се унесе в дрямка Ганчо се замисли, за това как все на него късметът му изневерява. Каквото и да поръчаше в ресторантите, където вечер ходеха с половинката, все се оказваше, че го няма. Бе принуден да поръчва нещо, което не искаше. Виното го няма, риба няма, а и в ресторанта в почивния дом същата картинка.

-Сега ще дойде пилето! –увери сервитьорката Ганчо, който се огледа вляво, после вдясно и не видя нищо. Когато му сервираха картофи с пилешко бе напълно разочарован. Та нали преди малко му бяха дали надежда, че ще дойде пилето, цяло. Оказа се само някаква мършава кълка, който не му стигна, да се почувства сит. Въздъхна разгневен и опита салатата от зеле, нарязана на едро, сякаш заек трябваше да я дъвче. Не успял да се справи със ситуацията Ганчо, който бе излъган в очакванията си стана, и с недоволно сумтене се запъти заедно с Галя, към стаята в която бяха отседнали. С цел да охлади нервните си мисли, той влезе под душа в банята. Внезапно рукнала водата отгоре му показа, че душът наистина може да плаче с крокодилски сълзи върху олисялото му теме.

      Замисли се за вчера, когато плажа бе превзет изцяло от руска реч. Няколко хлапетии влетяха като хуни разплисквайки на всички посоки морската вода. Напразно тяхната млада учителка се опитваше да въдвори ред с думата: „Назад!“ Това не спря младежкия ентусиазъм, защото те, стигнаха до шамандурата. Обезпокоена учителката ги последва, бавно защото водата и се стори прекалено студена. Младежите, които видяха това се устремиха към нея в нападение. Напразни, бяха молбите и. Дори пискането от нейна страна не помогна, а само ускори щурма. Преследвайки я като дивеч, успяха да я измокрят цялата....

   Внезапно Ганчо дойде на себе си.

     Спомени, спомени! - измърмори той, припомнил си внезапно част от избягалото вече лято и морските приключения по-време на лятната почивка. После се обърна към вече спящата до него Галя, въздъхна и затвори още една страница от живота си.

В.Софин 

Съобразяване!

        Съобразявах се с майка ми, която нямаше какво друго да даде освен мляко, за да порасна.

Отказах се на време от млякото с цел да проходя макар и с плахи стъпки, сам в света на тревогата.

Съобразявах се с учителите, които се опитваха да ме вкарат в руслото на умните.

Отказах се доброволно да вляза в училище, защото осъзнах, че има толкова много други вълнуващи неща за правене: като кофички от мокър пясък, изплезване на език пред огледалото и мърдане на уши по-време на час.

Съобразявах се в казармата с по-вишестоящи те от мен, докато зад гърба им правех гримаси на човек с болки в корема, готов да повърне от командата „мирно“, която не беше любимата ми.

 Съобразявах се на работа, където изцяло контролираха личността ми вляво, понякога вдясно. И всичко това бе направено в мой ущърб. Престанах да правя метани пред шефовете и те естествено, бързо ме игнорираха от компанията си.

Съобразявах се със измислената система на управление, а тя от своя страна се хилеше отсреща ми с успешно вдигане на данъци и разбира се,  години увеличени недостижимо за пенсия.

 Престанах обиден да плащам. Изгониха ме от къщи. Моят дом и крепост стана убежище на изряден данъкоплатец, докато аз бях неплатежоспособен.

   Сега живея на широко. Широко, широко, някъде метър и нещо на петдесет сантиметра...    Познахте! Контейнер за боклук. Спя в него нощем на топло през зимата. Крия се от дъжд и улавям там в движение хвърлените подаяния от хората подчинени на данъка, които се съобразяват. Така оцелявам, но докога? Вярно не се съобразявам с никого, освен със себе си, но и системата на управление прави същото... Обиди ме грубо, като ме нарече узурпатор. Пък аз съм просто, скромен приватизатор. Задигнал съм контейнера им за боклуци. Трябвало някой да плаща. Да не би да съм на квартира вече? Наем искат общинарите. Не издържах, когато ме измъкнаха от контейнера силом за яката и изкрещях:

-Мамка Ви! И тук ли ме намерихте?

    Естествено излежах в ареста на полицията обидата, която бях отправил. Наложи се и обществено полезен труд да положа, съобразявайки се силом със законите на страната. Да но вътре в мен всичко кипеше, вреше от нерви и мисли за свят в който да се съобразявам единствено с моите лично изградени закони, които са естествено свобода и любов. Нищо друго не е от значение.

Днес разбира се, това едва ли ще стане. Системата няма да допусне своеволие и да ме остави свободно да щъкам на мира.

Трудно е човек да се съобразява с всичко и с всеки около себе си. Това важи особено за неговата скромна личност, която крещи единствено за въздух и свобода сред природата.

В.СОФИН

Когато две ръце се докосват...!

     Пипнах я ловко! Какво приказвам!? Хванах я силом! Чувството бе, върховно! Неописуемо беше нейното!
  Срита ме, сякаш бях животно! Пък аз, за съжаление се оказах, поредният влюбен глупак, опитал се да задържи пламналата в гърдите му любов на хоризонта. Едва задал се той, и който избяга усмихнат, слънчев от мен!
В.Софин

Като река!

Не въздържано тече като река,

буйна, грабва ме в прегръдка!

Идва, усмихната в снега.

На Пролет бърза за целувка!

Очите нейни, езерно синеят.

Блестят кладенчета бистри.

Кичурчета няколко се смеят,

предизвикват, смут и мисли!

Родена мила, майка и жена,

тя гали, знае да обича!

Красива в чувства за света

в сърцето мое, влюбено се стича!

В.СОФИН 

Въжето!

      Усещам как се навива въжето... Бавно, сигурно ме задушава!

Времето минава бързо. По-някога хвърля доволно усмивка, друг път ръмжи, обидено. Но всичко това няма значение. Въжето се навива със сигурност и нищо не е в състояние да го спре. Дори за миг поне, за част от секундата... Макарата вече е почти пълна от преживените години. Някои от тях сполучливи, щастливи, безметежни. Други не толкова усмихнати, но какво от това. Нали въжето се навива!? И вече му се вижда краят! Защото няма вечност! Има само любов позабравена днес и удобно заменена с пари, които парят като нагорещени въглени в ръцете. А те милите, са превзети изцяло от неудобни бръчки! А някога, бяха пухкави, бяха целувани от мама...!

   Днес обидено времето без жал навива въжето... Без чувства! Просто върши безконечната си работа, като дава шанс и на млади, току що родени, да започнат с навиването на макарата.

Когато остане без дъх и се измори и опъне внезапно, въжето старо, прогнило вече, ще се скъса... Краят му ще дойде. И какво от това!?

  Цял живот в бяг. Цял живот в търсене на щастие. Преследване упорито на истината. А тя през цялото време е била тук наблизо до мен. Стои кротко гледа ме с усмивката си и вехтите оцапани от времето стени и шепне в обърканата ми душа, че всяко нещо има, начало и край!

   Усещам въжето почти навито...! Но без последна битка, няма да се дам, нали!?

Времето е скъпо за всички. Няма евтино такова, което да подмине някого. Да го пренебрегне, забрави. Денят е равен за всички! Поставени в еднакво положение дори силните на деня не са по-равни от всички нас, които дишаме един и същи въздух и се тревожим от едно и също нещо. А то е, че въжето се навива, нали!?

В.СОФИН 

Нервите на кафе машината

        Стоим очаровани с жената пред кафе машината на плажа и се чудим. Приготвили стотинки точно, решаваме да изпитаме нервите и. Поисках  кафе с много захар. Благо склонна донякъде към мен машината пусна от кафявата ароматна течност. Но заинатена реши, че не ми е нужна захар.

 „Сигурно е свършила“ –мина мисъл в главата ми докато съпругата ми пускаше стотинки изброени точно, в гладната паст на автомата. Този път обаче за да се подиграе с чувствата ни машината пусна захар и предизвика паника в жена ми, която обича кафето горчиво.

„Виж ти!“ –замислих се аз „ На жените дава сладичко, уважава ги, а на нас мъжете само горчиво. Или пък, гадината, уж ламарина, а има чувства, изтъкана е явно от големи нерви, съединени с кабели, прибира монетите ни,  и вече е свободна в действията си, като се подиграва с нас.“

     Кога две бъркалки, кога една, кога и без тях, тя решава, кой какво кафе да пие. Утре може и студено да е, или пък никакво! Все пак чуждите нерви трябва да се уважават, за да има за нас кафе, а за машината пари, нали!?

В.СОФИН